О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4347

София, 08.12.2022 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М. Х. ч. гр. дело № 4077 по описа за 2022г. взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал.3 от ГПК

Образувано е по частна касационна жалба от И. К. Р., действаща чрез адв. И. В., срещу определение №3144/23.08.2022 г. на Варненски окръжен съд по ч. гр. д. № 1725/2022 г., с което е потвърдено определение № 6466/15.06.2022 г. по гр. д. № 4410/2022 г. на Районен съд Варна, 12-ти състав, с което е производството е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на Районен съд – София.

Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно. Излага, че въззивният съд е тълкувал погрешно разпоредбите, които дефинират понятието място на работа, работно място, както и за задължителното съдържание на трудовия договор. Твърди, че въззивният съд не е съобразил и вложеният от законодателя смисъл в нормата на чл. 114 ГПК. По същество претендира отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

Ответникът „Кирило-Методиевски научен център“ към БАН, с писмен отговор в срока по чл. 276, ал.1 ГПК, чрез адв. А. А., оспорва жалбата. Излага, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като определението е постановено в съответствие с практиката на ВКС и не са посочени твърдения за неговата очевидна неправилност. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата.

Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване.

В същото се обосновава допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/ Следва ли при определяне на подсъдността на трудов спор, съдът да съобрази само онези писмени доказателства, които изрично безусловно удостоверяват мястото на работа на служителя или следва да съобрази косвени доказателства или твърдения, които навеждат съмнение или предположение, че обичайното място на полагане на труд е различно от предвиденото в документа уреждащи трудовоправните отношения между страните, без да го установява категорично? Твърди се, че поставения въпрос е разрешен в противоречие с формираната практика на ВКС по приложение на чл. 114 от ГПК, обективирана в определение № 123/21.03.2016 г. по ч. гр. д. № 787/2016 г. на IІІ г. о и определение №4/04.01.2019г. по ч. г.д.№4770/2018г. на ІV г. о.; 2/ Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите на решението респективно определението си всички относими и допустими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните? Твърди се, че поставения въпрос е разрешен в противоречие с формираната съдебна практика по приложение на чл. 235 ГПК, част от която: ППВС №1/53г.; ППВС№7/1965г.; ППВС№1/1985г.; ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС; решение №212/01.02.2012г. по т. д.№1106/2010г. на ІІ т. о.; решение №17/23.07.2014г. по т. д.№811/2012г. на ІІ т. о.; решение №111/03.11.2015г. по т. д.№1544/2014г. на ІІ т. о.; решение №136/06.11.2015г. по т. д.№2483/2014г. на ІІ т. о.; решение №180/11.01.2016г. по т. д.№1618/2014г. на ІІ т. о.; решение №94/13.09.2016г. по т. д.№3768/2014г. на ІІ т. о.; решение №161/04.10.2016г. по т. д.№2220/2015г. на ІІ т. о.; решение №222/27.03.2018г. по т. д.№505/2017г. на ІІ т. о.; решение №27/02.02.2015г. по г. д.№4265/2014г. на ІV г. о.; решение №97/02.05.2019г. по г. д.№3457/2018г. на ІV г. о.; решение №9/25.03.2014г. по т. д.№3700/2013г. на І г. о.

Касационното обжалване се претендира да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК поради очевидна неправилност на определението.

За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното:

Въззивният съд е потвърдил определение № 6466/15.06.2022 г. по гр. д. № 4410/2022 г. на Районен съд – Варна, 12-ти състав, с което производството по делото е прекратено и същото е изпратено по подсъдност Районен съд – София.

