ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1169

гр. София, 17.05.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Таня Орешарова

като разгледа докладваното от Т. О. К. гражданско дело № 20228002104147 по описа за 2022 година

за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Х. Х., чрез адв. О. Д., срещу въззивно решение № 1063/18.07.2022 г. по в. гр. д. № 160/2022 г. на Софийски апелативен съд, с която е потвърдено решение № 266294 от 28.10.2021 г. по гр. д. № 6558/2020 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от М. Х. Х. срещу В. Г. Р. иск с дадена от въззивния съд правна квалификация по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 26 250 лв., представляваща предоставена облага без правно основание, ведно със законната лихва от 08.07.2020 г. до окончателното й изплащане.

Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Следва ли въззивният съд да основе решаващите си изводи само на показанията на една група свидетели, намиращи се в най-близки родствени връзки със страната (син, дъщеря, съжителка на съпружески начала), без да е обосновал кредитирането на тези заинтересовани свидетели с оглед всички доказателства по делото и без да е базирал преценката си на извода, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетелите да е повлияла на достоверността на показанията им – твърди се противоречие с решение № 136/2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 338/2013 г. по гр. д. № 1269/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 8/2020 г. по гр. д. № 1618/2019 г. на ВКС, ІV г. о.?; 2. Допустимо ли е въззивният съд да приеме, че е налице материална доказателствена сила на документ, който в действителност не удостоверява неизгодни за издателя му факти и да основе на този документ решаващия си извод, въпреки че документът е възможно да бъде тълкуван в смисъл, че удостоверява съвсем различни обстоятелства и факти от приетите от съда? – твърди се противоречие с решение № 197/2014 г. по гр. д. № 7364/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 51/2010 г. по т. д. № 528/2009 г. на ВКС, І т. о., решение № 60213/2021 г. по гр. д. № 2502/2020 г. на ВКС, ІV г. о.; 3. Въззивният съд длъжен ли е да обсъди и даде отговор на всички относими доводи, аргументи и оплаквания, наведени във въззивната жалба? – твърди се противоречие с решение № 261/2020 г. по гр. д. № 758/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о.; 4. Длъжен ли е въззивният съд да основе решаващите си изводи на формално валидни заключения и да са логически следствия от дадените условия и предпоставки? – твърди се противоречие с решение № 145/2021 г. по гр. д. № 1178/2020 г. на ВКС, ІV г. о.; 5. Неправилната правна квалификация на иска, дадена от първата инстанция и констатирана от въззивната инстанция по повод наведен довод за това във въззивната жалба, съставлява ли основание за недопустимост на решението? – твърди се противоречие с решение № 4/2020 г. по гр. д. № 1885/2019 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 151/2019 г. по гр. д. № 3988/2018 г. на ВКС, І г. о., решение № 132/2019 г. по гр. д. № 3496/2018 г. на ВКС, ІV г. о. Касаторът се позовава и на вероятна недопустимост на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба В. Г. Р. не взема становище по нея. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Пред първоинстанционния съд е предявен иск по чл. 284, ал. 2 ЗЗД от първата ищца Е. Х. С. срещу В. Г. Р. за заплащане на сумата от 26500 лв., представляваща припадащата се част от продажната цена, която ответникът като пълномощник на ищцата е следвало да й предаде след продажбата на недвижим имот и заплащане на продажната цена от купувача по сметка на пълномощника, ведно със законната лихва от 08.07.2020 г. до окончателното й изплащане. Претенцията е уважена и в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила. Предявен е и иск с дадена от първоинстанционния съд правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от втория ищец М. Х. Х. срещу В. Г. Р. за заплащане на сумата от 26250 лв., ведно със законната лихва от 08.07.2020 г. до окончателното й изплащане. Този иск е отхвърлен от първоинстанционния съд, чието решение е потвърдено от въззивния съд. Съобразно изложеното в исковата молба, въззивният съд е квалифицирал претенцията на ищеца като такава по чл. 59 ЗЗД, а не по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Съдът е анализирал подробно приликите и разликите между двата иска и е посочил, че в случая се касае до разместване на блага, което е правно опосредено от действията на едно трето лице – купувача, като исковата сума е изплатена не на ищеца, а по банкова сметка на обогатилото се лице без правно основание (по твърдение на ищеца). Въззивният състав е приел, че първоинстанционният съд при формиране на волята си погрешно е подвел фактите под правната норма на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, но това обстоятелство не е довело до порок в съдебното решение, обуславящ неговата недопустимост, тъй като съдът изцяло се е произнесъл по наведените фактически твърдения от ищеца в исковата молба.

