Върховният административен съд на Р. Б. - Седмо отделение, в съдебно заседание на шести март две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: В. А. Членове: МИРОСЛАВА Г. Р. при секретар М. Ц. и с участието на прокурора А. П. изслуша докладваното от председателя В. А. по административно дело № 1586 / 2023 г.
Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Национална агенция за приходите (НАП), чрез процесуален представител – главен юрисконсулт Н. Г., срещу Решение № 8046/29.12.2022 г., постановено по адм. дело № 3888/2022 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което е отменено Решение № 48/25.03.2020 г. на Държавната комисия по хазарта (ДКХ/Комисията) за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) – временно отнемане за срок от три месеца на издадения лиценз за организиране на хазартни игри за залагания върху резултати от спортни състезания и надбягвания с коне и кучета, за което е издадено Удостоверение № 000030-1215/05.02.2020 г. на [Фирма 1] (в несъстоятелност).
Поддържат се оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК.
Касаторът излага доводи, обосноваващи основна защитна теза за законосъобразност на атакувания пред първостепенния съд индивидуален административен акт. Развива съображения, че от ангажираната по делото доказателствена съвкупност се установяват безспорно материалноправните предпоставки за упражняване на регламентираното в чл. 85, ал. 1, т. 1 от Закона за хазарта (ЗХ) властническо правомощие, което прави решаващия извод на АССГ в обратния смисъл неправилен. В подкрепа на тезата си жалбоподателят сочи, че според предписанията на чл. 30, ал. 6 и ал. 9 ЗХ таксите по чл. 30, ал. 3 с. з. се декларират и заплащат ежемесечно до 15-то число на месеца, следващ този, за който се отнасят, поради което и самото настъпване на 16-тия ден от съответния месец прави вземането "просочено" по смисъла на чл. 85, ал. 1, т. 1 ЗХ, а оттам и издаването на нарочен акт за установяване на публичното вземане (АУПДВ) не съставлява предпоставка за прилагането на визираната в цитираната разпоредба ПАМ. Независимо от това, между страните не е спорно, а и е видно от приложените доказателства, че към момента на постановяване на оспореното волеизявление сочените в съдържанието му задължения са били надлежно установени с валиден АУПДВ. Според касатора съдебното решение, с което е обявена нищожността на този АУПДВ, е последващ издаването на акта факт, който не е могъл да бъде известен на административния орган, поради което и не следва да бъде взет предвид при преценката за законосъобразността на волеизявлението му. В заключение мотивира теза, че административният орган в настоящата хипотеза не е имал възможност да избира начина, по който да реализира предоставената му от закона контролна функция, а е бил длъжен при наличието на фактите, субсумиращи се в хипотезата на чл. 85, ал. 1, т. 1 ЗХ, какъвто е случаят, да приложи диспозицията на тази норма, отнемайки временно предоставения на [Фирма 1] (в несъстоятелност) спортен лиценз.
По изложените съображения претендира отмяна на обжалваното съдебно решение и решаване на спора по същество с отхвърляне на жалбата против атакувания индивидуален административен акт. Моли за присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение и държавна такса за образуването на касационното производство пред Върховния административен съд.
Ответникът – [Фирма 1], с [ЕИК], със седалище и адрес на управление в гр. София, район "Красно село", бул. "Ц. Б. III" № 126 (в несъстоятелност), представлявано от управителя – А. А., чрез процесуален представител – адв. Н. Б. от Софийска адвокатска колегия (САК), оспорва касационната жалба. С отричащи основателността й доводи, моли обжалваният съдебен акт да се остави в сила. Не претендира разноски.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество, на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът приема същата за неоснователна, по следните съображения:
Първоначално производството пред първоинстанционния съд е започнало по жалба на[Фирма 1] (в несъстоятелност) против Решение № 48/25.03.2020 г. на ДКХ за прилагане на ПАМ – временно отнемане за срок от три месеца на издадения лиценз за организиране на хазартни игри за залагания върху резултати от спортни състезания и надбягвания с коне и кучета, за които е издадено Удостоверение № 000030-1215/05.02.2020 г. на [Фирма 1] (в несъстоятелност).
При разглеждане на образуваното адм. дело № 2901/2020 г. по описа на АССГ, съдът е приел от фактическа страна, че [Фирма 1] (в несъстоятелност) е подало искане за извършване на промени в притежаван лиценз по ЗХ, а именно - увеличение с 2 броя на букмейкърските пунктове и намаление с 13 броя на букмейкърските пунктове.
