ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1341

гр. София, 14.12.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател:Камелия Ефремова

Членове: Людмила Цолова

Иво Димитров

като разгледа докладваното от И. Д. К. търговско дело № 20228002902556 по описа за 2022 година

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. П. П. срещу решение № 10042 от 04. 05. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четиринадесети състав по в. гр. д. № 3000 по описа на съда за 2019 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение от 11. 03. 2019 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-20 състав по гр. д. № 2826 по описа на съда за 2017 г., е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, че В. П. П., ЕГН: ********** дължи на „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД, ЕИК: 831558413 по договор за банков кредит от 16. 11. 2007 г., неплатена остатъчна редовна главница от общо 46660.56 евро, за която е настъпила предсрочна изискуемост към 11. 07. 2017 г. и за която сума в производството по ч. гр. д. № 39162/2010 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист на 09. 09. 2010 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в депозираното от касатора изложение на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК. В жалбата се твърди, че независимо от това, че по делото е прието за безспорно между страните, че банката не е уведомила предварително ответницата за обявяването на предсрочна изискуемост на кредита, който факт е отделен като безспорен с нарочно определение, въззивният съд е признал за установено, че се дължат не само вноските с настъпил падеж, а целия кредит, като е разгледал и уважил предявените искове изцяло, въпреки многократните уточнения в самото решение, че изискуемостта е настъпила към 11. 07. 2017 г., т. е. седем години след като банката е подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и повече от шест години, след като дългът е изцяло погасен.

Твърди се, че към 11. 07. 2017 г. не просто целият дълг е бил издължен, но и са били събрани суми, които не са дължими, а според ВЛ по ССЕ след покриване на натрупаното просрочено задължение към 03. 06. 2011 г. по вноски с настъпил падеж, текуща възнаградителна лихва, начислена наказателна лихва до тази дата и покриване на остатъчната редовна главница, към същата дата е надплатена сума в размер на 4860.18 евро.

Оспорва се признатата от съда дължимост изцяло и на претендираните суми за разноски в заповедното производство. Възпроизвеждат се констатациите на съда в насока на това, че след подаването на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на 03. 08. 2010 г. и издаването на такава заповед от СРС, след постъпване на плащане от ЧСИ от продажба на имота – предмет на обезпечение, на 03. 06. 2011 г. процесният кредит е изцяло погасен с всички задължения по него, във връзка със следващите изводи в мотивите на съда, че в исковата молба се съдържа волеизявление на ищеца, че обявява кредита за предсрочно изискуем, поради което и от датата на връчването на исковата молба на ответницата, такава изискуемост е настъпила, а ответницата дължи неплатена остатъчна редовна главница в размер на 4660.56 евро.

Оспорва се правната и житейската логика на това, че съдът, след като изрично чл. 422 от ГПК урежда, че искът се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, уважава иск предявен през 2011 г., но с параметрите на такъв, предявен през 2017 г. Оспорват се изцяло изводите на съда в частта им и за дължащите от ответницата разноски. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърляне на предявения срещу касатора иск в частта му, уважена с обжалваната част от решението, претендират се разноски съобразно изхода на делото за трите съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие на обжалваното решение с ТР № 4/18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. и с ТР № 8/02. 04. 2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, като се твърди, че съдът е цитирал и двете решения, но не се е съобразил с даденото в тях задължително тълкуване на закона. В тази част от изложението се възпроизвеждат част от оплакванията в касационната жалба, без обаче въобще да се формулира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, по отношение на който да се обосновава претендираното противоречие със задължителната за съдилищата практика на ВКС.

На второ място в изложението се твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като с обжалваното решение са разрешени правни въпроси от значение за изхода на делото, които са съществени за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно:

2.1. Може ли съдът да уважи по реда на чл. 422 от ГПК, в хипотезата, при която банката-ищец не е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, непадежирали вноски по кредита?; 2.2. Коя страна следва да понесе разноските, направени в заповедното производство, в хипотезата на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ?;

2.3. Коя страна следва да понесе разноските, направени в изпълнителното производство, в хипотезата на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ?

