Р Е Ш Е Н И Е

№ 653

София, 03.11.2025 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Й.

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

при участието на секретаря Д. А.

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр. дело № 3953/2024 г.:

Производството е по чл.303, ал.1 ГПК.

Образувано е по молба на Д. З. Н., А. Ч. С. и С. Ч. С. за отмяна на основание чл.303, ал.1, т.4 и т.5 ГПК на влязло в сила решение № 2673/07.05.2024 по гр. д. № 14059/2021 г. на СГС, IV-А възз. с-в., с което е потвърдено решение от 08.03.2021 г. по гр. д. № 24014/2020 г. на СРС, 124 с-в., с което срещу наследодателя на молителите Ч. С. С. са уважени установителни искове на „Т. С. ЕАД с правно основание чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, че дължи сумата 139.75 лева за доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.11.2018 г. до 30.04.2019 г., 12.29 лева изтекли лихви и разноски.

С определение № 5790/12.12.2024 г. по настоящото дело, потвърдено с окончателно определение № 1924/15.04.2025 г. по ч. гр. д. № 929/2025 г. на друг тричленен състав на ВКС, IV г. о., молбата за отмяна е оставена без разглеждане в частта и с правно основание чл.303, ал.1, т.5 ГПК.

С определение № 1924/15.04.2025 г. по ч. гр. д. № 929/2025 г. на ВКС, IV г. о. молбата за отмяна е приета за допустима в частта и с правно основание чл.303, ал.1, т.4 ГПК.

Съставът на ВКС е приел следното:

Молителите твърдят, че въззивното решение противоречи на влязлото в сила решение от 28.04.2023 г. по гр. д. № 14366 /2019 г. на СГС, II-Д възз. с-в. и на (влязлото в сила) решение от 17.11.2023 г. по гр. д. № 14226 /2020 г. на СГС, IV-Г възз. с-в., постановени за същите страни, за същото искане и за същото основание.

Според молителите противоречието се състои в това, че в първото решение е прието, че от значение за задължението е кой е собственик на имота, а не дали той е ползван от наемател, а в решението по гр. д. № 14226 /2020 г. на СГС е прието, че не е доказано кой е ползвал имота.

Противоречието се състояло в това, че с оглед установеното и по трите дела обстоятелство, че не е налице договор за продажба на топлинна енергия между ищеца и ответника, в оспореното решение е прието, че от значение за задължението за плащане на сумите към „Топлофикация“ е кой е собственик на имота, а не дали той е ползван от наемател, докато в другите две решения на СГС (по гр. д. № 14366 /2019 г. и по гр. д. 14226 /2020 г.) е прието, че следва да се установи който реално е ползвал имота, съответно, че не е доказано кой реално го ползва.

Преценката дали претенциите на „Топлофикация-София“ ЕАД по трите дела са за „същото искане“ по смисъла на чл.303, ал.1, т.4 ГПК, следва да се направи в производството по реда на чл.307, ал.2 ГПК.

Ответникът по молбата за отмяна „Т. С. ЕАД твърди, че тя е неоснователна, тъй като трите съдебни решения са постановени по искове за установяване на задължения за заплащане на топлинна енергия през различни периоди от време, споровете имат различен предмет и не може да се стигне до противоречие на постановените решения.

Третото лице – помагач на страната на ответника (наемателката на първоначалния ответник) В. Н. В. твърди, че молбата е основателна.

В проведеното открито съдебно заседание на 24.09.2025 г. процесуалният представител на молителите твърди, че решението, чиято отмяна се иска е недопустимо поради това, че то е постановено по отношение на Ч. С., който по време на постановяване на решението е починал. Във въззивното решение молителите са конституирани като наследници на Ч. С., но въззивният съд е пренебрегнал този факт и включително в диспозитива е постановил своя акт по отношение на Ч. С.. Поради което иска обезсилване на решението като недопустимо, като твърди, че проверката за допустимост трябва да предхожда проверката на основанието за отмяна.

По основателността на молбата с правно основание чл.303, ал.1, т.4 ГПК:

В теорията и съдебната практика, уеднаквена с ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че предвидената в глава двадесет и четвърта на ГПК отмяна на влезли в сила решения е извънреден процесуален способ за извънинстанционен контрол на неправилни съдебни решения на изчерпателно изброени в чл.303, ал.1 и чл.304 ГПК фактически състави.

Уредбата на отмяната в ГПК се различава от уредбата на инстанционния контрол на невлезлите в сила съдебни решения, в които е предвидена възможност за обезсилване (не за отмяна) на невлезлите в сила недопустими решения. В уредбата на отмяната не е предвидена възможност за обезсилване на влезли в сила съдебни решения.

В настоящото производство съставът на ВКС няма правомощия да обезсилва влезли в сила съдебни решения.

Поради това доводите на процесуалния представител на молителите за недопустимост на влязлото в сила въззивно решение са неотносими към настоящото производство и не следва да бъдат разглеждани.

По наличието на основанието по чл.303, ал.1, т.4 ГПК:

Съгласно чл.303, ал.1, т.4 ГПК заинтересованата страна може да поиска отмяна на влязло в сила съдебно решение, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи. В трайната практика на ВКС по приложение на института на отмяната последователно е възприемано разрешението, че отменителното основание по чл.303, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато между едни и същи страни са водени различни дела при пълен обективен и субективен идентитет на предмета и на страните и тези дела са приключили с влезли в сила решения, които със сила на пресъдено нещо разрешават в противоположен смисъл един и същ материалноправен спор.

Според относимите към чл.303, ал.1, т.4 ГПК разяснения в т.5 от Тълкувателно решение № 7/2017 г. /31.07.2014 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, противоречие между две влезли в сила решения има тогава, когато решенията се отнасят до един и същ спорен предмет, но го установяват различно, като различието е в диспозитивите относно съществуването или несъществуването на субективното гражданско право; Основанието по чл.303, ал.1, т.4 ГПК е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и на страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Фактическият състав на т.4 на чл.303, ал.1 ГПК ще е налице не само при пълен обективен идентитет между двете дела, но и когато са разрешени по различен начин правните въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо, т. е. когато разрешаването на спора по единия иск /обусловената претенция/ имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск /обуславящата претенция/ и разрешенията си противоречат. В тази хипотеза макар делата да имат различен спорен предмет, предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело, а диспозитивът на решението по обусловящото дело имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи.

В разглеждания случай е изпълнено изискването на чл.303, ал.1, т.4 ГПК за субективен идентитет между делата, приключили с влезлите в сила решения – те са водени между „Т. С. ЕАД и Ч. С., респективно правоприемниците му по закон (молителите), които са конституирани от съда на основание чл.227 ГПК, по установителни искове с правно основание чл.59 ЗЗД и по две от делата и по искове по чл.86 ЗЗД.

Но делата са с различен предмет - неоснователно обогатяване на ответника за сметка на обедняването на ищеца, изразяващо се в направени разходи за отопление в различни времеви периоди:

по гр. д. № 14366 /2019 г. на СГС – м. 01.2013 г. до м. 04.2015 г.

по гр. д. 14226 /2020 г. на СГС - от 10.2015 г. до м.04.2018 г.

по гр. д. № 14059/2021 г. на СГС (чиято отмяна се иска) – от 01.11.2018 г. до 30.04.2019 г..

Отделно от това, в първото решение не е разгледан иск за изтекла лихва, а във второто и третото такива искове са разгледани, на също за различни периоди от време.

Поради различните периоди от време, за които се отнасят исковите претенции по трите дела, няма идентичност в темпоралните предели на силата на пресъдено нещо, формирана с всяко от влезлите в сила решения.

По този въпрос има практика на ВКС, установена след приемане на ТР № 7/2014 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, отразена в решения на търговска колегия и на гражданска колегия, например: решение № 113 /05.12.2019 г. по т. д. № 1434/2019 г. на І т. о., решение № 50152 /29.12.2022 г. по т. д. № 1426/2022 г. на II т. о. (постановени по искове по чл.59 ЗЗД), решение № 474 /12.07.2023 г. по гр. д. № 5427/2023 на ІІІ г. о. (постановено по установителни искове на Топлофикация – София), решение № 269 /15.09.2025 г. по гр. д. № 2536/2024 г. на І т. о., решение № 189 /10.07.2025 Г. по т. д. № 2645/2024 г. на І т. о.

Тя е в смисъл, че когато се претендират обезщетения на едно и също правно основание, но за различни времеви периоди, по различните дела няма идентичност в темпоралните предели на силата на пресъдено нещо.

Настоящият съдебен състав, който споделя тази съдебна практика приема, че предметът на трите дела е различен, доколкото исковете са за вземания за различен период от време (различни са периодите, за които се твърди да е доставена, реално да е потребена и да е останала незаплатена топлинна енергия).

Липсва връзка на преюдициалност между първите две и третото дела, тъй като разрешаването на спора по иска с правно основание чл.59 ЗЗД, предявен за периода от 01.11.2018 г. до 30.04.2019 г.. не зависи от произнасянето по исковете предходни два периода, предметът на процесното дело, решението по което се претендира да бъде отменено, не инкорпорира в себе си тези по предходните дела (не съдържа решени със сила на пресъдено нещо правни въпроси).

По изложените съображения съставът на ВКС намира, че няма обективен идентитет между делата, по които са постановени трите влезли в сила решения за отхвърляне, съответно за уважаване, на предявените от „Т. С. ЕАД против Ч. С. С. осъдителни искове с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД.

Преценката за правилността на влезлите в сила решения може да бъде осъществена само ако те са постановени при тъждественост между делата, каквато в настоящия случай не е налице.

Поради това нито едно от решенията не подлежи на отмяна на основание и по реда на чл.303, ал.1, т.4 вр. чл.307, ал.4 ГПК и подадената от Д. З. Н., А. Ч. С. и С. Ч. С., като правоприемниците на Ч. С., молба за отмяна следва да бъдат оставена без уважение.

С оглед изхода от това производство молителите нямат право на разноски. Съгласно чл.78, ал.10 ГПК на третото лице – помагач не се присъждат разноски. Ответникът не претендира разноски, нито е доказал да е направил разноски, нито претендира юрисконсултско възнаграждение. Поради това и на него разноски не следва да се присъждат.

Воден от горното и на основание чл.307, ал.2 ГПК съдът

РЕШИ :

Оставя без уважение молбата на Д. З. Н., А. Ч. С. и С. Ч. С. с вх. № 25018352 /06.08.2024 г. (на СРС) за отмяна на основание чл.303, ал.1, т.4 ГПК на влязло в сила решение № 2673/07.05.2024 по гр. д. № 14059/2021 г. на СГС, IV-А възз. с-в., с което е потвърдено решение от 08.03.2021 г. по гр. д. № 24014/2020 г. на СРС, 124 с-в.

Решението е окончателно, не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.