На 14.01.2020 г. председателят на ДКХ е внесъл предложение до Комисията с проект на решение за издаване на разрешение за извършване на промени в лиценза.
С Решение № 9/17.01.2020 г. ДКХ е разрешила извършване на промени в издаден лиценз на [Фирма 1] (в несъстоятелност) за увеличение с 2 броя на букмейкърските пунктове и намаление с 13 броя на букмейкърските пунктове, в които ще се приемат залози и изплащат печалби за игри със залагания върху резултата от спортни състезания и надбягвания с коне и кучета.
На 04.02.2020 г. с уведомление с изх. № 151 от същата дата [Фирма 1] (в несъстоятелност) е информирано от председателя на ДКХ за започнало производство за проверка и установяване на дължими държавни такси по чл. 30, ал. 3 ЗХ за периода от 01.01.2014 г. до 31.12.2019 г.
На 05.02.2020 г. на [Фирма 1] (в несъстоятелност) е предоставен лиценз за организиране на хазартни игри – залагания върху резултати от спортни състезания и надбягвания с коне и кучета, със срок на действие – 10 години. Издадено е Удостоверение № 000030-1215/05.02.2020 г.
С АУПДВ № 5/14.02.2020 г., издаден от председателя на ДКХ, е установено, че към 31.01.2020 г. [Фирма 1] (в несъстоятелност) има публични вземания за довнасяне в размер на 261 164 891,80 лева и лихви за просрочия към тях в размер на 67 717 779,18 лева, т. е. общо 328 882 670,98 лева. В акта се съдържа разпореждане по реда на чл. 60, ал. 1 АПК за допускане на предварително изпълнение.
С писмо с изх. № 208/14.02.2020 г. по описа на ДКХ председателят на ДКХ е уведомил дружеството за започване на производство по прилагане на ПАМ – временно отнемане на притежавания лиценз. Указана е възможността за погасяване на задълженията, респ. представяне на доказателства за тяхното обезпечаване, в 7-дневен срок от получаване на съобщението.
[Фирма 1] (в несъстоятелност) се е възползвало от предоставената възможност да изложи опровергаващите си доводи, депозирайки възражение № 661/19.02.2020 г.
С Определение № 1496 от 21.02.2020 г., постановено по адм. дело № 2034/2020 г. по описа на АССГ, е оставена без уважение междувременно подадената от [Фирма 1] (в несъстоятелност) жалба срещу разпореждането по чл. 60, ал. 1 АПК за допускане на предварително изпълнение на АУПДВ № 5/14.02.2020 г. на председателя на ДКХ. Описаният съдебен акт е оставен в сила с Определение № 3959/23.03.2020 г., постановено по адм. дело № 3251/2020 г. по описа на Върховния административен съд.
След като лицензиантът е имал просрочени публични задължения в размер над 5 000,00 лева, за които не е представено обезпечение, ДКХ по предложение на председателя на Комисията с изх. № 403/24.03.2020 г., е издала Решение № 48/25.03.2020 г. за прилагане на ПАМ – временно отнемане за срок от три месеца на издадения на [Фирма 1] (в несъстоятелност) чрез Удостоверение № 000030-1215/05.02.2020 г. лиценз за залагания върху резултати от спортни състезания и надбягвания с коне и кучета, организирани онлайн.
На 25.03.2020 г. лицензиантът е предложил да предостави обезпечение (залог върху търговско предприятие) за гарантиране на евентуално бъдещо вземане, което е предмет на АУПДВ № 5/14.02.2020 г.
С Решение № 3496/01.07.2020 г., постановено по адм. дело № 2901/2020 г. по описа на АССГ, атакуваният индивидуален административен акт на ДКХ е отменен. Съдът е приел, че действително, констатациите в акта кореспондират с установяванията в издадения АУПДВ, но доколкото последният е предмет на висящ съдебен спор, то не може да се приеме, че сочените в него публични задължения са установени по безспорен начин, а оттам – и че е налице основание за отнемане на лиценза по смисъла на чл. 85, ал. 1, т. 1 ЗХ. Допуснатото предварително изпълнение на акта според съда означава единствено, че вземанията по него могат да се събират принудително по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Като допълнителен аргумент за отмяна на оспореното волеизявление съдът е посочил и факта, че към момента на издаване на Удостоверение № 000030-1215/05.02.2020 г. е било започнато производство по установяване размера на дължимите от [Фирма 1] (в несъстоятелност) държавни такси, което предполага удължаване на срока по чл. 33, ал. 3 и ал. 5 ЗХ и което в допълнение към възникналата с издаването на АУПДВ необходимост от спиране на производството на основание чл. 54, ал. 1, т. 5 АПК, е опорочило произнасянето по подаденото заявление за подновяване на лиценза.
