Р Е Ш Е Н И Е

№ 187

гр. София 25.03.2024 г..

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на 24 януари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А. ЧЛЕНОВЕ:ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

при секретаря Д. А. като разгледа докладваното от съдия З. А. гр. дело № 4109 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл. 290 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата К. И. П., чрез адв. К. И. срещу решение № 78/30.03.2022 г. по в. гр. дело № 832/2021 г. на Окръжен съд Добрич, с което след отмяна на решение № 46/30.09.2021 г. по гр. дело № 223/2021 г. на Районен съд Тервел е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу М. П. М. иск за осъждане на ответницата да предаде на ищцата К. И. П. държането на предоставения й за ползване, чрез заем за послужване от м. май 2017 г. недвижим имот – жилищна сграда със застроена площ от 97 кв. м., с идентификатор ***, построена в дворно място с площ от 200 кв. м. с идентификатор *** по КК на [населено място], с адрес [населено място], [улица], № 15. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявеният иск се уважи.

Ответницата по касационната жалба М. П. М., чрез адв. Р. С. в писмен отговор е изразила становище за неоснователност на касационната жалба.

С определение № 2578/18.09.2023 г., постановено по настоящото дело касационно обжалване е допуснато по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по правния въпрос: при преценка за дадена неправилна правна квалификация на предявения иск от първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като след като преквалифицира спора, укаже на страните подлежащите на доказване факти, разпредели доказателствената тежест и укаже необходимостта за ангажиране на съответни доказателства за правнорелевантните факти?

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

От фактическа страна по делото е установено следното:

Между страните е безспорно, че ищцата К. И. П. и ответницата М. П. М. са майка и дъщеря. Наследници са по закон на П. М. П., починал на 31.05.2016 г. – ищцата е съпруга, а ответницата дъщеря на наследодателя. Наследници по закон на П. П. са и И. П. М. – син и Д. П. П. – дъщеря.

Безспорен е между страните фактът, а е установен и от приложените писмени доказателства, че през време на брака на ищцата К. П. с П. П. родителите на ищцата Д. Т. К. и И. Г. К. й прехвърлили срещу задължение за издръжка и гледане недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ дворно място от 128 кв. м., урегулирано в парцел *** в кв.89 по регулационния план на [населено място], на адрес [населено място], [улица], № 15, заедно с построената в него двуетажна еднофамилна сграда. Договорът за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка е обективиран в нот. акт № 80, том I, дело № 124/1992 г. от 04.02.1992 г., приложен по делото. Не е спорно между страните, че в същото дворно място се намира и процесната жилищна сграда със застроена площ от 97 кв. м. с идентификатор ***, за която сграда ищцата твърди, че е предоставила ползването на ответницата, чрез заем за послужване от м. май 2017 г.

От приложения нот. акт за собственост по обстоятелствена проверка № 16/2019 г. от 23.04.2019 г. се установява, че К. П. е призната за собственик на основание давностно владение върху жилищна сграда със застроена площ от 97 кв. м., с идентификатор ***, построена в поземлен имот с идентификатор № *** по КК на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица].

С договор от 17.11.2020 г., сключен с нот. акт № 87, том.V,рег. № 3732, дело 675/2020 г. К. П. прехвърлила на Д. П. П. 5/6 идеални части от дворно място с площ от 200 кв. м. по нотариален акт, а по скица с площ от 322 кв. м., находящо се на [улица], № 15 в [населено място], представляващо имот с идентификатор ***, ведно с 5/8 идеални части от построената в него жилищна сграда на два етажа със застроена площ от 56 кв. м.с идентификатор *** и цялата жилищна сграда със застроена площ от 97 кв. м. с идентификатор *** по КК на [населено място], като си запазила правото на ползване върху жилищната сграда от 97 кв. м. Недвижимият имот е бил прехвърлен срещу задължението на Д. П. П. да поеме издръжката и гледането на прехвърлителя К. И. П., като й осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водила до момента.

От показанията на св.Д. М. се установява, че в дворното място на [улица]имало и жилищна сграда за М., която била най-голямото дете в семейството, но тя я ипотекирала и загубила, на нейното място сега имало една площадка. В имота П. построил една гарсониера, в която М. живяла след като се развела, след това напуснала, отишла да работи в БТК.След смъртта на П., К. решила да покани дъщеря си при нея, защото и тя е сама и дъщерята сама, да живеят заедно. След като М. дошла, живели за много кратко време и М. изгонила майка си, която отишла при другата дъщеря. В това жилище, в което живели К. и П. сега живеела М.. От П. свидетелката била чувала, че жилището е собственост на К., наследство от родителите й.

От показанията на свидетелката П. Д. се установява, че в дворното място имало три къщички, една от които вече я нямало. Тя била на М., която я ипотекирала, банката я взела, а впоследствие била съборена. В едната от съществуващите къщи живеела сестрата на М., в другата майка й. След смъртта на бащата на М., майка й я поканила да отиде да живее при нея, но един ден М. решила „да сложи ръка” върху имота на майка си и баща си, да го заключи с катинар и да не допуска майка си да си вземе вещите.

Според показанията на св.Д. П. същата знае, че след като починал бащата на М., майка й я поканила да живее при нея в имота, който прехвърлила на Д.. Сега М. живеела в имота, нито К., нито Д. имали достъп но него. К. прибрала М. след разводите й, била останала на улицата, това станало преди три четири години/показания на разпитаната свидетелката от 21.09.2021 г./

От приложените по делото писмени доказателства се установява, че между страните са водени дела по ЗЗДН, като всяка от тях/съвместно със или срещу трети лица-Д. П. П., Д. Г. П. и К. Г. П./ е искала защита по повод конфликт от 24.11.2017 г., като молбата на всяка срещу другата е била отхвърлена/решение № 54/24.04.2018 г. по гр. дело № 758/2017 г. и решение № 55/24.04.2018 г. по гр. д. № 775/2017 г., двете на Районен съд Балчик/. Друго производство по реда на ЗЗДН е инициирано от М. П. П. срещу майка й К. И. П., сестра й Д. П. П. и нейните дъщери Д. Г. П. и К. Г. П., както и срещу Д. Х. П./свидетелка по настоящото дело/ за защита от насилствени действия, осъществени на 09.03.2021 г. – сваляне на вратите от дома й, отправяне на обиди, насъскване на кучета срещу й, заплашване със срей/определение № 42/12.04.2021 г. по гр. дело № 162/2021 г. на РС Балчик/. По жалба на К. И. П. за самоуправно поведение от страна на М. М. – не допускане до собственото й жилище, в което двете живели заедно след смъртта на съпруга й е било образувано ДП № 166/2019 г. на РУ МВР Балчик, прекратено с постановление от 14.10.2020 г., поради липса на осъществен състав по чл.323, ал.1 НК.

Жалба в РПУ Балчик с вх. № [ЕГН] била подадена и от М. П. М. срещу К. И. П., И. П. М. и Д. П. П., за това, че на 29.04.2017 г. била гонена и бита от „дела на баща й” от К. П., Д. П. и Д. П., че на 30.04.2016 г. и бил осуетен достъпа до наследствената от баща й част, изкарани били дрехите й, че на 02.05.2017 г. отново и бил осуетен достъпа до имота, полагащ и се като наследство от баща и.

По молба от 08.12.2017 г. от К. П., Д. П., Д. П. и К. П. е инициирано производство по чл.157 от ЗЗ за настаняване на М. П. М. на задължително лечение, за което е образувано ЧНД № 9/2018 г. на РС Балчик, прекратено с определение, поради липса на основание.

От правна страна въззивният съд е приел, че съгласно чл.243 ЗЗД с договора за заем за послужване заемодателят предоставя безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно ползване, а заемателят се задължава да я върне. Прието е още, че договорът за заем за послужване е безвъзмезден, реален, неформален, едностранен договор, като за него не се изисква специална форма за сключването му, а е достатъчно само устно страните да достигнат до уговорката за предаване на вещта. Посочено е, че в тежест на ищцата, която претендира на основание чл.249 ЗЗД връщане на процесния имот е да установи, че между страните по делото е било постигнато съгласие, което да обхваща всички съществени условия на договора за заем за послужване – че ищцата е заемател, че са налице условията за прекратяване на договора по чл.249, ал.1 ЗЗД/изтичане на уговорения срок или завършване на ползването/ или по чл.249,ал.2 ЗЗД/ако не е уговорен срок или не е определена целта на ползването/. Прието е, че в случая от ищцата, носеща тежестта за доказване на фактите, от установяване на които същата извлича благоприятни правни изводи за себе си, не е установено наличие на заемно правоотношение. Според съда събраните по делото доказателства сочат на съвместно обитаване на имота предвид близката роднинска връзка между страните, майка и дъщеря, след настъпилата през 2016 г. смърт на съпруга на ищцата и баща на ответницата с цел взаимна подкрепа, конфликт между наследниците по повод собственически претенции на М. М. по отношение на имота по наследяване от баща й, влошени междуличностни отношения от преди м. май 2017 г., но не са достатъчни да обосноват категоричен правен извод за възникнало заемно правоотношение между страните по делото относно ползване на процесния имот. Направен е извод, че ползването на имота от ответницата не е по договор по чл.243 и сл.ЗЗД,/ нито по договор по чл.228 ЗЗД, както неправилно го е квалифицирал районния съд/ между нея и ищцата, респ. ищцата неоснователно претендира от ответницата връщане на имота на основание договор за заем за послужване.

