ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 142

гр. София, 27.02.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател:Росица Божилова

Членове: Ивайло Младенов

Анна Ненова

като разгледа докладваното от А. Н. К. търговско дело № 20228002902380 по описа за 2022 година

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. И. С. срещу решение № 805 от 03.06.2022г. по в. гр. д. № 2858/2021г. на Апелативен съд – София в частта, в която е отменено решение № 264328 от 30.06.2021г. по гр. д. № 15739/2017г. на Софийски градски съд за осъждане на ЗД“Б. И. АД да заплати на касатора, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 14.06.2019г., със законната лихва от 13.11.2019г., и вместо това исковете на касатора са отхвърлени изцяло, с присъждане на разноски по чл. 78, ал. 3 от ГПК на застрахователното дружество.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд, без да изложи мотиви и без да анализира поотделно и в съвкупност събраните доказателства, е приел, че застрахованият водач е изпълнил всички законови предписания и не е нарушил специалните разпоредби на чл. 36, и чл. 37, ал. 1 от ЗДвП. Сам водачът при събиране на гласни показания пред Софийски градски съд е съобщил, че има колебания дали е подал сигнал за завиване. Въззивният съд не е направил анализ на тези доказателства, при съобразяване на чл. 172 от ГПК. Съдът не е дал сметка за общото правило на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП.

Съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебната автотехническа експертиза, причина за настъпване на произшествието е предприетата маневра завой наляво от лекия автомобил в момент, в който мотоциклетът е в опасна близост и ударът е непредотвратим за мотоциклета. Водачът на автомобила е имал възможност да вижда мотоциклета в огледалата за обратно виждане. Това, че е завил наляво в момент, в който мотоциклетистът е предприел изпреварване, навлизайки в насрещната лента за движение, без да се убеди, че няма да създаде опасност за движещите се след него или покрай него участници в движението, е причина за пътния инцидент. Също съгласно касационната жалба въззивният съд прилага относимото право по превратен начин. Недоумение за касатора буди и изводът на съда, че щом няма данни за влязла в сила присъда, то не може да се приеме, че е осъществен деликт. В производството пред Софийски градски съд са събрани допустими по реда на ГПК доказателства, които установяват гражданска отговорност на застрахования при ответника водач – установено е нарушение на чл. 25 от ЗДвП.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната съдебна практика, както и с оглед значението за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1.) Следва ли въззивният съд да подложи на самостоятелно обсъждане всички доказателства, събрани по делото, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните при постановяване на съдебното решение? Касаторът твърди, че възприетото от въззивния съд разрешение по въпроса е в противоречие с решение № 411 по гр. д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК и решение № 222 по т. д. № 3466/2013г. на ВКС, ТК.

2.) Допустимо ли е съдът да изложи като довод за отричане на противоправно поведение, като част от фактически състав на деликтната отговорност по чл. 45 от ЗЗД, липсата на влязла в сила осъдителна присъда срещу делинквента?

3.) Допустимо ли е при преценка на едно правонарушение по специален закон, съдът да прилага изолирано законовите разпоредби, като подвежда фактите към специалните състави, очертаващи административните правонарушения, без да държи сметка за състава на общата норма, визираща правонарушението?

Според касатора тези два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Решението в обжалваната част се счита и очевидно неправилно. От насрещната страна по жалбата ЗД“Б. И. АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да отмени първоинстанционното решение в частта на уважените искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, съставът на Апелативен съд – София е приел, че към 14.06.2019г. дружеството ЗД“Б. И. АД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил „Н. А. , с ДК № РК 4392 ВР. На същата дата, около 15.45 часа, в гр. София, на кръстовището на ул.“Железопътна“ и ул.“Н. Р. , при маневра завой наляво, е настъпило пътнотранспортно произшествие между лекия автомобил, управляван от М. С. застрахован водач, и попътно движещият се по ул.“Железопътна“ мотоциклет „Х. Ш. , с ДК № СА 3176 А, управляван от касатора, при което на касатора са били причинени телесни увреждания. Отсъствието на поставена надлъжна маркировка на ул.“Железопътна“ и разрешеното по нея двупосочно движение на МПС предопределя поставяне на мислена осова линия и наличието на една лента за движение във всяка от посоките с широчина от 6 метра. Ударът между двете МПС е бил изцяло в лентата за насрещно движение и за двамата участници, като мястото на удара по широчина на ул.“Железопътна“ е бил на около 2. 65 метра вдясно от левия бордюр.

Също съгласно въззивното решение пътният инцидент не е бил по причина на М. С. Този водач не е нарушил правило за движение по пътищата, а изпълнената маневра завой наляво е била при съобразяване на изискванията на чл. 36 и чл. 37, ал. 1 от ЗДвП. Посочените разпоредби се отнасят само за маневрата завой наляво и са специални по отношение на установеното в чл. 25 от ЗДвП общо задължение на водачите на МПС за всички предвидени в този закон маневри. Водачът на лекия автомобил е започнал маневра завой наляво, като се е движил в своята лента възможно най-близо до мислената осова линия, намалил е скоростта на движение, дал е светлинен сигнал и след като не е имало насрещно движещо се МПС, е навлязъл в лентата за насрещно движение, като е освободил цялата лента с широчина 6 метра. Инцидентът е бил по причина на касатора, движил се попътно в лентата за насрещно движение, по-близо до левия бордюр вместо да се движи в своята лента, възможно най-вдясно, както повелява разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от ЗДвП, спазвайки необходимата дистанция, или ако е предприета маневра изпреварване да бъде съобразено правилото на чл. 43, т. 4 от ЗДвП. Скоростта на мотоциклета при удара е била 49 км/ч. Основателността на предявените искове предполага наличието на валидно застрахователно правоотношение към датата на увреждането и поведение на застрахования, което осъществява деликтния състав по чл. 45 от ЗЗД, което, според посоченото във въззивното решение, не е било в случая.

Поведението на застрахования водач не е противоправно. По делото не са представени и доказателства за развитие на започналото наказателно производство и дали е завършило със съдебен акт, който има последиците на влязла в сила осъдителна присъда и задължителна за гражданския съд относно това дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца (чл. 300 от ГПК). Последното обстоятелство и събраните по делото доказателства обосновават извода, че застрахованият водач с поведението си не е осъществил деликтния състав на чл. 45 от ЗЗД. При така възприетото първият поставен от касатора въпрос за задължението на въззивния съд да подложи на самостоятелно обсъждане всички доказателства, събрани по делото, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните при постановяване на съдебното решение, е процесуалноправен въпрос от зачение за изхода на делото.

Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и от практика на Върховния касационен съд.

Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, за което самият касатор е посочил съдебни решения. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В настоящото касационно производство формулираният от касатора процесуален въпрос е поставен с оглед приетото от въззивния съд обстоятелство, че при изпълнение на маневрата завой наляво застрахованият водач е подал сигнал – извод, който е необоснован. Но сам касаторът сочи, че за обстоятелството са събрани гласни доказателства – показанията на застрахования водач. Дали и как тези показания са били ценени от съда с оглед конкретното им съдържание и вероятната заинтересованост на свидетеля е въпрос по правилността (обосноваността) на въззивното решение, което не може да бъде преценявано във фазата по допускане на касационно обжалване.

Не би могло да се изведе като процесуално нарушение, както сочи касаторът също във връзка с формулирания първи въпрос, необсъждането от въззивния съд на заключението на съдебната автотехническа експертиза в частта, че причина за настъпване на произшествието е предприетата маневра завой наляво от лекия автомобил в момент, в който мотоциклетът е в опасна близост и ударът е непредотвратим за мотоциклета, както и че водачът на автомобила е имал възможност да вижда мотоциклета в огледалата за обратно виждане. Това е, тъй като въззивният съд в решението си изобщо е отрекъл задължение на водача, при изпълнение на маневрата завой наляво да съобразява движещите се след него или покрай него участници в движението. Дали този правен извод на въззивния съд е правилен (в съответствие със ЗДвП) е също въпрос по правилността на решението.

Вторият от формулираните от касатора въпроси допустимо ли е съдът да изложи като довод за отричане на противоправно поведение липсата на влязла в сила осъдителна присъда срещу делинквента, не е въпрос от значение за изхода на конкретното дело, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на присъда по чл. 300 от ГПК, която гражданският съд да съобрази, е било само допълнително обстоятелство в подкрепа на извода на въззивния съд за липса на реализирана гражданска отговорност на водача на лекия автомобил като застрахователно събитие по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Третият правен въпрос на касатора е общ и хипотетичен и не съответства на конкретните правни изводи на въззивния съд по делото. Тези изводи не са относно приложението на специална и обща норма изобщо, а относно конкретни правила за движението по пътищата във връзка с пътния инцидент.

Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл също е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ.

Неоснователно е искането на касатора за допускане на въззивното решение до касация като очевидно неправилно поради това, че съдът е приложил относимото право по превратен начин.

Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Това основание е различно от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, свързани с частния интерес на страните от разрешаването на правния спор.

Понятието „очевидна неправилност“ е във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като конкретното му тълкуване е предоставено на Върховния касационен съд. В този смисъл е възприетото в Решение № 15 от 06.11.2018г. по к. д. № 10/2018г. на Конституционния съд.

В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, поради което касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана.

При неправилност поради нарушение на материалния закон трябва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. В случая такива обстоятелства липсват. Няма приложена правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл. Въз основа на приетите като установени факти, от въззивния съд е била приложена разпоредбата на чл. 37, ал. 1 от ЗДвП, счетена за специална по отношение на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

Касаторът е поискал присъждане на направените в касационното производство разноски, но предвид изхода на спора, няма основание за присъждане на разноски по чл. 78, ал. 1, вр. чл. 81 от ГПК. Разноски по чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК са дължими на насрещната страна - 1 200 лева платено адвокатско възнаграждение с ДДС по Договор за правна защита и съдействие от 12.10.2022г., за които е представен списък по чл. 80 от ГПК за разноските.

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 805 от 03.06.2022г. по в. гр. д. № 2858/2021г. на Апелативен съд – София в обжалваната част.

ОСЪЖДА С. И. С., с ЕГН ********** и посочен съдебен адресат адв. М.Н.Т., гр. София, ул.“Славянска“ № 29, ет. 3, да заплати на ЗД“Б. И. АД, с ЕИК 831830482 и със седалище и адрес на управление гр. София, район „Лозенец“, бул. „Д. Б. № 87, сумата от 1 200 лева (хиляда и двеста лева) разноски в касационното производство, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.