ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 141

гр. София, 27.02.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател:Росица Божилова

Членове: Ивайло Младенов

Анна Ненова

като разгледа докладваното от А. Н. К. търговско дело № 20228002902389 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Н. Я. срещу решение № 336 от 01.07.2022г. по в. т.д. № 52/2022г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, в която е отменено решение № 260429 от 11.11.2021г. по т. д. № 1065/2019г. на Окръжен съд - Пловдив за осъждане на „ДЗИ-Общо застраховане“ АД да заплати на касатора, на основание по чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 15 000 лева, разлика над сумата от 30 000 лева до сумата от 45 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на А. Й. Я. неин съпруг, при пътнотранспортно произшествие от 25.07.2019г. по причина на водача на лек автомобил „О. В. , с ДК № РВ 1570 ВМ, нарушил виновно правилата за движение по пътищата, със законната лихва за забава, считано от 30.08.2019г. до окончателното плащане, като вместо това исковете на касатора са отхвърлени като неоснователни; отменено е решението на първоинстанционния съд в частта на присъдената законна лихва върху главницата от 30 000 лева, считано от 30.08.2019г. до 29.11.2019г., и вместо това искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за лихва за забава за този период е отхвърлен; както и е потвърдено решението на Окръжен съд – Пловдив за отхвърляне на исковете по чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение над размера от 45 000 лева до 120 000 лева, със законната лихва за забава, считано от 30.08.2019г. до окончателното плащане.

В остА.лата част, с която е потвърдено решението на Окръжен съд – Пловдив за заплащане на А. Н. Я. на обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на А. Й. Я. до размера от 30 000 лева, със законната лихва за забава от 29.11.2019г., като необжалвано, въззивното решение е влязло в сила.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че решението на въззивния съд в обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Според посоченото от касатора в жалбата приетото от въззивния съд като дължимо обезщетение от 100 000 лева е несправедливо. Правилно е било установено от първоинстанционния съд, че касаторката е преживяла и продължава да изживява душевна болка и страдание от смъртта на съпруга си, че създадената между тях връзка е била изключително силна, градена в продължение на повече от половин век, че след настъпилата несвоевременна смърт на съпруга й касаторката се е затворила в себе си, животът й се е променил коренно. Намаляването на обезщетението от въззивния съд не е било обосновано с никакви конкретни и ясни аргументи, а са били изложени чисто субективни виждания на съда. Това създава неяснота и явно отклонение от задължителните критерии за правилно приложение на чл. 52 от ЗЗД. Неправилно е бил определен принос на пострадалия за пътния инцидент от 70%. По делото не е имало никакви доказателства за движение на починалия велосипедист в лявата лента. Дори да е имало принос на пострадалия за ПТП, той не би могъл да е повече от 5%-10%. Неправилно не е била присъдена лихва за забава от датата на уведомяване на застрахователя за търсеното обезщетение (30.08.2019г.).

Касаторът иска въззивното решение в обжалваните части да бъде допуснато до касационно обжалване, а ако жалбата бъде разгледА. по същество, въззивното решение да бъде отменено и искът за обезщетение до размера от 120 000 лева да бъде уважен, със законната лихва за забава от 30.08.2019г. до окончателното плащане, както и законната лихва от тази дата върху присъдените 30 000 лева до окончателното плащане. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси, уточнени и конкретизирани от касационния съдебен състав, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, са:

1.)Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и доказателствата?

Въпросът се поставя във връзка с приетото и приложено от въззивния съд съпричиняване от пострадалия от 70%, без, според касатора, да е доказано такова. Касаторът намира въззивното решение в противоречие с т. 12 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.

2.)При определянето на степента на съпричиняване на пътнотранспортното произшествие длъжен ли е съдът да вземе предвид реалния и конкретен принос на пострадалия?

Във връзка с този въпрос от касатора са посочени конкретни съдебни решения на състави на ВКС, в разрез с възприетото по които, според него, е въззивното решение.

3).Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11), и да обсъди всички конкретни съществуващи обстоятелства и въз основа на общата им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? Въпросът е поставен във връзка с извода на въззивния съд за дължимото на касатора общо обезщетение за неимуществени вреди. Касаторът счита, че при постановяване на въззивното решение съдът е нарушил изискванията на т. 11 на ППВС 4/68г., както и приетото в други посочени от него съдебни решения на състави на ВКС.

4.)Релевантни ли са за критериите по чл. 52 от ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 от ПЗР на КЗ и обективно-икономическите и социални условия в стрА.та и тези условия към 2019г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани години преди това и след това? Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно пред 2019г. предпоставят ли присъждане на значително по- ниски обезщетения от претърпени вреди?

В връзка с този въпрос касаторът също сочи противоречие с Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС и конкретни съдебни решения.

5.)Включват ли се в застрахователната сума по застраховка „Гражданска отговорност“, на основание чл. 429 от КЗ, лихвите за забава за периода от уведомяване на застрахователя от увреденото лице до изплащане на обезщетението?

Въпросът е във връзка с оплакването на касатора срещу периода на присъдената от въззивния съд лихва за забава (изтичане на тримесечен срок от уведомяване на застрахователя), при което се сочи противоречие с възприетото в решение № 128 от 04.02.2020г. по т. д. № 2466/2018г. на ВКС, ТК, І т. о.

От насрещната стрА. по жалбата „ДЗИ-Общо застраховане“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от стрА. с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното:

Въззивното производство е било образувано по въззивна жалба на „ДЗИ-Общо застраховане“ АД, съдържаща оплакване срещу приетия от първоинстнационния съд общ размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди на ищцата, преживяла съпруга, от смъртта на А. Й. Я. (150 000 лева), с направено искане обезщетението да се намали на 100 000 лева; да се определи процент на съпричиняване от пострадалия от 80%, а не 70%, както е приел първоинстанционният съд, и да се присъди лихва за забава за период след изтичане на три месеца от датата на уведомяване на застрахователя за настъпилото събитие – 29.11.2019г., доколкото уведомяването и първата претенция са били заявени на 29.08.2019г.

След постъпване на жалбата на застрахователното дружество от А. Н. Я. е била подадена насрещна въззивна жалба – за осъждане на застрахователното дружество да заплати още 75 000 лева допълнително към присъденото от първата инстанция обезщетение в размер на 45 000 лева (след приспадане на принос от 70% от прието за дължимо обезщетение от 150 000 лева), или общо 120 000 лева обезщетение, със законната лихва за забава от 29.08.2019г. до окончателното плащане. От А. Н. Я. не е бил оспорен определеният от първоинстанционния съд като справедлив размер на обезщетението от 150 000 лева, а установеното наличие на принос от пострадалия, съответно възприетия процент на този принос – 70%, като завишен.

За да отмени частично и да потвърди частично първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд – Пловдив е приел, че към 25.07.2019г. „ДЗИ-Общо застраховане“ АД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил марка „Опел“, модел „Вектра“, с ДК № ПВ 1570 ВМ. На същата дата, около 22:30 часа, на път ІІ-56, км.76+000 (между кв. „Ген. Николаево“ и кв.“Парчевич“ на гр. Раковски) по причина на водача на автомобила Н. Т. Н., застраховано лице, нарушил виновно правилата за движение по пътищата (движение с несъобразена скорост), е настъпило пътнотранспортно произшествие, при което А. Й. Я. велосипедист, движещ се по същия път, тогава на 75 години, е починал.

Ишцата А. Н. Я. е била съпруга на починалия при пътния инцидент велосипедист. Относно тези обстоятелства са били възприети изцяло фактическите изводи на първоинстанционния съд. Обстоятелствата не са били и спорни във въззивното производство.

Споделен е бил изцяло изводът на първоинстанционния съд за принос на пострадалия за вредоносния резултат – той е преминал неочаквано (без подаден сигнал) от лявата пътна лента в лентата за движение на лекия автомобил, попадайки в опасната зона на движение на автомобила, съгласно заключението на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експретиза.

За справедлив размер на обезщетението за случая, съгласно чл. 52 от ЗЗД, от въззивния съд е била приета сумата от 100 000 лева. Този съд, въз основа на показанията на разпитаните в първоинстанционното производство двама свидетели, е приел, че преди смъртта на А. Й. Я. семейството живеело добре, отношенията между съпрузите били добри, както и че ищцата преживявала тежко смъртта на съпруга си и липсата му; след инцидента почти не излизала от вкъщи и продължава да скърби за загубата му. Но като е съпоставил изложените в исковата молба твърдения в подкрепа на заявената по основание и размер претенция и показанията на свидетелите относно тези факти, въззивният съд ги е намерил фаргментарни и неустановяващи в пълнота твърденията относно отношенията на ищцата с нейния съпруг приживе и преживяванията, свързани с неочаквА.та му смърт. Не са били установени обстоятелства, които да определят житейската връзка като изключителна или в онази степен, каквато е описА. в исковата молба, както и са липсвали доказателства за твърдяното в исковата молба състояние на дълбока депресия, чувство на безизходица и конкретни здравословни проблеми вследствие от загубата.

С оглед тези изводи на въззивния съд дължимото обезщетение (100 000 лева), след коригирането му с възприетата степен на съпричиняване на вредите от стрА. на пострадалия (70%), е било определено на 30 000 лева.

Първоинстанционното решение в частта на присъдената сума от 15 000 лева обезщетение, представляваща разлика между сумите от 30 000 лева и 45 000 лева, е било отменено, с отхвърляне на иска по чл. 432, ал. 1 от ЗЗД в тази част. В остА.лата обжалвА. във въззивното производство част (за дължима сума на обезщетение от 30 000 лева и за недължимост на сума над 45 000 лева до 120 000 лева обезщетение) първоинстанционното решение е било потвърдено.

За основателно е било намерено възражението на ответника относно началната дата на дължимата мораторна лихва. Началната дата на дължимост на лихвата, според въззивния съд, е била 29.11.2019г., при приложимост на нормата на чл. 497, ал. 1, т. 2 от КЗ. Решението на Окръжен съд – Пловдив за присъждане на законна лихва за забава върху сумата от 30 000 лева, считано от 29.08.2019г., е било отменено и искът за присъждане на лихва за забава за периода от 29.08.2019г. до 29.11.2019г. е бил отхвърлен.

При тези обстоятелства първият поставен от касатора въпрос не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради липсата на установен допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Касаторът се позовава на постановката на т. 12 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, но тази постановка е обявена за изгубила сила с т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от 02.07.2004г. по гр. д. № 2/2004г. на ОСГК на ВКС. Вторият поставен от касатора въпрос - за задължението на съда да вземе предвид реалния принос на пострадалия за настъпването на деликта, е материалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. От застрахователното дружество е било направено и поддържано възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, по което въззивният съд се е произнесъл, потвърждавайки изводите на първоинстанционния съд.

Не е налице обаче допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съществува постоянна и задължителна практиката на ВКС и ВС, обективирА. в т. 7 от Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВКС, т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, както и допълнително в множество съдебни решения на състави на ВКС, включително посочени от касатора, съгласно която принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им. В случая посочената съдебна практика на Върховния касационен съд е съобразена.

Правните изводи на въззивния съд по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД са основани на тълкуване за степен на съпричиняване, при която се взема предвид степента на каузалност на поведението на делинквента и пострадалото лице и съотношението между техните действия или бездействия. В тази връзка, въз основа на конкретните обстоятелства и доказателства по делото, въззивният съд е счел, че приносът на пострадалия за настъпване на пътния инцидент е 70%.

Четвъртият въпрос относно задължението на съда да съобразява нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди и икономическата конюнктура в стрА.та, с оглед определянето на конкретно парично обезщетение от въззивния съд, е от значение изхода на производството, но по отношение на него не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, нито от практиката на Върховния касационен съд.

Разпоредбата на чл. 492 от КЗ въвежда минимална застрахователна сума (лимит на отговорността) относно задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като с КЗ е транспонирА. Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламенти на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка (кодифицирА. версия), включително относно предвидените в чл. 9 от директивата минимални суми за телесни увреждания или имуществени вреди, с цел да се предвиди, че минималното покритие на застраховката няма да се обезцени във времето (т. 13 от съображенията към директивата). Конкретните социално-икономически условия по времето, когато е настъпило увреждането, както и нормативно установеният лимит на отговорност на застрахователя, като ориентир за конкретната икономическа конюнктура, са обстоятелства, които следва да бъдат съобразявани при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, съгласно практиката на Върховния касационен съд, на която също се позовава касаторът. Но, както се посочи, тази практика в случая е съобразена.

Присъденото обезщетение не е в нарушение на нормативно установените лимити като горна граница на отговорността на застрахователя за 2019г., нито е определено без да бъдат съобразени конкретните социално-икономически условия по времето, когато е настъпило увреждането. Размерът на обезщетението е бил намален на основание единствено приетото от въззивния съд несъответствие между твърденията относно отношенията на ищцата с нейния съпруг приживе и преживяванията, свързани с неочаквА.та му смърт, от една стрА., и обстоятелствата и доказателствата по делото, от друга.

Формулираните в рамките на четвъртия въпрос подвъпроси обективно - икономическите и социални условия в стрА.та към 2019г. налагали ли са присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани години преди това и след това, и общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно пред 2019г. предпоставят ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от претърпени вреди, са общи и хипотетични, без да са обусловили правните изводи на въззивния съд и не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не е удовлетворен общият критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване при съобразяване на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивното решение следва да бъде допуснато до касация по третия и петия от поставените въпроси.

Формулираният материалноправен въпрос относно приложението на чл. 52 от ЗЗД удовлетворява общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 от ГПК за достъп до касация – това е въпрос от значение за изхода на спора с оглед общо определения размер на дължимото на касатора обезщетение за неимуществени вреди и приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД от въззивния съд. Исканото касационно обжалване следва да се допусне за проверка съответствието на решението със задължителните постановки на Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11), при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Въпросът относно дължимостта на лихви за забава за периода от уведомяване на застрахователя от увреденото лице до изплащане на претендираното обезщетение също е въпрос от значение за изхода на спора – с решението си въззивният съд е отрекъл дължимостта на такива лихви.

Касационното обжалване следва да се допусне за проверка съответствието на въззивното решение с възприетото в решение № 128 от 04.02.2020г. по т. д. № 2466/2018г. на ВКС, ТК, І т. о., също при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Касаторът е освободен от заплащане на държавни такси по делото по реда на чл. 83 от ГПК, при което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без предварително внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 336 от 01.07.2022г. по в. т.д. № 52/2022г. на Апелативен съд – Пловдив в обжалваните по делото части.

Делото да се докладва на председателя на Първо отделение на 10

Търговската колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.

Определението е окончателно.

11