При тези съображения и с оглед неустановяване на обстоятелствата, на основание на които се претендира осъждане на ответницата да предаде държането на процесния недвижим имот съдът е формирал извод, че предявеният иск по чл.249 ЗЗД е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли. Приел е, че изводът на първоинстанционния съд, че по делото е доказано възникване на заемно правоотношение между страните за ползване на процесния имот е необоснован, поради което решението следва да се отмени и искът с правно основание чл.249 ЗЗД следва да се отхвърли.

По правния въпрос:

С т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено, че по този начин въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада по делото – обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон.

Като взема предвид цитираната практика на ВКС, събраните по делото доказателства и доводите на всяка от страните съдът намира, че обжалваното въззивно решение е валидно, допустимо и като краен резултат неправилно. Касационната жалба е основателна по следните съображения:

В исковата молба ищцата е изложила твърдения, че въз основа на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен на 17.11.2020 г., обективиран в нотариален акт № 87, том.5, рег. № 3732, дело № 675/2020 г. притежава ограничено вещно право на ползване на недвижимия имот – жилищна сграда със застроена площ от 97 кв. м., с идентификатор ***, построена в дворно място с площ от 200 кв. в. с идентификатор *** по КК на [населено място] на адрес [населено място], [улица], № 15. В качеството на титуляр на правото на ползване върху описания недвижим имот сключила с ответницата и нейна дъщеря неформален договор за заем за послужване, по силата на който на ответницата било предоставено през месец май 2017 г. правото на ползване на посочената жилищна сграда. Твърди се, че няколко месеца след сключване на договора за заем за послужване отношенията между страните се влошили, започнали скандали от различно естество, от ищцата били депозирани жалби срещу ответницата в съда, прокуратурата и полицията, както и жалби от ответницата срещу ищцата до същите институции. Ответницата сменила патрона на входната врата на имота и отказвала да допусне до имота ищцата, отказала да освободи ползвания от нея имот и да предаде държането му на ищцата. Твърди се, че до подаване на исковата молба ответницата М. М. ползва имота, като ищцата сочи, че исковата молба следва да се счита предизвестие по смисъла на чл.238,ал.1 ЗЗД за прекратяване на договора за заем за послужване. Искането е за осъждане на ответницата да предаде на ищцата държането на процесната жилищна сграда.

С първоинстанционното решение № 46/30.09.2021 г. по гр. дело № 223/2021 г. на Районен съд Тервел е приета правна квалификация на предявения иск по чл.233 ЗЗД. С решението районен съд Тервел е осъдил ответницата М. П. М. да предаде на ищцата К. И. П. държането на процесния недвижим имот, отдаден под наем, със сключен между страните неформален договор за наем от 2017 г.

С обжалваното въззивно решение съдът е приел различна правна квалификация на предявения иск - по чл.249 ЗЗД. Във въззивното решение липсват мотиви на съда по въпроса дадени ли са точни указания от първоинстанционния съд относно подлежащите на доказване факти във връзка с приетата различна правна квалификация на предявения иск. Като взема предвид доклада по делото на първоинстанционния съд настоящият съдебен състав намира, че дадените указания относно подлежащите на доказване факти са точни с оглед приетата правна квалификация на предявения иск от въззивния съд по чл.249 ЗЗД. Правилен е извода на въззивния съд относно правната квалификация на предявения иск по чл.249 ЗЗД.

Неправилни са изводите на въззивния съд за неоснователност на предявения иск.