Описаният съдебен акт е отменен с Решение № 4033/27.04.2022 г., постановено по образувано по касационна жалба на изпълнителния директор на НАП и касационен протест, подаден от Д. П. – заместник на главния прокурор при Върховната административна прокуратура, адм. дело № 10195/2020 г. по описа на Върховния административен съд.
По съображения за допуснато от решаващия състав на АССГ съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание за отмяна по чл. 209, т. 3, предл. 2-ро АПК, Върховният административен съд е върнал делото на първостепенния съд за ново разглеждане при съобразяване с указанията, дадени от касационната инстанция, по тълкуването и прилагането на закона. Според тричленния състав на Върховния административен съд по делото е останал неизяснен въпросът дали е налице произнасяне по отправеното от [Фирма 1] (в несъстоятелност) предложение за предоставяне на обезпечение за гарантиране на евентуално бъдещо вземане, депозирано на 25.03.2020 г., както и кога АУПДВ е изпратен на публичния изпълнител за предприемане на действия по принудително изпълнение, дали са предприети такива, какви обезпечителни мерки са предложени/наложени към момента на издаване на акта за временно отнемане на лиценза, налице ли е уведомление по чл. 221, ал. 6 ДОПК и обвързан ли е длъжникът да отправи предложение за обезпечение. В мотивите на отменителното решение е посочено още, че пред съда не е представена и административната преписка в цялост, т. к. описаното в атакувания административен акт възражение № 661/19.02.2020 г. липсва. Тези констатации са дали повод да се укаже на първостепенния съд да събере посочените доказателства, след което да съобрази действащия към момента на издаването на оспореното решение на ДКХ Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (Загл. доп. – ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) (ЗМДВИППП), и да реши спора по същество.
След връщане на делото в първоинстанционния съд е образувано адм. дело № 3888/2022 г. по описа на АССГ, по което е постановено и атакуваното в настоящото производство съдебно решение. В изпълнение на дадените от първоинстанционния съд указания по делото са приложени както описаното от Върховния административен съд възражение, така и копие от изпълнително дело № 200848324/2020 г., вкл. 404 бр. документи по опис.
Въз основа на така установената фактическа обстановка и след анализ на относимата правна уредба съдът е приел, че оспореният пред него индивидуален административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на нормативно регламентираната процедура, в предвидената от закона писмена форма и с посочване на фактическите и правните основания за постановяването му, но в нарушение на материалния закон. Приел е, че избраното от административния орган правно основание за упражняване на процесната принуда не предполага предварително даване на указания по представяне на обезпечение, поради което и възраженията за липса на компетентност на ДКХ и несъобразяване на спрените по реда на ЗМДВИППП срокове са неотносими. Съобразявайки междувременно постановеното Решение № 10003/08.11.2022 г. по адм. дело № 6850/2021 г. по описа на Върховния административен съд, с което е прогласена нищожността на АУАН № 5/14.02.2020 г., в контекста на правилото, съдържащо се в чл. 142, ал. 2 АПК, съдът е формулирал заключение за незаконосъобразност на волеизявлението за отнемане на лиценза, поради безспорно установено в правната действителност отпадане на фактическо основание, послужило за издаването му.
По изложените съображения съдът е отменил атакувания административен акт.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
Страните не спорят по фактите, както и в частта относно компетентността на органа, издал обжалвания административен акт, и спазването на законоустановената форма, поради което в тази част мотивите на касационната инстанция препращат към първоинстанционното решение и по аргумент от нормата на чл. 221, ал. 2, изр. 2-ро АПК не следва да бъдат повторно възпроизвеждани.
Спорът, предвид застъпените пред касационната инстанция защитни тези, е по приложението на материалния закон в контекста на упражненото от административния орган властническо правомощие. По-специално, спорна е рефлексията на съдебното решение, с което е обявена нищожност на издадения и послужил като фактическо основание за постановяването на волеизявлението за отнемане на лиценза, притежаван от [Фирма 1] (в несъстоятелност) АУПДВ, а оттам – и наличието на предпоставките за упражняване на разпоредителната власт по чл. 85, ал. 1, т. 1 ЗХ.
Дейностите по организиране на хазартни игри, както и по производство, разпространение, сервиз и внос на игрално оборудване са подчинени на установените в ЗХ правила. По аргумент от чл. 3, ал. 1 с. з., законосъобразното им извършване е предпоставено от притежаването на лиценз, издаден от ДКХ. Както условията за получаване на лиценза, така и тези за отнемането му, са изрично предвидени в закона. В Глава четвърта ЗХ са регламентирани два вида ПАМ – за временно и окончателно отнемане на притежавания лиценз, които компетентният орган прилага при констатация за наличие на някоя от хипотезите, лимитативно изброени в съответните разпоредби (Виж.: чл. 85 и чл. 86 ЗХ). В контекста на повдигнатия пред настоящата инстанция правен спор, анализът следва да се съсредоточи върху предпоставките на временно отнемане на лиценза по чл. 85, ал. 1, т. 1 ЗХ.
Съгласно текста на чл. 85, ал. 1, т. 1 ЗХ в относимата редакция, Комисията прилага с мотивирана заповед ПАМ - отнемане за срок от три до шест месеца на издадения лиценз за организиране на хазартни игри или за дейност по чл. 1, т. 2, когато лицето по чл. 4 или по чл. 8, ал. 1, т. 1 има просрочени публични задължения в размер над 5000 лв. и не е представено обезпечение в размер на главницата и лихвите. По силата на ал. 2 от същата разпоредба, с това решение може да се разпореди предприемането на действия за преустановяване на допуснатите нарушения и за отстраняване на вредните последици от тях, като бъде определен и срок за извършването им.
Преди всичко и в отговор на наведените от касатора доводи настоящият състав на Върховния административен съд намира за необходимо да посочи, че действително, от буквалния прочит на нормативното предписание на чл. 85, ал. 1, т. 1 ЗХ не може да се направи извод, че юридическата стабилност на АУПДВ може да се квалифицира като условие за упражняване на визираното в нормата правомощие. Законът борави с израза "просрочени публични задължения", което не предполага наличието на влязъл в сила акт по тяхното установяване.
Аргумент в подкрепа на изложената теза може да се черпи и от проведения нормотворчески процес по приемането на разпоредбата. Видно от публикувания на официалната интернет страница на Народното събрание (НС) на Р. Б. (РБ) законопроект на ЗХ (https://parliament.bg/bg/bills/ID/13713) редакцията на този законов текст е била следната: "Комисията може да приложи принудителна административна мярка - отнемане за срок от три до шест месеца на издадения лиценз за организиране на хазартни игри или за дейност по чл. 1, т. 2 от този закон, когато лицето по чл. 4 или по чл. 8, ал. 1, т. 1 има просрочени ликвидни и изискуеми публични задължения, което е установено с влязъл в сила акт на компетентен орган". Със свой доклад водещата парламентарна комисия (Комисия по бюджет и финанси) е предложила промяна в първоначалния текст на разпоредбата, в който е премахнато изискването просрочените публични задължения да са ликвидни и изискуеми, както и да са установени с влязъл в сила акт на компетентния орган, като е добавен размерът на задълженията и изискването за тяхното обезпечаване. Този вариант, съответстващ и на сегашната и на относимата по конкретния казус редакция на чл. 85, ал. 1, т. 1 ЗХ, е окончателно приет на пленарно заседание на НС, триста двадесет и девето заседание, проведено в гр. София, на 15 март 2012 г. Следователно, очевидно законодателят е отстъпил от първоначалната си идея да обвърже основанието по т. 1 с ликвидността и безспорната установеност на задълженията. В противен случай е щял да приеме текста във варианта, който същият е имал при внасянето на законопроекта. След като не го е сторил, се налага извод, че словосъчетанието "просрочени публични задължения" по смисъла на цитираното правило е използвано за дефиниране на възникнали за съответния правен субект публични задължения, чийто срок за доброволно изпълнение е изтекъл към момента на издаване на акта по чл. 85, ал. 1, т. 1 ЗХ, като е ирелевантно дали актът, с който са установени, е влязъл в сила или не.
Горното обаче не означава, че съдът е достигнал до неправилен краен извод за незаконосъобразност на атакувания индивидуален административен акт.
Видно от съдържанието на оспореното решение на ДКХ, констатацията за наличие на основание за прилагане на процесната ПАМ е обоснована с твърдение, че [Фирма 1] (в несъстоятелност) е имал просрочени публични задължения за периода от 18.12.2014 г. до 31.12.2019 г., установени с АУПДВ № 5/14.02.2020 г. на председателя на ДКХ, с аргумент, че за посочения период е внасял държавна такса в размер на 20 на сто върху общия размер на декларираните комисионни, вместо дължимата 15 на сто върху общия размер на направените залози за всяка игра.
По делото се установява, че с Решение № 10003/08.11.2022 г., постановено по адм. дело № 6850/2021 г., VIII о. на Върховния административен съд, е обявена нищожността на издадения от председателя на ДКХ АУПДВ № 5/14.02.2020 г. За прецизност на изложението следва да се посочи, че предмет на съдебния контрол пред касационната инстанция е било Решение № 1412/08.03.2021 г., постановено по адм. дело № 2519/2020 г. по описа на АССГ, в частта, с която е отменен АУПДВ № 5/14.02.2020 г. – по отношение на установените за периода от 01.02.2014 г. до 30.11.2014 г. публични държавни вземания - държавна такса и законна лихва /т. I.3 до т. I.22, Таблица 1 от диспозитива на акта, стр. 26 - стр. 29 от същия/, а именно за сумата в размер общо на 19 706 089.14 лева, представляваща дължима държавна такса /т. I.3, т. I.5, т. I.7, т. I.9, т. 1.11, т. I. 13, т. 1.15, т. I. 17, т. 1.19 и т. 1.21 от Таблица 1/ и законна лихва общо в размер на 10 956 934.67 /т. I.4, т. I.6, т. I.8, т. 1.10, т. 1.12, т. 1.14, т. 1.16, т. 1.18, т. I.20 и т. I.22 от Таблица 1/ или общо в размер на 30 663 023.81 лева /тридесет милиона шестстотин шестдесет и три хиляди двадесет и три лева и осемдесет и една стотинки/, както и в частта, в която е отхвърлено оспорването на [Фирма 1] (в несъстоятелност). С първоинстанционното решение е оставена без разглеждане жалбата на дружеството в частта й, с която се иска АУПДВ № 5/14.02.2020 г. на председателя на ДКХ да бъде отменен за периода от 01.01.2014 г. до 31.01.2014 г., поради липса на годен предмет на съдебен контрол, но в тази си част съдебният акт не е обжалван пред Върховния административен съд и е влязъл в законна сила.
Обявяването на един административен акт за нищожен означава отричане на способността му да породи визираните в съдържанието му правни последици. Упражняването на правомощието по чл. 172, ал. 2, предл. 1-во АПК компрометира изначално същността на атакуваното волеизявление като акт на държавна власт. Наличието на толкова съществен порок, който да повлияе на валидността на административния акт, правейки го негоден да въздейства по искания начин върху сферата на своите адресати, приравнява тези волеизявления на "правно нищо". В теорията и съдебната практика на Върховния административен съд се приема, че те не съществуват и никога не са съществували, затова и тяхната съдебна отмяна е невъзможна. Така при констатация за наличие на порок, засягащ валидността им, съдът само установява съществуващата от момента на издаването нищожност за правния ред. Съдебното решение има установително действие, то съдържа декларативно изявление, че провереният акт не притежава и никога не е притежавал властта да регулира по какъвто и да е начин съответните административни правоотношения. (В този смисъл "Администртивнопроцесуален кодекс – Систематичен коментар, проблеми на правоприлагането, анализ на съдебната практика", ИК "Труд и право", София, 2013 г., стр. 1154).
В контекста на изложеното, обявената с решението на Върховния административен съд нищожност на АУПДВ № 5/14.02.2020 г. на практика отрича изначално съществуването на описаните в акта публични задължения, точно на които се е позовал и председателят на ДКХ при формулирането на фактическото основание за издаване на акта. След като по съдебен ред е установено, че тези задължения не са съществували изобщо – нито към момента на постановяване на решението, нито към момента на издаване на оспорената от [Фирма 1] (в несъстоятелност) ПАМ, то аргументът, че за прилагането на съдържащата се в чл. 85, ал. 1, т. 1 ЗХ ПАМ законът не изисква наличието на влязъл в сила АУПДВ, с който да са установени по безспорен начин съответните публични задължения, е неотносим към преценката за значението на обявената нищожност към настоящия спор. Това, че с решението на Върховния административен съд се установява, че тези задължения липсват и никога не са съществували, не противоречи по никакъв начин на безспорния факт, че правното основание, на което се е позовал административният орган, не съдържа като предпоставка наличие на юридическа стабилност на акта, с който същите са установени. Ако установените с акта задължения не са съществували изобщо, правно алогично би било да се приеме, че същите са възникнали с настъпването на съответните крайни дати по чл. 30, ал. 6 и ал. 9 ЗХ (в относимата редакция).