Приел е, че ищцата е предявила искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, чл. 224, ал. 1 от КТ, чл. 128, т. 2 от КТ. Посочил, че разрешението на въпроса за местната подсъдност при искове по трудови дела е дадено в разпоредбата на чл. 114 от ГПК. В тази връзка е изложил, че задължителен елемент от съдържанието на трудовия договор е мястото на работа, където работникът или служителят ще предоставя работната си сила и ще полага труда си. Доколкото с договора не е уговорено друго по предоставяне на работната сила, работникът/служител не може едностранно да променя мястото на престиране на труда. С оглед на това съдът е приел, че при определено с трудовия договор място на работа работникът не може да поддържа, че мястото, където той обичайно полага своя труд е различно от посоченото с трудовия договор, за да избере подсъдност по чл. 114 от ГПК. Обосновал е, че в конкретния случай, в представения трудов договор, мястото на изпълнение на работата по трудовото правоотношение, определено между страните, е в [населено място], на посочения в договора адрес – [улица]. Въззивният съд приел още, че обстоятелството, че по време на извънредната епидемиологична обстановка ищцата е работила дистанционно, както и че характера на работата налага посещаване на различни библиотеки, архиви и институции в страната и в чужбина не променя договореното местоизпълнение, нито води до наличие на обичайно местоизпълнение, различно от договореното в трудовия договор. Отбелязал, че между страните не се спори, че всеки вторник, с изключение на времето на извънредната епидемиологична обстановка, ищцата е била задължена да се явява в сградата на КМНЦ в [населено място] на заседание, на което се поставяли задачи, отчитала се дейността осъществена от всеки от служителите и се решавали въпроси свързани с текущата дейност на Центъра. Въззивният съд изтъкнал още, че за да обезпечи възможността на ищцата да осъществява трудовата си дейност, на същата е било предоставено ведомствено жилище на БАН в [населено място], заедно с нейното семейство, където е и настоящият адрес. Настаняването на ищцата във ведомственото жилище било за периода от 2015г. до прекратяване на трудовия договор през 2022 г., а до 2021 г. вкл. заедно със семейството . Посочените обстоятелства послужили на съда за обосноваване на извода, че същата е пребивавала в [населено място] във връзка с трудовото правоотношение. При тези съображения първоинстанционното определение е потвърдено.

По поставения въпрос за приложението на разпоредбата на чл. 114 ГПК е налице трайно установена практика, включително и сочената от касатора, според която подсъдността по исковете на работника срещу работодателя по мястото, където работникът обичайно полага своя труд се определя от действителното място, в което се осъществяват трудовите функции, което може да не съвпада с уговореното място на работа. За него може да съществуват писмени доказателства или то да бъде установено с всички допустими по закон доказателства. В конкретния случай, въззивният съд не се е отклонил от посоченото разрешение, като при постановяване на обжалваното определение е направил анализ на събраните по делото доказателства и е обсъдил въведените от страните твърдения, въз основа на които е направил извод, че дистанционната работа, както и задълженията на работника/служителя по договора да посещава библиотеки, архиви и институции в страната и в чужбина не променя договореното местоизпълнение, нито води до наличие на обичайно местоизпълнение, различно от посоченото в трудовия договор. Подсъдността по трудовия спор е определена при точно приложение на закона, поради което не е налице основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по втория процесуален въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди всички доводи и твърдения на страните, както и представените по делото доказателства в тяхната цялост. Същият е принципно значим за всяко производство и по него е формирана многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и посочената от касатора. Действително, въззивният съд не е обсъдил приложените към частната жалба писмени доказателства, но същите не биха довели до различен правен извод, тъй като касаят периода на въведеното в страната извънредно положение и възникналата вследствие на него специфика при упражняване на трудовите функции на работниците и служителите в различните свери на дейност, които не могат да определят обичайното място на полагане на труд по смисъла на чл.114 от ГПК. Обжалваното определение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика и след изпълнение на задълженията на съда за обсъждане на въведените в производството доводи и възражения и анализ на събраните доказателства.

Не е налице основание за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд определение, тъй като съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила, нито изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика.

В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1,т.1 и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение, ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №3144/23.08.2022 г. по ч. гр. д. № 1725/2022 г. на Варненски окръжен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: