ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 961

гр. София, 03.05.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Таня Орешарова

като разгледа докладваното от Т. О. К. гражданско дело № 20228002103897 по описа за 2022 година

намира следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Х. Н. А., чрез процесуалния му представител адв. Т. М. от АК-*, срещу решение № 288 от 07.07.2022 г., постановено по в. гр. д. № 336/2022 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено решение № 289 от 04.03.2022 г., постановено по гр. д. № 7402/2021 г. по описа на Районен съд – Плевен. С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените искове с правно основание чл. 439, ал. 2 ГПК от Х. А. за признаване за установено по отношение на „Топлофикация – Плевен“ ЕАД, че не дължи сумата от 5428,70 лв. – главница, представляваща стойността на доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.12.2003 г. до 30.04.2016 г., и сумата от 2711,33 лв. – законна лихва за забава върху главницата за периода от 08.11.2016 г. до подаване на исковата молба – 26.11.2021г., които суми са дължими съгласно изпълнителен лист № 6768 от 20.10.2017 г. по ч. гр. д.№ 8248/2016г. по описа на Районен съд – Плевен, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20218150401055 при ЧСИ Т. К. с рег. № 815, с район на действие Окръжен съд – Плевен, поради новонастъпил факт – изтекла погасителна давност.

В касационната си жалба касаторът посочва, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради неговата необоснованост. Сочи, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 111, б. „б“ ЗЗД, тъй като в конкретната хипотеза и предвид предмета на спора (доставена топлинна енергия) е приложима разпоредбата на чл. 111 б. „в“ ЗЗД, която предвижда погасяване на вземанията с тригодишен давностен срок. В касационната жалба се изтъква също, че въззивния съд не е мотивирал по същество своя акт, като не е обсъдил подробно защо следва да се приложи петгодишната давност, а не разпоредбата на чл. 111 б. „б“ 33Д.

В изложението към касационната жалба касаторът моли касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3. Поставя следните въпроси, уточнени от настоящия състав съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: 1/. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните в своя акт и да постанови обоснован и мотивиран съдебен акт?; 2/. С тригодишна или петгодишна давност се погасява вземане, установено с влязла в сила заповед за изпълнение като се вземе предвид произхода на вземането – парично задължение по договор за периодични плащания? Касаторът счита, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като във връзка с втория въпрос цитира следните съдебни актове: решение № 297 от 24.01.2020 г. на Районен съд – Пловдив, Решение № 378 от 12.05.2017 г. на Районен съд – Перник и определение № 208 от 21.03.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, III г. о. Касаторът смята също, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност и вероятна недопустимост на въззивното решение – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.

Ответното дружество „Топлофикация – Плевен“ ЕАД не е депозирало писмен отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди първоинстанционното отхвърлително решение, въззивният съд е приел, че Районен съд – Плевен е издал заповед за изпълнение на парично задължение № 5205 от 09.11.2016 г. по ч. гр. д. № 8248/2016 г. в полза на „Топлофикация – Плевен“ ЕАД за следните суми: 5428,70 лв. – главница за периода от 01.12.2003 г. до 30.04.2016 г., сумата от 4644,84 лв. – лихва върху главницата за периода от 03.02.2004 г. до 02.11.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 08.11.2016 г. до окончателното изплащане. Предмет на исковото производство по чл. 439 ГПК е само дължимостта на главницата и натрупаната законна лихва от 08.11.2016 г. до датата на подаване на исковата молба. Съдът е посочил, че заповедта за изпълнение е връчена лично на длъжника Х. Н. А. на 13.12.2016 г., като в двуседмичния срок съгласно чл. 414 ГПК (в редакцията на разпоредбата към 2016 г.) същият не е подал възражение. Поради това въззивният съд е приел, че заповедта е влязла в сила на 28.12.2016 г. Въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, Районен съд – Плевен е издал изпълнителен лист № 6768 от 20.10.2017 г. по ч. гр. д. № 8248/2016 г., по силата на който е образувано изп. д. № 20218150401055 по описа на ЧСИ Т. К., рег. № 815, с район на действие ОС-Плевен. Последното предприето по делото изпълнително действие е от 11.10.2021 г., когато ЧСИ е изпратил покана за доброволно изпълнение и едновременно с това е наложил запор върху МПС с рег. [рег. номер на МПС] , наложил е запор върху банкови сметки и вземания на длъжника, както и запор върху трудовото му възнаграждение, насрочил е опис на движими вещи.

Въззивният съд е приел, че от датата на влизане в сила на заповедта – 28.12.2016 г., до момента на извършване на изброените по-горе изпълнителни действия – 11.10.2021 г., които прекъсват давността съгласно т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не е изтекъл 5 годишния давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че приложима е петгодишната давност по чл.111 б. „б“ ЗЗД, защото влязлата в сила заповед следва да се приравни на влязъл в сила съдебен акт и се ползва със сила на пресъдено нещо. С прекъсване на давността, считано от 11.10.2021 г., е започнала да тече нова такава, която не е изтекла до датата на предявяване на иска – 26.11.2021 г. Поради тези аргументи съдът е счел първоинстанционното решение за правилно и го е потвърдил.

При тези мотиви на въззивният съд, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По първия поставен от касатора въпрос не е цитирана съдебна практика, на която въззивното решение противоречи. За да бъде допуснато касационно обжалване, следва не само да е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил волята на въззивния съд, но и специална предпоставка, в случая – съдебна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в която формулираният от касатора правен въпрос е решен различно в сравнение с въззивното решение. В случая по първия правен въпрос касаторът не е цитирал съдебна практика, което е пречка да бъде допуснато касационно обжалване по поставения правен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Само за пълнота следва да се отбележи, че въззивният съд е съобразил задължителната практика на ВКС, като е обсъдил всички релевантни доказателства и доводи на страните. Несъгласието на касатора с изводите на съда по същество не би могло да е основание за допускане на касационно обжалване.

По втория поставен въпрос е посочена съдебна практика, която обаче не е такава по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както е посочено в разпоредбата на чл.280, ал.1,т.1 ГПК и изяснено в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС.В случая касаторът е посочил само две решения на районни съдилища и едно определение на състав на ВКС по чл. 288 ГПК, с което е допуснато касационно обжалване на въззивно решение. И трите акта не са съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съгласно разясненията, дадени в горецитираното тълкувателно решение. Дори да се приеме, че, като е цитирал определение № 208 от 21.03.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, III г. о., касаторът е имал предвид поставеното въз основа на него решение № 118 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, III г. о., касационното обжалване не следва да се допусне.

Въззивното решение е постановено не в противоречие, а в пълно съвпадение с изводите на съда, изложени в решение № 118 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, III г. о. По това дело касационното обжалване е допуснато по въпроса относно приложимия срок (три или пет години), при който се погасява по давност вземане, установено с влязла в сила заповед за изпълнение. Съставът на ВКС е приел, че е налице установена практика, съгласно която изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за петгодишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. Това е така, защото влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. Законодателят е преклудирал възможността за възражения срещу заповедта за изпълнение. След изтичане на срока по чл. 414 ГПК, за длъжника остава само възможността за оспорване на вземането по чл. 424, ал. 1 ГПК. Извън това и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК, за длъжника не съществува форма за искова защита, с която да оспорва вземането. Практиката на ВКС приема, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК (когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането), настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новият процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират. Въззивният съд се е съобразил с тази практика, поради което не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според настоящия състав не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Липсва обосновка защо поставените от касаторите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен това и по двата въпроса на касатора е налице трайна съдебна практика, която се споделя от настоящия състав и не се нуждае от промяна.

Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Решението не е вероятно недопустимо. Евентуалното противоречие на решението с практиката на ВКС по поставените от касатора правни въпроси би могло да е основание единствено за неправилност на решението, не и за неговата недопустимост.

Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно трайната практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация, който обаче не е направил такова искане. Поради това разноски в настоящото производство не се присъждат.

Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на III г. о., ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 288 от 07.07.2022 г., постановено по в. гр. д. № 336/2022 г. по описа на Окръжен съд – Плевен.

Определението е окончателно.