От фактическа страна се установява, че с н. а. № 152/22.05.2015 г., съставен по н. д. № 87/2015 г. от нотариус Е. П., М. Х. Х. действащ лично за себе си и като пълномощник на своята съпруга В. Й. Х., е продал на „Дициани“ ЕООД притежаваната от тях идеална част (в СИО) от правото на собственост върху процесната недвижима вещ, като припадащата им се част от уговорената продажна цена (в размер на исковата сума от 26250 лв.) купувачът се е задължил да заплати безкасово – чрез заемни средства, предмет на сключен договор за банков кредит с „УниК. Б. АД. От заявление, адресирано от ответника като пълномощник на един от продавачите /другия съсобственик на продадения имот ищцата Е. Х. С./ до банката на 22.05.2015 г., се установява, че продавачите са овластили купувача по процесното продажбено правоотношение да изплати остатъка от уговорената продажна цена, вкл. и исковата сума, по банкова сметка на ответника, като по този начин ще се усвои и отпуснатият на купувача от банката кредит. Впоследствие по нареждане на купувача „Дициани“ ЕООД банката с две платежни операции е заверила сметката на ответника В. Г. Р. (общо със сумата от 52500 лв. (остатъка от уговорената продажна цена). От показанията на свидетеля В., бивш служител при дружеството на ответника, се установява, че ищецът е посещавал много често офиса на ответника, за да му помага в търговската дейност. Виждал е много често и сина на ответника, който активно подпомагал неговата търговска дейност. Свидетелят Р., син на ответника, изяснява част от финансовите отношения между страните във въззивното производство – ищецът Х. постоянно идвал при баща му да иска пари на заем. Същият твърди, че съгласно уговорката между страните с продажната цена ищецът е върнал получените от ответника парични заеми. Изяснява, че в приложената по делото таблица е записвал дадените от баща му на ищеца пари назаем – от 2014 г. насетне. Установява, че баща му разбрал за тази таблица, защото сумите значително се увеличили, дори между тях възникнал конфликт по повод предоставянето на паричните заеми. Свидетелят преустановил да води таблицата едва след като процесният имот бил продаден и с получената продажна цена били върнати предоставените от ответника заеми.

Спомня си, че заемните средства, за които говори, са предоставяни от баща му на ищеца през 2012 г., 2013 г. и 2014 г. Според неговите субективни възприятия ищецът не е помагал на баща му в неговата търговска дейност, а е искал заеми, за да поддържа своя жизнен стандарт.

Свидетелката И., която живее на съпружески начала с В. Р. разказва, че е виждала М. Х. няколко пъти, когато е идвал до техния дом. През 2013 г.-2014 г. ответникът дал пред свидетелката 550 лв. на М., като й казал, че му ги предоставя, защото бил финансово затруднен. Свидетелката Р., дъщеря на ответника, установява, че неколкократно е виждала как баща й дава на ищеца на ръка пари назаем, като ищецът винаги му заявявал, че ще ги върне. От показанията на свидетеля Т., познат на страните по делото, се установява, че с ответника са съдружници в общо дружество, на което е управител. Заявява, че Х. подпомага с финансови средства дейността на това дружество, макар че то не осъществявало дейност, както и че бил „скрит съдружник“ в друго дружество на ответника, като внесъл по сметка на Р. сумата от 10000 лв. Счита, че той не подпомага дейността на дружеството на своя братовчед с труд, а само инвестира. Свидетелства, че когато му трябват пари, М. ги взима от Р. и му ги предава. Ищецът му доверил, че ще продаде процесния имот, за да финансира сделките.

От показанията на свидетелката Н., която е във фактическо съжителство с ищеца, се установява, че през годините страните в настоящото въззивно производство са имали трайни лични и стопански контакти в различни сфери на търговията. Свидетелства, че ищецът е бил „скрит съдружник“ в дружеството „Ви Трейд“, контролирано от ответника.

Тъй като свидетелите са от близкия роднински или приятелски кръг на ищеца и ответника, съдът е ценил техните показания съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК, за да съобрази евентуалната им заинтересованост. Приел е, че свидетелските показания са противоречиви по отношение на обстоятелството, че ищецът е подпомагал дейността на ответника с инвестиране на суми във „Ви Трейд“ ЕООД, но обстоятелството, че са предоставяни пари в заем от ответника на ищеца Х. се изяснява несъмнено от показанията на част от свидетелите, доведени от ответника – според съда тези факти не са опровергани от субективните възприятия на свидетелите, доведени от ищеца (с техните показания единствено се изяснява, че между страните по делото са съществували трайни лични и делови връзки, като ищецът е инвестирал свои средства в контролираното от ответника дружество в качеството си на „скрит съдружник“). Ищецът Х. многократно е искал от ответника парични суми в заем, които обещавал, че ще върне и които е използвал за лични нужди – за ток, самолетни билети, за пазаруване, изплащане на дългове и т. н. Ищецът е продал недвижим имот в [населено място], за да погаси дълговите си към ответника, но не след дълго отново продължил да иска пари от братовчед си. Ответникът давал исканите суми, тъй като Х. му бил роднина и бил в затруднено положение. Според съда тези факти не се опровергават от доведените от ищеца свидетели, които не са били очевидци нито на предоставянето на заемните средства, нито на обещанието на ищеца, че именно с продажната цена на процесния имот ще върне получените в заем парични средства.

Въззивният съд е счел показанията на близките роднини на ответника за достоверни, тъй като непосредствено разкриват поредица от повтарящи се във времето действия между близки хора, които са имали трайни лични и икономически връзки. Тези обстоятелства се изясняват и от останалите гласни доказателствени средства, както и от обстоятелството, че със заявлението от 22.05.2015 г. ищецът е овластил купувача да преведе исковата сума на ответника. Съдът е приел, че със заплащането на продажната цена по сметка на ответника - по нареждане на продавача Х., страните са счели за погасени всички поети от ищеца парични задължения към ответника (по договори за паричен заем), като уговорката им притежава правното действие на спогодбата, при която въз основа на взаимни отстъпки страните разрешават един съществуващ спор между тях. Именно като доказателство за постигнато между страните споразумение е тълкувано заявлението от 22.05.2015 г., с което купувачът по процесната сделка е овластен да изплати чрез получен от „УниК. Б. АД банков кредит уговорената продажна цена не в полза на продавача, а на ответника Р.. Без правно значение според съда е точният размер на задълженията, които изцяло са били погасени с плащането от купувача по процесната транслативна сделка след надлежно овластяване от продавача-длъжник. Съдебният състав е посочил, че ако останалите свидетелски показания се приемат за достоверни, те разкриват, че между страните е имало и трайни финансови отношения, като именно последните са представлявали основание за извършване на процесното имуществено разпореждане. Х. е бил „скрит съдружник“ в контролираното от Р. дружество, като ищецът е участвал в дейността на дружеството само с парични средства. Именно за постигане на инвестиционна цел той е овластил купувача по процесната сделка да преведе исковата сума по сметка на ответника. Следователно, дори и да се приеме, че исковата сума не е била преведена по сметка на ответника за погасяване на съществуващи парични задължения по заемни правоотношения, тя е платена въз основа на друго правно основание, а именно по споразумение с ответника за осъществяване на инвестиция от страна на ищеца като „скрит съдружник“ в контролираното от В. Р. търговско дружество. Така въззивният съд е стигнал до извода, че имущественото разместване е извършено въз основа на годно правно основание, като е ирелевантно дали това плащане е било с правопогасително действие по отношение на предоставените от ответника парични заеми, или с цел да се инвестира в дейността на „Ви Трейд“ ЕООД от ищеца като „скрит съдружник“ в това търговско дружество.

При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира.

Първият въпрос не е решен в противоречие с изброените от касатора съдебни решения. В трайната практика на ВКС, включително цитираната в касационната жалба, се приема, че съгласно чл. 172 ГПК заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Не съществува обаче забрана въз основа на свидетелски показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страна. В случая въззивният състав изрично е посочил, че преценява показанията на свидетелите, доведени от ответника, съобразно правилото на чл. 172 ГПК, съпоставил ги е с показанията на останалите свидетели и другите събрани по делото доказателства и подробно ги е анализирал, за да стигне до извода, че и двете групи свидетели установяват съществуващи между страните икономически взаимоотношения, представляващи основание за процесното парично прехвърляне. Нещо повече, дори позовавайки се само на показанията на останалите свидетели, сочени от касатора като незаинтересовани от изхода на делото, съдът отново е стигнал до извода, че предвид финансовото участие на ответника в контролираното от ищеца дружество, е налице годно правно основание за извършване на процесното имуществено разместване. Следователно поставеният въпрос не обуславя допускане на решението до касационно обжалване.

Вторият въпрос е фактически, доколкото за отговора му се изисква преценка на съдържанието на сочения от касатора документ, каквато не може да се осъществи в производството по чл. 288 ГПК. Следователно липсва правен въпрос като предпоставка за допускане на касационно обжалване.

Третият въпрос също не обуславя допускане на решението до касационно обжалване.

Решаващите изводи във въззивното решение са направени след обстойна преценка на всички събрани по делото доказателства, като съдът е взел предвид доводите и оплакванията на касатора при анализа на представените документи и свидетелските показания.

Несъвпадането на позицията на страната с изводите на съда не представлява основание за допускане на касационното обжалване.

Четвъртият въпрос е неясно зададен. Доколкото от формулировката му и от обосновката на касатора към въпроса може да се изведе конкретно питане, то е свързано с обосноваността на съдебния акт. В съдебната практика е изяснено, че съдът формира вътрешното си убеждение, като се съобразява с правилата на формалната логика, опита и научното знание – в противен случай решението му ще е необосновано. Преценката за обоснованост на въззивното решение обаче се извършва във втората фаза на касационното производство, а не във фазата по допускане на касационното обжалване, в която съдът не може да анализира събраните гласни доказателства и да се произнесе по доводите на касатора за тяхната неправилна интерпретация.

По петия въпрос е цитирана съдебна практика, която е неотносима към спора. Както е прието в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 45 от 27.05.2019 г. по гр. д. № 2746/2018 г. на ВКС, II г. о., при непроменени фактически твърдения на ищеца и петитум на иска, в случай че въззивният съд възприеме различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, той следва да разреши спора по същество и в съответствие с действителното правно основание, а не да обезсилва първоинстанционното решение с връщане на делото за разглеждане въз основа на приетата правна квалификация. Същата е свързана с допустимостта на постановеното решение единствено при произнасяне извън предмета на делото и обхвата на търсената защита. При липса на горното нарушение, дадената от съда правна квалификация във всички случаи обуславя правилността на решението и когато въззивният съд е приел за неправилна дадената от първоинстанционния съд квалификация, той следва да реши спора при правилната такава. В настоящия случай въззивният състав е посочил, че макар дадената в първата инстанция правна квалификация да е различна, първоинстанционният съд изцяло се е произнесъл по наведените фактическия твърдения в исковата молба, поради което липсва порок на решението, водещ до неговата недопустимост. Тази констатация е съобразена с трайно възприетите в практиката на ВКС постановки, вкл. в горецитираното решение. Нито първоинстанционният, нито въззивният съд са разгледали непредявен иск, а са се произнесли по изложените от ищеца твърдения за отношенията му с ответника. В този смисъл не е налице и соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Поради изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о. ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1063/18.07.2022 г. по в. гр. д. № 160/2022 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.