Описаната рефлекция на решението, с което е обявена нищожността на издадения АУПДВ, върху обстоятелствата по делото, го квалифицира като факт, който трябва да бъде съобразен по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК. Цитираната разпоредба въвежда правилото, че установяването на нови факти от значение за делото след издаване на акта, се преценява към момента на приключване на устните състезания. Такива факти, според еднопосочната съдебна практика на Върховния административен съд, могат да бъдат настъпили след издаването на акта обстоятелства, които с обратна сила променят правното значение на фактите, въз основа на които органът е взел решението си, или отменят съществуването им. Доколкото обявената нищожност с обратна сила заличава последиците от издадения АУПДВ, а именно – установените просрочени публични задължения, и е намерила своето проявление преди приключване на устните състезания по делото (06.12.2021 г.), то същата правилно е зачетена от първоинстанционния съд като факт, който отрича първата предпоставка, съдържаща се в чл. 85, ал. 1, т. 1 ЗХ, а именно – наличието на просрочени публични задължения в размер над 5 000,00 лева. В този смисъл е и формиралата се по казус със сходна фактология съдебна практика на Върховния административен съд – Вж.: Решение № 6549/20.06.2023 г., постановено по адм. дело № 9735/2022 г., VII о. на Върховния административен съд.
В отговор на защитната теза на касатора следва да се посочи, че обстоятелството дали органът при формулиране на волеизявлението си е могъл да знае за този факт, е ирелевантно за зачитане правната му сила като факт по чл. 142, ал. 2 АПК, още повече, че попадащите в тази категория факти са винаги нововъзникнали, което автоматично изключва всякаква възможност да бъдат известни на когото и да било към момента на издаването на съответния административен акт. Разпоредбата на чл. 142, ал. 2 АПК действително позволява на нови факти да повлияят на законосъобразността на издадено преди проявлението им волеизявление, но доколкото тя е важна гаранция за спазването на основния принцип в правото, свързан с разкриването на обективната истина (Вж.: чл. 121, ал. 2 от Конституцията на Република България), това изключение от общото правило за съобразяване на материалния закон към момента на постановяването на административния акт е напълно оправдано.
Горното прави безпредметна преценката за това дали лицензопритежателят е представил обезпечение. Нормата на чл. 85, ал. 1, т. 1 ЗХ регламентира две материалноправни предпоставки, чието наличие в условията на кумулация, гарантира законосъобразното упражняване на правомощие по прилагане на ПАМ временно отнемане на лиценза за срок от три до шест месеца. Липсата на едната – в случая наличието на просрочени публични задължения в съответния размер, прави ненужно изследването на другата, свързана с представяне на обезпечение на тези задължения.
По изложените съображения изводът на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на оспореното пред него решение се явява съответен на приложимия материален закон.
Първоинстанционният съд е приел и анализирал в цялост доказателствата, представени от страните в рамките на административното и съдебното производство, като е обосновал правните си изводи върху фактическата обстановка, приета за установена въз основа на тях. В този смисъл и доколкото правните изводи са направени след задълбочен логически анализ на всички доказателства, при правилно установена фактическа обстановка и приложение на законовите разпоредби, обжалваното решение се явява и обосновано.
Неоснователно е и възражението, че решението е неправилно поради съществени нарушения за съдопроизводствените правила. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за отмяна на съдебното решение, а повод за иницииране на касационната му проверка, в контекста на основанието по чл. 209, т. 3, предл. 1-во АПК. Други доводи във връзка с твърдението за наличие на порок по чл. 209, т. 3, предл. 2-ро АПК касаторът не сочи, поради което и с оглед обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция не дължи произнасяне по него.
От изложеното от фактическа и правна страна, следва извод, че отменяйки атакувания индивидуален административен акт, АССГ е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила.
При този изход на спора и с оглед липсата на заявено искане от ответника, разноски не следва да бъдат присъждани.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 8046/29.12.2022 г., постановено по адм. дело № 3888/2022 г. по описа на Административен съд – София-град.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ ВАНЯ АНЧЕВА
секретар:
Членове:
/п/ М. Г. п/ ЮЛИЯ РАЕВА