Съгласно разпоредбата на чл. 243 от ЗЗД с договора за заем за послужване заемодателят предоставя безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно ползване, а заемателят се задължава да я върне. Договорът за заем за послужване е неформален. Сключването му не е подчинено на изискване за форма за действителност и може да бъде осъществено и в устна форма. За да е налице валидно сключен договор за заем за послужване, е необходимо страните по него да постигнат съгласие относно съществените му условия, а именно заемодателят да се съгласи да предостави безвъзмездно определена вещ за временно ползване от заемателя, а заемателят да се задължи да я върне, след изтичане на уговорения срок или след уговореното ползване. С оглед реалният характер на договора за заем за послужване, е необходимо и въз основа на постигнатото съгласие заетата вещ да бъде предадена.

Основателността на исковата претенция е обусловена от наличието на следните кумулативни материалноправни предпоставки: валидно възникнало между страните облигационно правоотношение по договор за заем за послужване; изпълнение на задължението на заемодателя - ищец да предостави на заемателя - ответник фактическата власт върху вещта; прекратяването на договора от страна на заемодателя и неизпълнение на задължението на заемателя да върне вещта. Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, обективирани в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване на положителните факти, правопораждащи съдебно предявеното негово непарично вземане. В тежест на ответника е, при доказване на горните факти, да докаже евентуалните си правоизключващи и правопогасяващи възражения, в частност, че е върнал държането на имота.

В случая съдът намира за установено по делото, че между страните е сключен в устна форма валиден договор за заем за послужване през месец май 2017 г.. По силата на този договор ищцата К. П. в качеството на заемодател е предоставила на ответницата М. М. безвъзмездно през месец май 2017 г. ползването на недвижимия имот, представляващ жилищна сграда със застроена площ от 97 кв. м. с идентификатор *** по КК на [населено място], построена в дворно място с площ от 200 кв. м. с идентификатор *** по КК на [населено място] на адрес [населено място],, [улица], № 15. Ответницата е установила фактическа власт върху процесната жилищна сграда считано от месец май 2017 г. От събраните по делото доказателства не се установява да е постигнато съгласие за срока на ползването, който срок не е съществен елемент на договора. Установи се по делото, че договорът за заем за послужване е прекратен, считано от 21.08.2021 г., като исковата молба е връчена на ответницата на 20.07.2021 г. и представлява предизвестие за прекратяване и покана за връщане на държането на имота на ищцата. От събраните по делото доказателства се установи, че ответницата не е върнала на ищцата държането на процесната жилищна сграда. Предявеният иск е основателен и следва да се уважи.

Като взема предвид изложеното съдът намира, че обжалваното решение следва да се отмени. Вместо него следва да се постанови друго, с което ответницата следва да се осъди да предаде на ищцата държането на процесната жилищна сграда.

С оглед изхода на делото в полза на ищцата-жалбоподател следва да се присъди сумата 705 лв. направени разноски по делото, включващи адвокатско възнаграждение и държавни такси за всички инстанции.

Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

Отменя въззивно решение № 78/30.03.2022 г. по в. гр. дело № 832/2021 г. на Окръжен съд Добрич, с което е отменено решение № 46/30.09.2021 г. по гр. дело № 223/2021 г. на Районен съд Тервел и вместо това е отхвърлен предявеният от К. И. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], обл.Д., [улица], № 15 срещу М. П. М., ЕГН [ЕГН] от [населено място], обл. Д., [улица], № 15 иск за осъждане на ответницата М. П. М. да предаде на ищцата К. И. П. държането на предоставения й за ползване, чрез заем за послужване от месец май 2017 г. недвижим имот – жилищна сграда със застроена площ от 97 кв. м., с идентификатор ***, построена в дворно място с площ от 200 кв. м., с идентификатор ***по КК на [населено място] – имот с административен адрес [населено място], [улица], № 15 и е осъдена К. И. П. да заплати на М. П. М. разноски за въззивното производство в размер на 25 лв. държавна такса и вместо това постановява

Осъжда М. П. М., ЕГН [ЕГН] от [населено място], обл. Д., [улица], № 15 на основание чл.249,ал.1 ЗЗД да освободи и предаде на К. И. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], обл.Д., [улица], № 15 държането на недвижимия имот, представляващ жилищна сграда със застроена площ от 97 кв. м., с идентификатор ***, построена в дворно място с площ от 200 кв. м., с идентификатор *** по КК на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], № 15.

Осъжда М. П. М., ЕГН [ЕГН] от [населено място], обл. Д., [улица], № 15 да заплати на К. И. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], обл.Д., [улица], № 15 сумата 705 лв. направени разноски по делото за всички съдебни инстанции, включващи държавни такси и адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: