РЕШЕНИЕ

№ 205

гр. София, 02.04.2024 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 24.01.2024 (двадесет и четвърти януари две хиляди двадесет и четвърта) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

при участието на секретаря Д. А. като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 3969 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 14 843/22.06.2022 година, подадена от Д. Ц. Д., срещу решение № 652/20.05.2022 година на Окръжен съд Варна, V-ти състав, постановено по гр. д. № 1557/2021 година.

С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 260 769/05.03.2021 година на Районен съд Варна, гражданска колегия, 16-ти състав, постановено по гр. д. № 18 857/2019 година, като на основание чл. 59, ал. 9 от СК е изменен определения режим на лични отношения на детето И. Д. Д., родено на 23.01.2008 година с бащата Д. Ц. Д..

В касационната си жалба Д. Ц. Д. излага доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до неговата необоснованост, като иска неговата отмяна и постановяването на ново, с което предявения от Д. Х. Д. срещу него иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК да бъде отхвърлен.

Ответницата по подадената касационна жалба Д. Х. Д. е подала отговор с вх. № 18 693/05.08.2022 година, с който е изразила становище, че жалбата е неоснователна, като е поискала същата да се остави без уважение и въззивното решение да бъде потвърдено в оспорваната му част.

Д. Ц. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 26.05.2022 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 14 843/22.06.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Производството е образувано и по повод на насрещна касационна жалба с вх. № 18 744/08.08.2022 година, подадена по пощата на 04.08.2022 година, от Д. Х. Д., срещу решение № 652/20.05.2022 година на Окръжен съд Варна, V-ти състав, постановено по гр. д. № 1557/2021 година.

В насрещната си касационна жалба Д. Х. Д. излага доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до неговата необоснованост, като иска неговата отмяна и постановяването на ново, с което предявения от нея срещу Д. Ц. Д. иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК да бъде уважен като режима на лични отношения между детето И. Д. Д. и баща й да бъде определен така както е поискан в жалбата.

Ответникът по подадената насрещна касационна жалба Д. Ц. Д. е подал отговор с вх. № 21 327/16.09.2022 година, с който е изразил становище, че същата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да бъде потвърдено в оспорваната с нея част..

Д. Х. Д. е била уведомен за подадената от Д. касационна жалба на 04.07.2022 година, като подадената от нея срещу същото насрещна касационна жалба е с вх. № 18 744/08.08.2022 година, като е подадена по пощата на 04.08.2022 година. Поради това и предвид разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 287, ал. 2 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С определение № 2418/09.08.2023 година, постановено по ч. гр. д. 3968/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. производството по това дело е било присъединено към производството по гр. д. № 3969/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. за общо произнасяне, превит връзката между делата.

Присъединеното производство е по реда чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 20 205/30.08.2022 година, подадена по пощата на 29.08.2022 година, от Д. Х. Д. срещу определение № 2907/04.08.2022 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 1557/2021 година с което е оставена без уважение подадената от нея молба с вх. № 16 472/08.07.2021 година за изменение на постановеното по делото решение № 652/20.05.2022 година в частта му за разноските.

В частната жалба са изложени доводи за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Направено е искане обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което подадената от Д. Х. Д. молба по чл. 248 от ГПК с вх. № 16 472/08.07.2021 година за изменение на постановеното по делото решение № 652/20.05.2022 година в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК бъде уважена.

Д. Ц. Д. е подал отговор на частната жалба с вх. № 23 173/07.10.2022 година, с който е изразил становище, че частната жалба е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея определение да бъде потвърдено.

Д. Х. Д. е бил уведомена за обжалваното определение на 22.08.2022 година, а частната й жалба е вх. № 20 205/30.08.2022 година, като е подадена по пощата на 29.08.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен определения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване. Частната жалба е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

С постановеното по делото определение № 2438/10.08.2023 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да изложи мотиви по всички доказателства и твърдения на страните-поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и за критериите, които съдът следва да съобрази изпълнявайки служебното си задължение, да защити интереса на децата при определяне на режима на лични отношения и по въпроса за задължението на съда да постанови решението си като съблюдава интересите на детето, а също така и по правните въпроси за това при задълбочено родителско отчуждение спрямо родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, длъжен ли е съдът да идентифицира причините за този процес и съобразно тях да определи адекватни мерки за преодоляването му, както и да съобрази режима на лични отношения с тази цел; по въпроса за това попадат ли под забраната на чл. 299, ал. 1 от ГПК специфичните съществени обстоятелства, установени от съда при първоначалното определяне на режима на лични отношения между родител и дете, или ревизията на фактическите установености относно тях е допустима, тъй като решението по чл. 59, ал. 2 от СК е акт на спорна съдебна администрация и не се ползва със сила на пресъдено нещо

По отношение на първия от поставените въпроси настоящият състав на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства, които са от значение за делото. Затова той е задължен да въз основа на твърденията на страните да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на доказване. Съдът преценява дали даден факт се е осъществил или не въз основа на преценка на доводите на страните и на събраните по делото доказателства. В случай че съдът постанови решението си, без да обсъди събраните по делото доказателства или част от тях, то задължението му по чл. 235, ал. 2 от ГПК няма да бъде изпълнено. Затова по силата на чл. 12 и чл. 235 от ГПК при постановяване на решението си съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства. При това доказателствата трябва да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила. Тъй като чрез обсъждането на доказателствата съдът стига до извода дали даден факт, от значение за спорното право, се е осъществил или не при наличието на противоречиви доказателства в тази насока съдът ще трябва да прецени на кое от доказателствата дава вяра. Съдът е задължен да отрази дейността си по извършването на преценката на доказателствата в изискуемите се от чл. 236, ал. 2 от ГПК мотиви към съдебното решение, в което трябва да посочи кои факти е приел за установени и въз основа на кои доказателства, а също така и при наличието на противоречиви доказателства за определен факт до посочи, кои от тях приема и кои отхвърля и да обясни защо приема едните и отхвърля другите. Неизпълнението на задължението на съда за обсъждане на всички доказателства по делото или частичното им, а също така и едностранно обсъждане представлява съществено процесуално нарушение, което може да бъде основание за неправилност на постановеното по спора решение.

Критериите, които съдът следва да съобрази изпълнявайки служебното си задължение да защити интересите на децата при определяне на режима на личните задължения са установени в т. ІІ от ППВС № 1/12.11.1974 година, като повечето от тях са нормативно въведени в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 от СК, като конкретни критерии за преценка на интереса на детето са въведени с § 1, т. 5 от ДРЗЗДет. Във връзка с това съдът е длъжен да вземе предвид всички конкретно установени по делото обстоятелства, които са от значение за интересите на детето, като наред с това трябва да положи и необходимата грижа тези обстоятелства да бъдат установени във възможно най-пълен обем.

Поставените въпроси са свързани с обстоятелствата и критериите, които са от значение при преценка на най-добрия интерес на детето, при определяне режима на личен контакт между него и родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права. Критериите за преценка най-добрия интерес на детето по чл. 59, ал. 4 от СК и по § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакр. Д са разяснени в ППВС № 1/1974 г., както и в трайно установената съдебна практика по приложение на закона. Съгласно дадените в същата разяснения, при определяне режима на личен контакт на детето с родителя, не упражняващ родителските права, съдът е длъжен да прецени всички обстоятелства и спецификите на всеки конкретен случай, с оглед най-добрия интерес на детето, като вземе предвид: родителските качества на всеки един от родителите и на този, на когото се определя режима на личен контакт; полаганите до момента от него грижи; желанието и способността му да се грижи за детето; връзката между родителя и детето, отношенията между тях и готовността на родителя да го подкрепя и подпомага в развитието му като личност, да се съобразява с неговите особености, интереси и нужди; социалното обкръжение на родителя и възможността да получава помощ при отглеждане на детето от трети лица и от своите родители; привързаността на детето към родителя, желанията, чувствата и потребностите на детето, съобразени с неговата възраст и пол; отношенията между двамата родители помежду им и към детето; наличие на родителско отчуждение, неговата степен и опасността за причиняване или вредата, която евентуално е причинена на детето свързана с отчуждението.

Във връзка с поставения въпрос за родителското отчуждение то, както е посочено в решение № 111/28.05.2018 година, постановено по гр. д. № 4185/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. съгласно чл. 59, ал. 6, изр. 2 от СК при наличие на данни по делото за родителско отчуждение, съдът не може да постанови решение по мерките относно упражняването на родителките права и личните отношения на детето с другия родител, без да изслуша вещо лице-психолог. Изслушването на експертиза в тези случаи е наложително, тъй като действителното състояние на детето не може да бъде установено без помощта на експерт по детска психология, който да извърши личен преглед на детето и разговаря с родителите и другите лица, които полагат грижи за детето. Съдът не може да определи адекватни мерки относно упражняването на родителските права и личните отношения на детето, без да съобрази необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждение, готовността на родителите да ги приложат и поведението им в хода производството по делото, особено ако такива мерки са предприети в друго производство или са препоръчани от експерта и съдът ги намира полезни. Неосъзнаването от родителя на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем и отсъствието на готовност за продължаване на работата за преодоляването му, са показателни за отсъствието на родителски и възпитателски качества у съответния родител. Съдът е длъжен да съобрази отсъствието на тези качества у единия или у двамата родители, за да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, както и да определи при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител и в каква степен да бъдат разширени или ограничени.

По последния правен трябва да бъде съобразено, че съгласно т. V от ППВС № 1/12.11.1974 г. основание за изменение на определения режим за упражняването на родителските права са настъпилите след определяне на иска изменения на обстоятелствата, които съществено засягат интересите на детето. Като такова изменение се разбират както новите обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, който упражнява родителските права, така и обстоятелствата, с които би се подобрило положението му при ново разрешение. При това изменението може за се дължи както на промяна на обстоятелствата, при които определен първоначалния режим за упражняване на родителските права, така и обстоятелства, които са изцяло нови и са настъпили след този момент. Така даденото тълкуване важи и за случаите, когато се иска изменение на първоначално установения режим на лични отношения между родител и дете. Основание за такова изменение ще е налице когато след определянето на режима са настъпили изменения на обстоятелствата, които влошават положението на детето при осъществяването на отношенията или подобряват същите. При наличието на такива вече установения режим на лични отношения може да бъде ограничен, съответно разширен, като легитимиран да предяви иска по чл. 59, ал. 9 от СК е родителят, който е заинтересован от ограничаването, съответно от разширяването на режима. В тези случаи на доказване подлежат не само изменението на съществуващите или настъпването на новите обстоятелства, но и това, че те съществено засягат интересите на детето, а също така и влошаването или подобряването на условията при родителя в чиято полза е установен режима на личните отношения. Изменението на определения режим на лични отношения по реда на чл. 59, ал. 9 от СК може да се иска само при наличието на посочените предпоставки. Съдебното решение, с което е определен първоначалния режим на лични отношения, макар и да е постановено в производство по спорна съдебна администрация и да не се ползва със сила на пресъдено нещо, обвързва страните по него като не може да бъде изменяно от постановилия го съд и се ползва с изпълнителна сила. Затова чл. 59, ал. 9 от СК установява забрана страните по това решение да искат изменението му, позовавайки се на факти и обстоятелства, които са съществували към момента на устните състезания в производството, по което е постановено решението, с твърдението, че те неправилно не са били приети за доказани от съда или пък той неправилно е възприел същите. Изменението е допустимо само при наличието на предпоставките по чл. 59, ал. 9 от СК и именно те подлежат на доказване в производството по изменение на първоначално определения режим на лични отношения между родител и дете. В случай, че това доказване бъде проведено успешно съдът ще трябва да определи новия режим на лични отношения като вземе предвид всички конкретно установени факти и обстоятелства по делото, като се има предвид, че дори и в случаите когато решението се ползва със сила на пресъдено нещо тя се отнася само до спорното право, а не до фактите и обстоятелствата по делото. Забраната по чл. 299, ал. 1 от ГПК се отнася до пререшаването на спорното право, а не до фактите и обстоятелствата по делото, по което е постановено решението.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на които е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Варна е неправилно по следните съображения:

Съставът на Окръжен съд Варна е изложил съображения, че предявеният иск е с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК. Съгласно тази норма, ако обстоятелствата се изменят, съдът по молба на единия от родителите, по искане на дирекция „Социално подпомагане“ или служебно можел да измени постановените по-рано мерки и да определи нови. Режимът на лични отношение между бащата Д. Ц. Д. и детето И. Д. Д., [дата на раждане] бил определен с решение № 98/02.05.2019 година, постановено по гр. д. № 4628/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., като било отменено в тази част решение № 1453/03.08.2018 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 513/2017 година, с което пък било отменено в същата част решение № 248/20.11.2017 година на Районен съд Провадия, постановено по гр. д. № 69/2017 година, с което бил допуснат развод между родителите на основание чл. 49 от СК и родителските права по отношение на детето И. Д. Д. били предоставени на майката Д. Х. Д.. Основателността на искането по чл. 59, ал. 9 от СК се предпоставяло от изменение на обстоятелствата, при които били предприети мерките с предходното съдебно решение, настъпило след влизането му в сила на 02.05.2019 година и което съществено се отразявало на детето и на ефикасността на взетите по-рано мерки. Въззивният състав намирал, че от предишното определяне на режим на лични отношения на детето И. Д. Д. и баща му Д. Ц. Д. била настъпила съществена промяна в обстоятелствата и това била липсата на осъществявани между тях контакти в продължение на повече от шест месеца след влизане в сила на решението по определянето му-решение № 98/02.05.2019 година, постановено по гр. д. № 4628/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. от 02.05.2018 година до завеждане на исковата молба на 15.11.2019 година, а и до датата на приключване на устните състезания по въззивното дело на 15.02.2022 година, прилагайки разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Вярно било, че в хода на производството били проведени три срещи между бащата и дъщеря му, със съдействието на ЦОП „Бъдеще за Аспарухово“, които в последствие били преустановени и до момента. Д. Ц. Д. не бил поискал насрочването на нова среща, поради поведението на детето, прекарвайки в мълчание проведените такива. Следвало да бъде прието, че промяната в обстоятелствата била трайна, щом продължава толкова дълго. Определеният от съда режим в частта относно времето след навършване на 14-годишна възраст от детето И. Д. Д. не отговарял на новосъздалите се отношения и на интереса на самото дете. В производството по чл. 59, ал. 9 от СК, съдът следвало да се ръководи от интереса на детето, за който имал задължение да следи и служебно. В § 1, т. 5 от ДРЗЗДет, определянето на понятието „най-добър интерес на детето“ ставало с изброяване на обстоятелствата, които следвало да бъдат съобразени, като в б. „а“ било посочено, че следвало да се има предвид желанията и чувствата на детето, в б. „б“- физическите, психическите и емоционалните потребности на детето, а в б. „г“, че следвало да се отчита и „опасността или вредата, която била причинена на детето или имало вероятност да му бъде причинена“. Въз основа на събраните доказателства въззивният съд намирал, че било в интерес на детето И. Д. Д. било да поддържа лични отношения със своя баща, най-малкото поради родовата си принадлежност. Било видно от извършените психологически изследвания по делото и целия събран доказателствен материал по приетите и приложени гр. д. № 69/2017 година по описа на Районен съд Провадия, гр. д. № 531/2018 година по описа на Окръжен съд Варна, а и гр. д. № 4628/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., както и гр. д. № 8449/2016 година по описа на Районен съд Варна и гр. д. № 2233/2016 година по описа на Окръжен съд Варна, включително извършвани по тези дела СПЕ и изслушани свидетелски показания, от поведението на самото момиче към момента на започване на съдебните дела и сега и неговите изявления по отношение на бащата, че не се установявало сексуално посегателство от страна на бащата по отношение на собствената му дъщеря, а и било налице желание и възможностите на бащата да поддържа близки контакти с момичето и задоволява нуждите му, когато са заедно. Не се събрали доказателства, че били налице основания да се счете, че контактът с него щял да окаже негативно отражение върху развитието на момичето, с оглед вече посоченото и след като било прекратено заведеното досъдебно производство за извършени блудствени действия. Ефектът от нормализиране на отношенията между бащата и дъщеря му можел да бъде постигнат много по-лесно ако бащата коригира поведението си и не обижда пред децата си майка им, според показанията на сина на страните Х. Д. Д., положи усилия и се запознае с интересите на децата на възрастта на дъщеря му И. Д. Д., нейните собствени и при всяка възможност проявява активност да контактува с момичето в рамките на определения му режим, но съобразно интересите и желанията на детето, а не оправдава пасивността си със Соломоновско разрешение на проблема в общуването, изтъквайки обаче големите разходи, които му се налага да прави. Майката следвало да предприеме от своя страна голямата крачка към нормализиране на отношенията с бившия си съпруг Д. Ц. Д. и имала много отговорната задача да съдейства на детето да поднови срещите с баща си и да се преборят съвместно с възникналия по отношение на детето синдром на родителско отчуждение от бащата, предизвикан съзнавано или не от майката, за степента на който вещите лица Ц. и С. поддържали, че е тежка. Сериозността на случващото се с детето била голяма и много страшно за всеки родител следвало да звучи становището на вещото лице Ц., че в крайната степен на отчуждение било изключително трудно да се помогне на детето психотерапевтично, а друг начин не сочел. Ако те двамата бивши съпрузи не били в състояние да се справят сами със ситуацията, следвало да търсят помощта на специалисти да ги напътстват и подпомагат, така, че да успеят да изгладят възникналите между тях противоречия, което интересът на детето И. Д. Д. налагал. Постоянният конфликт и характерното за него задълбочаване по начало сериозно увреждал психологическото развитие на детето. Отхвърлянето на бащата и изразеното нежелание на И. Д. Д. да се среща с него, като до скоро била търсила срещи и очаквала следващите с нетърпение, поставяло детето в голямо вътрешно напрежение. Трябвало да бъде възстановено спокойствието му. Трябвало да бъде възстановена нарушената емоционална връзка между бащата и детето. Грешка щяло да бъде ако бащата не излезел от пасивното си поведение и не потърсил начин да възстанови и засили емоционалната близост с дъщеря си, за което последната бъдела окуражена от майка си, загърбила конфликтите от миналото. Това можело да се постигне както сочели вещите лица психолози с предварителна работа с майката и детето и с бащата в [населено място]. Детето трябвало да чувства, че било търсено от баща си, че той го обичал и искал да общуват, както преди време. Будело съмнение, че било възможно да бъде подновена връзката на бащата с детето, ако то бъдело заставено да изпълнява определения от ВКС режим на лични отношения, приложим за периода след навършване на 14-годишна възраст, като се вземело предвид, че то на 23.01.2022 година било навършило тази възраст, при положение, че било заявило пред Районен съд Варна, че не желае да запази контактите с баща си и дори не желае да го вижда. Изпълнението на определения до тогава режим на лични отношения било пропуснато. Следвало сравнително плавно да се прилага режимът, както съветвало и вещото лице Ц. Пак според него, ако се пристъпело към рязка промяна към момента, това нямало да бъде в интерес на детето, което било в юношеска (тийнейджърска) възраст. Рязка промяна според въззивният съдебен състав било да се пристъпи към прилагане на определения режим, който бил сравнително широк, предвиждал продължителен контакт през лятото и бил с преспиване, след като връзката баща-дете била така сериозно разстроена. Въззивният съд намирал, че решението, с което бил определен режим на лични отношения на Д. Ц. Д. с детето И. Д. Д. следвало да бъде изменено. Следвало да бъде въведен 3-месечен период от време, считано от датата на влизане на решение по настоящето дело в сила, в който бащата да може да взима детето И. Д. Д. всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 10.00 часа до 16.00 часа, като срещите от 10.00 часа до 12.00 часа се осъществяват в присъствието на социален служител от ДСП-Варна. След изтичане на този период следвало да се прилага определеният от съда режим след навършване на 14-годишна възраст от детето. За осъществяване на срещите бащата следвало да взима детето от дома, в който то живеело с майката, съответно да го връща в този дом. Бащата следвало да се помъчи да изпълнява стриктно режима, ако искал да поднови контактите си с дъщеря си, а майката имала отговорната задача да насърчава срещите им. Вярно било, че така постановеният режим през първите 3 месеца бил по-стеснен в сравнение с този, за след навършване на 14-годишна възраст от детето, определен от ВКС, но по този начин щял да бъде въведен първоначално адаптационен период и за двете страни. По-добре било контактите да били по-редки, но да се спазвали от бащата дните за срещи, отколкото да били чести и продължителни, които бащата да пропуска и да кара детето да го чака напразно, като не идва. Следвало да бъде предоставено време и възможност на бащата в този адаптивен период да работи с психолог, който да му помага със съвети как да преодолее преживяванията си, свързани със случилото се, довело до раздялата с бившата съпруга и какво да бъде поведението му при провежданите с порасналата му дъщеря срещи. Следвало той да се помъчи да настрои работното си време, съобразно налагащите се пътувания до [населено място] и стабилизира финансовото си състояние, за да може да ги осъществява. Разбирало се, че този период от време, в който срещите щели да се провеждат частично в контролирана среда следвало да бъде използван и от майката и детето за работа с психолог. Ако родителите и детето бъдели подпомагани от психолог, не се налагало така определеният адаптационен период да е с продължителност от шест месеца, както искала Д. Х. Д.. Не следвало да бъде уважавано направеното от Д. искане за това, майката да бъдела заставена да води детето И. Д. Д. в София за контакт с него, тъй като било неоснователно. Правото на срещи принадлежало само на детето, а бащата имал задължението да се явява и участва в тях. Детето имало местоживеене в [населено място] и срещите следвало да се провеждат там в адаптационния период, от там да се вземало детето и да се връщали след това.

Съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че производството по чл. 59, ал. 9 от СК е започнало въз основа на искова молба от 15.11.2019 година, подадена от Д. Х. Д.. Преди подаването на тази молба режима на личните отношения между Д. Ц. Д. и детето И. Д. Д., родено на 23.01.2008 година, е бил регламентиран с решение № 98/02.05.2019 година, постановено по гр. д. № 4628/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С него е било определен на лични отношения между бащата Д. Ц. Д. и детето И. Д. Д., както следва: от датата на обявяване и влизане в сила на решението до 13.08.2019 година бащата да взима детето всяка първа и трета събота от месеца от 10.00 часа до 14.00 часа като срещите да се осъществяват в присъствието на социален служител от Дирекция „Социално подпомагане“-гр. Варна. През следващите три месеца, считано от 13.08.2019 година, бащата да взима детето И. Д. Д. всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 10.00 часа до 16.00 часа, като срещите в събота от 10.00 часа до 12.00 часа да се осъществяват в присъствието на социален служител от Дирекция „Социално подпомагане“-гр. Варна. След изтичането на посочения тримесечен период, до навършване на 14-годишна възраст от детето И. Д. Д., бащата да я взима всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 9.00 часа до 18.00 часа, както и за две седмици през лятната ваканция на детето-без преспиване-от 9.00 часа до 20.00 часа всеки от тези дни, по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на майката, като тя се задължава до 30 април на съответната година да уведоми писмено бащата кога ще ползва отпуска, а ако не направи това в посочения срок, бащата ще има право да определи дните, през които ще вземе детето, като уведоми писмено майката до 31 май на съответната година; а също и на следните празници: всеки рожден ден на бащата (30 юни) от 9.00 часа до 19.00 часа ако е неучебен ден, а ако е учебен ден-за 3 часа в извънучебното време, през четните години – на рождения ден на детето (23 януари)-за 3 часа в извънучебното време ако е учебен ден, респ.- от 9.00 часа. до 19.00 часа ако е неучебен ден, както и всеки ден от 9.00 часа до 19.00 часа от Великденските празници, а през нечетните години-всеки ден от 9.00 часа до 19.00 часа от Коледните празници. След навършване на 14-годишна възраст от детето И. Д. Д., бащата да я взима всяка първа и трета седмица от месеца от 8.00 часа в събота до 20.00 часа в неделя-с преспиване, както и непрекъснато за един месец през лятната ваканция на детето, по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на майката и при горепосочения режим на уведомяване; а също и на следните празници: всеки рожден ден на бащата (30 юни) от 8.00 часа до 20.00 часа ако е неучебен ден, а ако е учебен ден-за 3 часа в извънучебното време, през четните години-на рождения ден на детето (23 януари)-за 3 часа в извънучебното време ако е учебен ден, респ.-от 8.00 часа до 20.00 часа ако е неучебен ден (но ако се пада в трета събота или неделя от месеца се прилага режима за тези дни), както и по време на Великденските празници от 8.00 часа на първия до 20.00 часа на последния празничен ден, а през нечетните години-по време на Коледните и Новогодишните празници от 8.00 часа на първия до 20.00 часа на последния неучебен ден. Постановено е за осъществяването на личните контакти бащата да взима детето от дома, в който то живее с майката, съответно-да го връща в този дом.

Към момента на постановяване на горепосоченото решение на ІV г. о. на ГК на ВКС детето И. Д. Д. е било на около 11 година и три месеца, а от този момент до предявяването на новия иск по чл. 59, ал. 9 от СК от Д. Х. Д. са изминали около седем месеца. Самото дете е изслушано в проведеното пред първата инстанция на 29.07.2020 година открито съдебно заседание, където е заявило, че в началото на раздялата на двамата родители се е виждала с баща си, но после той спрял да я търси. През времето, когато са се виждали не се е чувствала добре с него, защото той я влачел по всякакви места, където тя не искала и не се чувствала добре. Не го била виждала от 23.01.2020 година, когато отишли на МОЛ, където бил с неговата адвокатка, а тя с майка си и нейната адвокатка. Тя не искала да говори с него и се скрила зад майка си. Искала срещите с бащата да се осъществяват в присъствието на майка й или на психоложката й, защото можел пак да я замъкне, както я бил замъкнал в София. Не искала да се среща с баща си, защото я мъкнел навсякъде, където той иска, а тя не искала да бъде. Първоначалното й отношение към баща й се било променило т момента, когато той я бил завлякъл в София, без нейно съгласие. И. Д. Д. твърди, че баща й я търсил само по време на делата, а в останалото време не му пукало, не й звънял, не й писал и нея търсел по друг начин. В къщи майка й не говорела за баща й. Когато дойдело време за режима на личните отношения нямало какво да й каже, просто ако дойдел отивали и това. В момента не знаела в кои дни трябвало да се виждат, защото той не я търсел.

В първоинстанционното производство е разпитан свидетелят Х. Д. Д., който е брат на И. Д. Д.. Според същия връзките с майка му, сестра му и баща му са били много трудни и тежки през годините след радялата.

Искал да има нормални отношения с баща си, като водят комуникация, разговори, чувства баща си като близък човек до себе си, но така и не ги постигнали. До миналата година признава, че са общували двамата със сестра си с баща им. Знае, че родителите му водят дела и със сестра му имат установен режим на лични отношения с баща им. Първоначално режимът се упражнявал. И преди това, като се преместили във Варна свидетелят осъществявал контакти с баща си, но никога не се получавало. Баща му се мъчел да го изкара виновен за всичко. Не чувствал подкрепата му. Спомня си за случая, когато ходили до София миналата К.. Не знаели къде ще ходят, какво ще правят, нямали и представа какво следва, само знаели, че ще прекарат време с баща си. Той дошъл, звъннал на вратата да слязат със сестра му и без да ги е уведомил преди това по телефона или да им е писал, заминали за София. Не е разговарял и с майка им, но използвал много обидни епитети срещу нея. Карали се през целия път. След тази среща с баща им поддържа, че не се е случвало той да е идвал във Варна да ги види и те двамата да откажат среща с него. Не се е случвало също така майка им да им забранява да се свържат с баща им. Когато баба им по бащина линия починала, той се обадил на баща си да изкаже съболезнования, но баща му казал, че повече не иска да го търсят. Признава, че е чувал сестра си да казва на баща им „М. се, не те искам, разкарай се!“. По време на пътуването за София признава също, че са комуникирали с майка си. Заявява, че с И. не са искали да ходят в София. Баща им ги завел в дома си. Държал се лошо с тях, отправял обвинения, обиди към майка им и него самия. Смята, че И. не иска да го вижда. Споделя как преди малко баща им нерекъл майка им изрод.

Пред въззивната инстанция са допуснати и разпитани като свидетели С. Б. С. и А. Ц. Р.. Първата от тях, като социален работник, е наблюдавала случая на И. Д. Д. като през декември 2020 година този случай е бил закрит при тях. Режима на лични отношения е бил с опосредствяване на контакта, като в началото Д. Ц. Д. бил отказал ползването на услугата, но през лятото на 2021 година сам пожелал ползването й. Родителите не са могли да постигнат съгласие кога да бъде срещата. Майката давала вид, че съдействала, но когато се стигнело до момента на осъществяване на срещата не била склонна на компромиси и с бащата си правели напук. Бащата бил по-склонен на компромиси, докато майката не правела такива. Двете проведени срещи не били пълноценни, тъй като детето се държало пренебрежително към баща си. Не били срещнали съдействие от страна на майката. Детето било негативно настроено и с нежелание говорело за баща си като цяло. Бащата отказал да се явява на асистираните срещи, веднага след влизането в сила на решението на ВКС през 2019 година. През май 2021 година той сам ги потърсил, като заявявал, че бил обиден на децата, но не бил заявявал, че не желае да ги вижда. Не било по материалните и финансовите му възможности да пътува често до Варна. Според втората свидетелка са били проведени три срещи между бащата и детето, които били крайно неефективни. На срещите майката не била присъствала, а само водела детето и го чакала извън помещението. Самите срещи никога не са били два часа, но се планирали като такива. Най-дългата среща била около 40 минути, като приключвали бързо защото нямало комуникация между бащата и детето. Отговорите на детето били само с „да“ и „не“

От заключението на изслушаната пред първата инстанция съдебнопсихиатрична експертиза с вещо лице А. М. Ц. се установява, че между майката Д. Х. Д. и детето И. Д. Д. е налична симбиотична връзка. Вещото лице е посочило характеристиките и симптомите на Синдрома на родителско отчуждение (СРО). Касаело се до поведение на детето, което виждало в единия родител свой враг. Не ставало въпрос за враждебно отхвърляне на родител, който действително бил злоупотребил със своето дете или го е малтретирал. Засегнатите от СРО родители били „нормални“ бащи и майки, които обичали своите деца и били обичани от тях. Отблъскването засягало този родител, с който детето не живеело в една къща, който нямал родителските права или ги упражнявал наедно с другия родител и има (е имал) право на лични отношения. Децата попадали в конфликт. Те се идентифицирали с потребностите на този родител, с когото живеели, като се увеличавал страха да не го загубят този родител. Постепенно желанията и поведението на родителя, с когото живеело детето започвали да се превръщат в желания и на самото дете. Те възприемали същото поведение спрямо отчуждения родител, каквото имал и отчуждаващият. Отчуждението се срещало както при момичета, така и при момчета. Деца в юношеска възраст били по-склонни да бъдат отчуждавани в сравнение с по-малките деца. Основната проява на родителското отчуждение било неоправданото отношение на детето към единия родител. В случаите когато детето било жертва на форма на насилие, враждебността на детето можела да бъде оправдана, като се изключвал СРО. Вещото лице изброявало 8-те симптома на СРО. При наличие на 3 или повече симптоми се говорело за тежка форма на СРО. Детето И. Д. Д. имало проявление на поне 5 от тях. Отбелязвало, че в крайна степен на отчуждение било изключително трудно да се достигне психотерапевтично. В заключение вещото лице считало, че майката имала съзнателно и несъзнателно влияние върху детето И. Д. Д. по отношение на мнението му за бащата. Майката била отчуждаващ родител. Липсвала връзка между детето и бащата или по-точно била трайно и необратимо нарушена. Бащата бил само „лош“ и детето не желаело да комуникира с него под никаква форма. От позицията на отчужден родител неговите възможности да влияе на детето отчуждаващо по отношение на майката били силно ограничени, доколкото липсвали регулярни срещи с детето. Въпреки това, той допринасял за враждебното отношение на детето към него, предвид отвеждането им от него в София въпреки волята им, което водело по-скоро до несъзнавано отчуждение.

Пред въззивната инстанция е допуснато и изслушано допълнително заключение на съдебнопсихиатрична експертиза с вещото лице Н. И. С.. Същото определяло понятието „сексуално насилие“ според науката и литературата. Имайки предвид всички експертни заключения, които били изготвени много близо до периода на обвинението на майката към бащата, никъде не се откривали, нито в корективната методика, нито в изследванията, нито в интервюто на детето, някакви нагласи. Детето не споделяло нищо такова, нито проектирало в изследванията на рисувателните действия, да имало такова насилие. След толкова дълъг период от време от предполагаемото събитие преди 5 години, трудно в момента психологичната диагностика можела да открие наличието на такова травматично преживяване в психиката на детето. Специалистите работили с детето близко по време на събитието също не давали никакви психологично и психодиагностично изведени данни за подобно сексуално насилие. Безспорно според вещото лице обаче, имало СРО и степента е тежка. Сочели се онези пет симптома, които карали вещото лице да направи този извод. След раздялата на родителите имало известен период в който отношенията на И. Д. Д. с баща й се запазвали и те имали добра емоционална свързаност. Дето с нетърпение очаквало срещите с баща си и се радвало да бъде с него. След началото на съдебните дела вещото лице по психологичната експертиза, направена тогава обсъждало отзвук на негативни преживявания у детето. То страдало от раздялата на родителите си. Обичайки и двамата, започвало да се стреми да показва запазване на лоялност към тях. Мислите, чувствата и преживявания на възрастните около детето, лесно ставали и негови. Детето се идентифицирало с персонажа на „гледащия родител“, вярвало му и все повече участвало в симбиотичното свързване с този родител.

Д. Х. Д. е била изслушана в проведеното на 03.02.2021 година пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание. Същата е заявила, че причината отново да се започне това дело е следствие на режима, който е постановен от ВКС. Имало шестмесечен адаптационен период, който срок не бил спазен. Отношенията между детето и бащата се влошили изключително. Още повече, че я притеснявали заплахите от страна на бащата, че ще вземе детето с полиция или със съдебен изпълнител. В заключителната част на експертизата било записано, че всичко това травмира допълнително детето. Искането било от гледна точка да съхрани емоционалното и психическо здраве на детето, като се мине през един адаптационен период, защото към този момент бащата имал право да взема детето без допълнителна наблюдаваща страна. Детето към момента било на тринадесет години, а от четиринадесет годишна възраст бащата имал право да го взима с преспиване. Наблюдавайки детето, а и самите вещи лица, указали в своите заключения, че всичко това би довело до още по-голяма травма за детето. Независимо от отношенията между родителите тя искала да се защитят интересите на детето. Както било посочено в доклада, тя никога не била възпрепятствала срещите между бащата и детето.

С оглед на горното и тъй като в проведеното на 24.01.2024 година открито съдебно заседание Д. Х. Д. е заявила, че не поддържа подадената от нея касационна жалба съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че не следва да се произнася по нея, а трябва да се произнесе само по тази подадена от Д. Ц. Д..

Съгласно т. V от ППВС № 1/12.11.1974 година основание за изменение на определения режим за упражняването на родителските права са настъпилите след определяне на иска изменения на обстоятелствата, които съществено засягат интересите на детето. Като такова изменение се разбират както новите обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, който упражнява родителските права, така и обстоятелствата, с които би се подобрило положението му при ново разрешение. При това изменението може за се дължи както на промяна на обстоятелствата, при които определен първоначалния режим за упражняване на родителските права, така и обстоятелства, които са изцяло нови и са настъпили след този момент. Това важи и за случаите, когато се иска изменение на първоначално установения режим на лични отношения между родител и дете. Основание за такова изменение ще е налице когато след определянето на режима са настъпили изменения на обстоятелствата, които влошават положението на детето при осъществяването на отношенията или подобряват същите. При наличието на такива вече установения режим на лични отношения може да бъде ограничен, съответно разширен, като легитимиран да предяви иска по чл. 59, ал. 9 от СК е родителят, който е заинтересован от ограничаването, съответно от разширяването на режима. В тези случаи на доказване подлежат не само изменението на съществуващите или настъпването на новите обстоятелства, но и това, че те съществено засягат интересите на детето, а също така и влошаването или подобряването на условията при родителя в чиято полза е установен режима на личните отношения.

В случая установените по делото факти и обстоятелства, касаещи отношенията между Д. Ц. Д. и Д. Х. Д., а също така между тях и детето И. Д. Д. се припокриват с тези, при които е постановено решение № 98/02.05.2019 година, постановено по гр. д. № 4628/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В настоящето производство не са наведени нови факти, различни от тези, които са били разглеждани в спора по гр. д. № 4628/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Изключение в тази насока е случаят, в който Д. Ц. Д. е отвел И. Д. Д. и брат и Х. Д. Д. от [населено място], в [населено място], въпреки тяхното несъгласие, което от своя страна е предизвикало намесата на съответните служби. Това е станало на 22.12.2018 година, както преди предявяването на иска, въз основа на който е образувано настоящето производство, така и преди постановяването на решение № 98/02.05.2019 година, постановено по гр. д. № 4628/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съдебният състав по посоченото дело, обаче не е могъл да вземе това обстоятелство предвид, с оглед установената от закона забрана да установява нови факти и да събира доказателства. Касае се обаче до еднократно действие, което само по себе си не представлява съществено изменение на обстоятелствата, при които е бил определен режима на лични отношения, чието изменение се иска. Това действие на Д. Ц. Д. може да намери отражение като съществено влоши вече съществуващите между него и И. Д. Д. отношения, така както същите са установени в предшестващото съдебно производство. Съпоставяйки данните по делото обаче не може да бъде направен извод, че именно това обстоятелство е довело до съществено влошаване на отношенията между бащата и детето, при които е определен първоначалния режим на лични отношения. Освен това като основание за изменението на първоначално определения режим на лични отношения се навежда неизпълнението на същия. Само по себе си неизпълнението на режима на лични отношения между родител и дете не може да бъде основание за изменение на този режим, без отчитането на причините за това неизпълнение. Основанието за такова ще е налице ако неизпълнението е довело до такава съществена промяна в отношенията между родителя и детето, при която е очевидно, че осъществяването на така установения режим на лични отношения е обективно невъзможно и/или не е в интерес на детето. В конкретния случай неизпълнението на режима на лични отношения се дължи на поведението и на двамата родители. От една страна Д. Ц. Д. се бил почувствал обиден на децата си, особено след събитието на 22.12.2018 година и се е дистанцирал от тях, като не ги е търсил. От друга страна обаче Д. Х. Д. също има задължения по отношение на осъществяването на лични контакти между Д. Ц. Д. и И. Д. Д.. Тя не само трябва да предава детето на бащата, но и да подготви психически същото за предстоящата среща, а когато бащата бездейства трябва да прояви активност и да съдейства за да може срещите да бъдат осъществени. В случая както сочи вещото лице А. М. Ц. при провеждане на срещите се е наблюдавало пасивно поведение на майката, когато детето откровено „очерняше“ образа на бащата и по никакъв начин не се е намесила да поправи детето или да му даде обяснение. Налице било съзнателно или несъзнателно влияние на майката върху детето по отношение на мнението му за бащата. Двамата родители са в конфликтни отношения като между тях липсва какъвто и да е диалог, дори такъв който да е само по отношение на интересите на И. Д. Д.. Родителите все още не са преодолели раздялата си като с водените между тях продължителни съдебни дела допринасяли за продължаваща във времето афективна симулация и при двамата, което допринасяло за негативни емоции. Това по някакъв начин рефлектирало и върху детето като от страна на майката имало съзнато и несъзнато отчуждаване спрямо бащата, докато при бащата отчуждаването било по-скоро несъзнато. При наличието на такива отношения между двамата родители се поставя под съмнение изпълнението и на последващ режим на лични отношения между бащата и детето, който би бил по-ограничен от този определен с решение № 98/02.05.2019 година, постановено по гр. д. № 4628/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., като се създава възможност и за последващи искания за ограничаване на вече ограничения режим, поради неизпълнение на същия. Предвид на това така посочените обстоятелства не предпоставят изменение на определения с решение № 98/02.05.2019 година, постановено по гр. д. № 4628/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. режим на лични отношения между Д. Ц. Д. и И. Д. Д., а хода на производството не са установени други факти и обстоятелства, налагащи такова изменение.

С оглед на изложеното обжалваното решение на Окръжен съд Варна следа да се отмени и да се постанови друго, с което предявеният от Д. Х. Д. срещу Д. Ц. Д. иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК да бъде отхвърлен.

С оглед изхода на делото Д. Х. Д. ще трябва да заплати на Д. Ц. Д. сумата от 4545.00 лева направени по делото разноски за всички съдебни инстанции.

Предвид изхода от производството по иска по чл. 59, ал. 9 от СК трябва да бъде потвърдено определение № 2907/04.08.2022 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 1557/2021 година, тъй като с него е оставено без уважение искането на Д. Х. Д. за изменение на поставеното по същото дело решение № 33/11.02.2022 година като и бъдат присъдени направените от нея разноски за въззивната инстанция, тъй като такива не и се дължат.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 33/11.02.2022 година на Окръжен съд Плевен, постановено по гр. д. № 889/2021 година като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. Х. Д. от [населено място], [улица], вх. „Б“, ет. 4, с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица] чрез адвокат Д. К.-К. срещу Д. Ц. Д. от [населено място], район „В.“, [улица], ет. 3, ап. 19, с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], партер, чрез адвокат А. Г. иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК за изменение на режима на лични отношения между Д. Ц. Д. и детето И. Д. Д. с ЕГН [ЕГН], определен с решение № 98/02.05.2019 година, постановено по гр. д. № 4628/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 2907/04.08.2022 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 1557/2021 година.

ОСЪЖДА Д. Х. Д. от [населено място], [улица], вх. „Б“, ет. 4, с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица] чрез адвокат Д. К.-К. да заплати на Д. Ц. Д. от [населено място], район „В.“, [улица], ет. 3, ап. 19, с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], партер, чрез адвокат А. Г. сумата от 4545.00 лева направени по делото разноски за всички съдебни инстанции.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.