Поддържа се наличието на основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК с твърдение, че обжалваното решение е очевидно неправилно, в каквато насока се излага, че мотивите на решението са в явно противоречие с диспозитива му, доколкото съдът е констатирал, че ответницата не е била уведомена за обявяване на кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение; приел е, че кредитът, чийто срок за погасяване е 15. 11. 2031 г. е станал изискуем с получаване на исковата молба от ответницата на 11. 07. 2017 г.; приел е също, че в договора за банков кредит има неравноправни клаузи, като ги е приел за нищожни. Въпреки приетите за доказани факти, съдът „установява“ по реда на чл. 422 от ГПК дължимостта на цялата претендирана от банката сума, както и пълния размер на сторените по делото разноски. Все в този смисъл се твърди, че според атакувания съдебен акт, банката съвсем правомерно е поискала издаване на заповед за незабавно изпълнение, получила е изпълнителен лист, провела е изпълнение, получила е дължимото се през 2011 г., а това че е обявила кредита за предсрочно изискуем шест години по-късно, през 2017 г., остава един незначителен факт, който по никакъв начин не се отразява в правната сфера на ищеца.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора иск в частта му - предмет на въззивното решение в обжалваната му част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си, че:

От фактическа страна се установява, че на 16. 11. 2007 г., между „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, като кредитор и ответницата, като кредитополучател, е бил сключен договор за банков кредит, по силата на който банката се е задължила да предостави на ответника кредит в размер на 55677.60 евро; На 05. 12. 2007 г. сумата от 55677.60 евро е постъпила по разплащателна сметка, открита на името на кредитополучателя; Съгласно чл. 4.1 от договора, за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на 9.95 % за целия срок на договора; Лихвата се формира от фиксирана надбавка от 5,95 % плюс променлива стойност, формулирана като „Стойност на банковия ресурс“ (СБР) и определена от банката; Чл. 4.2 от договора предвижда, че при промяна на пазарните условия, банката може едностранно да променя лихвата в частта СБР; Новият лихвен процент влиза в сила от датата, посочена в уведомлението до кредитополучателя.

Съгласно чл. 4.6 от договора, при забава в плащането на дължими суми по кредита, кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава - наказателна надбавка към лихвата в размер на 12 пункта годишно.

Наказателната лихва представлява договорната лихва, увеличена с наказателната надбавка, начислявана на годишна база върху цялата усвоена и непогасена главница за времето на забавата до окончателното изплащане на забавените задължения.

Чл. 11 от договора предвижда, че при неплащане от страна на кредитополучателя изцяло или частично на което и да е парично задължение по договора в продължение на 150 дни от падежа на това задължение, считано от 151-вия ден, кредитът (непогасената главница, ведно с дължимите такси, разноски, лихви и наказателна лихва) става автоматично предсрочно изискуем.

От приетото по делото заключение по ССЕ /основно на л. 84 и допълнително на л. 147/ се установява, че ответницата е заплащала задълженията си по кредита до 15. 08. 2009 г.; Вноската с падеж на посочената дата не е била платена; За периода до 15. 07. 2010 г. са падежирали още 12 броя месечни вноски за главница в размер на общо 492.81 евро (отговор на втора задача от заключението); На 22. 07. 2010 г. банката счетоводно е отнесла кредита като предсрочно изискуем; За периода от 15. 08. 2009 г. до 22. 07. 2010 г. забавата е 352 дни (таблица № 3, л. 89); До тази дата тя е начислявала възнаградителна лихва, а след нея това е преустановено и е започнало начисляване на наказателна лихва /договорна плюс 12 пункта/. Прието е за безспорно между страните, че банката не е уведомила предварително ответницата за обявяването на предсрочна изискуемост на кредита; Този факт е отделен като безспорен и ненуждаещ се от доказване в отношенията между страните по делото (с определение от 13. 12. 2017 г.). На 03. 08. 2010 г. банката е подала заявление за издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и било образувано ч. гр. д. № 39162/2010 г. по описа на СРС, 79 състав, по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, като възражението на ответницата по чл. 414 ГПК било прието по реда на чл. 423 ГПК; На 25. 02. 2011 г. ответницата е подала възражение по чл. 414 ГПК, както и такова по чл. 423 ГПК (л. 26-29); С окончателно определение СГС е приел възражението по чл. 423 ГПК и е върнал делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия (л. 30-32, ч. гр. д № 19072/2014 г. на СГС). СРС е дал указания на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД да предяви установителен иск в едномесечен срок от уведомяването, което е станало на 03. 02. 2017 г. На 06. 03. 2017 г., „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД е депозирала исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото дело; В исковата молба се съдържа волеизявление на ищеца, че обявява кредита за предсрочно изискуем; Препис от исковата молба е връчен на ответницата на 11. 07. 2017 г., считано от която дата е настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит /частта без падежиралите към този момент вноски/.

Въззивният съд е посочил, че общият размер на получените плащания по кредита до 03. 08. 2010 г. /подаване на заявлението/ е 11180.47 евро (6-та задача от ССчЕ); След 03. 08. 2010 г. ответницата е платила доброволно още 801.05 евро, както следва: 600.00 евро на 16. 08. 2010 г. и още 201.05 евро на 07. 09. 2010 г.; Сумата от 600 евро е отнесена за частично погасяване на задълженията на ответницата за договорна лихва, както и за погасяване изцяло на дължимата комисионна за управление; Платените 201.05 евро или 392.05 лева банката е отнесла за погасяване на част от платената д. т. по заповедното производство.

Недвижимият имот (ап. № 46), върху който е била учредена договорна ипотека за обезпечаване изпълнението на задълженията на кредитополучателя по процесния договор за кредит, е бил изнесен и продаден на публична продан за сумата от 138240 лева (постановление за възлагане, л. 82); От тази сума, в полза на банката /като привилегирован кредитор/ е разпределена сумата от общо 133675.08 лева, както следва: част от нея в размер на 9650.33 лв. разноски на банката, а именно: 2436.34 лв. - д. т. за заповедното производство; 1668 лв. юрисконсултско възнаграждение; 1584 лева - юрисконсултско възнаграждение по изпълнителното дело; такса опис, авансови такси и депозит за вещо лице общо 3961.99 лева; Остатъкът от 124024.75 лева е разпределен на банката като ипотекарен кредитор.

Според вещото лице така на практика е погасен целия дълг към банката, като спорен в настоящото производство е единствено въпросът колко точно е дължала кредитополучателката и има ли надплатени суми, които подлежат на връщане от страна на банката.

Банката е получила сумите по разпределението на 03. 06. 2011 г.; От сумата от 9650.33 лв., 6006.29 лева са отнесени за погасяване на разноските за юрисконсултско възнаграждение от 1584.00 лева и за такси по изп. дело, вкл. за депозит за вещо лице от общо 3961.99 лева /отговор на втора задача от Доп. ССчЕ, л. 149/.

Получената в резултат на разпределението сума „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е отнесла за погасяване на задълженията на ответницата по следния начин: 107271.33 лева - изцяло погасена главница от 54846.96 евро; 13371.93 лева - изцяло погасени договорни лихви по кредита от 6836.96 евро; 7025.38 лева - частично погасена законна лихва от 3592.02 евро; 6006.29 лева частично погасени разноски; След тези погашения в счетоводството на банката няма отразени задължения на ответницата за главница, договорна лихва и такса за управление на кредита; Останалите задължения на ответницата, отразени в счетоводството на ищеца са за законна лихва от 1540.11 евро; съдебни разноски от 7809.01 лева и 3252 лева възнаграждение за юрисконсулт (таблица № 5 от ССчЕ, л. 90-91).

Съдът е изложил, че в случай, че между страните е приложим първоначално уговорения погасителен план /при лихвен процент от 9.95%/ и с оглед факта, че предсрочна изискуемост не е обявявана на длъжника преди образуването на настоящото производство, а това изявление на банката е достигнало до ответницата с връчването на препис от исковата молба, то към тази дата (11. 07. 2017 г.) биха падежирали всички вноски с номера от 23 до 115 по първоначалния погасителен план.

От заключението на депозираната пред САС счетоводно-икономическа експертиза /л. 107/, прието от съда като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните, съдът е приел за установено, че в Приложение 1 към заключението е представено изчисление на задълженията по кредита с включване на всички постъпили суми, вкл. и тези след обявената от ищеца предсрочна изискуемост, и постъпилата сума от публичната продан на 03. 06. 2011 г. (по Таблица 1), при изчисление на дължими месечни вноски и годишна такса за управление при първоначалния ГЛП 9,95%, и наказателна лихва върху просрочена главница в случаите на просрочие на главница при ГЛП 21,95% (9,95%+12% надбавка); В този случай не са включвани разноски по кредита, с оглед на това, че до датата на плащане 03. 06. 2011 г. не е прилагана предсрочна изискуемост на кредита; Резултатът от изчислението е, че след постъпване на плащането от ЧСИ от продажбата на имота - предмет на обезпечение на 03. 06. 2011 г., процесният кредит е изцяло погасен с всички задължения по него; След покриване на натрупаното просрочено задължение към 03. 06. 2011 г. по вноски с настъпил падеж, текуща възнаградителна лихва и начислена наказателна лихва до 03. 06. 2011 г. – 10168.05 евро (колона 13 на Приложение 1), и покриване на остатъчната редовна главница към 03. 06. 2011 г. 53318.77 евро (колона 3 на Приложение 1), се получава надплатена сума в размер на 4860.18 евро, съгласно изчислението по колона 13 на приложение 1 към 03. 06. 2011 г. В Приложение 2 към заключението е представено изчисление на задълженията по кредита без включване на постъпилите суми след обявената от ищеца предсрочна изискуемост и постъпилата сума от публичната продан на 03. 06. 2011 г. (по Таблица 1), при изчисление на дължими месечни вноски и годишна такса за управление при първоначалния ГЛП 9,95% и наказателна лихва върху просрочена главница в случаите на просрочие на главница при ГЛП 21,95% (9,95%+12% надбавка) - към 11. 07. 2017 г.; В този случай не са включвани разноски по кредита с оглед на това, че до датата на изчислението 11. 07. 2017 г. не е прилагана предсрочна изискуемост на кредита, респ. все едно кредитът не е ставал съдебен; Резултатът от изчислението към 11. 07. 2017 г. е: Неплатена главница - общо 54544.08 евро, включваща: неплатена просрочена главница – 7883.52 евро по 93 броя месечни вноски с настъпил падеж (колона 21 на Прил. 2); неплатена остатъчна редовна главница – 46660.56 евро към 11. 07. 2017 г. (колона 3 на Прил. 2); неплатена възнаградителна лихва – 39511.01 евро, за периода от 15. 10. 2009 г. до 11. 07. 2017 г., съгласно изчислението по колона 22 на Приложение 2; неплатена наказателна лихва - 6004.65 евро, за периода от 13. 11. 2009 г. до 11. 07. 2017 г., съгласно изчислението по колона 20 на Приложение 2; неплатени суми за 8 броя годишни такси за управление - 2051.99 евро, за периода от 15. 12. 2009 г. до 11. 07. 2017 г., съгласно изчислението по колона 23 на Приложение 2. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е намерил от правна страна, че:

По делото са спазени всички преклузивни срокове както за депозиране на възражение, така и за депозиране на исковата молба в съда от страна на банката.

С ТР № 8 от 02. 04. 2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС са дадени следните отговори на релевантните правни въпроси: „1. Допустимо е предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на СПН, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК и в исковата молба по чл. 422 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението.“ В т. 9 от ТР № 4/18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в производството по чл. 422 ГПК, респ. чл. 415 съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.

В мотивите на ТР № 8 от 02. 04. 2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС са изложени съображения, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене. Прието е, че при преценката за основателността на иска следва да бъде съобразено материалноправното положение към деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК.

Въззивният съд е изложил в мотивите си по-натам, че посочените тълкувателни решения не разглеждат хипотезата, когато предсрочната изискуемост е обявена на длъжника в хода на исковото производство. Тази хипотеза е разгледана в постановеното след изменението на чл. 415, ал. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 86 от 2017 г./ решение № 10/25. 02. 2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., в което е прието, че съдът, разглеждащ установителния или осъдителния иск по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, тъй като моментът, към 10

който се установява съществуването на вземането, е моментът на приключване на съдебното дирене в исковия процес. За да бъде издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, когато в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение се претендират суми, въз основа на твърдяна предсрочна изискуемост на кредита, е необходимо кредиторът да е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Ако в исковото производство по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника - кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки.

Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми /в посочения смисъл е решение № 60009/02. 06. 2021 г. по т. д. № 2891/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о./

Прието е по-натам от въззивния съд, че за периода от 15. 10. 2009 г., когато ответницата е изпаднала в забава, до отнасянето на кредита като предсрочно изискуем – 11. 07. 2017 г., са падежирали общо 11 бр. вноски, т. е. забавата е около 1 г. и е повече от предвидените в договора 150 дни. Същевременно по делото е установено, че предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди връчване на препис от ИМ. Следователно тя е настъпила едва на 11. 07. 2017 г., към която дата дължимите суми вече са изцяло погасени, но въз основа на проведената от ЧСИ публична продан на ипотекирания имот. Принудително събраните суми в изпълнителното производство, образувано въз основа 11

на изпълнителния лист, издаден въз основа на заповед за изпълнение въз основа на документ, не могат да бъдат съобразени в производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, съгласно т. 11в и т. 9 от ТР № 4/18. 06. 2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо въззивният съд е приел, че въпреки, че към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция, няма дължими суми към банката, съдът е длъжен да разгледа предявените установителни искове по чл. 422 ГПК. Що се отнася до осъдителните искове, предявени в условие на евентуалност, според въззивния състав те правилно са били оставени частично без разглеждане и частично отхвърлени като погасени чрез изпълнение. Спорният по делото въпрос според въззивния съд е не толкова правен /доколкото практиката на ВКС по чл. 290 ГПК е вече трайно установена/, а единствено счетоводен по конкретни сметки.

Съставът на САС е изложил по-натам, че по въпроса за действителността на клаузите в договор за банков кредит, които предвиждат възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на лихвения процент, е формирана постоянна практика на ВКС - решение № 77 от 22. 04. 2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, Трето отделение, решение № 424 от 02. 12. 2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, решение № 51 от 04. 04. 2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 95 от 13. 09. 2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 205 от 07. 11. 2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение № 165/02. 12. 2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение № 201/02. 03. 2017 г. по т. д. № 2780/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 299 от 15. 02. 2019 г. по т. д. № 2023/2017 г., решение № 424 от 02. 12. 2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. ІV г. о., решение № 77 от 22. 04. 2015 г., по гр. д. № 4452/2014 г., ІІІ г. о., и т. н. Според въззивния съд, при извършената преценка за валидността на клаузите на чл. 4.2 и чл. 4.3 от договора за кредит, относно размера на дължимата възнаградителна лихва, СГС правилно е преценил за нищожни като неравноправни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 143 вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП клаузите от основния договор: чл. 4, т. 3, която, систематично свързана с клаузата на чл. 4.2 /предвиждаща едностранна 12

промяна на лихвата в частта за СБР/ предвижда, че след промяна на лихвата по реда на чл. 4, т. 2 или чл. 4, т. 11 банката изготвя нов погасителен план за дължимите по кредита анюитетни вноски, който се изпраща на кредитополучателя в 7-дневен срок от влизане в сила на променената лихва; чл. 4, т. 9, регламентираща право на банката за промяна в лихвата по кредита по отношение увеличение на другата компонента от лихвата, а именно - надбавката към СБР в случай, че кредитополучателят поради каквато и да е причина промени работодателя си, при положение, че кредитополучателят ползва преференциални условия по кредита, произтичащи от предоставени на работодателя от банката преференции; чл. 4, т. 12, свързана с предвидената едностранна промяна на лихвата по кредита при условията на липсващи клаузи от договора /клаузата на чл. 4.10 и чл. 4.11 - каквито не фигурират в основния договор/; чл. 5, т. 6, предвиждаща, че кредитополучателят има право частично или напълно да погасява предсрочно главницата по кредита на всяка дата на плащане, след представяне на двудневно писмено предизвестие до банката, като в този случай той заплаща комисионна в размер на 4% и размерът на предсрочно погасената сума не може да бъде по- малък от 1000 лв.

При съобразяване на цитираното по-горе въззивният съд е приел, че увеличавайки едностранно лихвения процент над първоначално договорения от 9.95 % годишно, банката е нарушила потребителската защита. В случай че между страните е приложим първоначално уговореният погасителен план, платените от ответницата 11180.47 евро биха се отнесли да погасят всички вноски падежирали до 15. 09. 2009 г., включително. В този случай ответницата би изпаднала в забава едва с вноската, падежирала на 15. 10. 2009 г., тъй като платеното в повече не би било достатъчно да погаси изцяло частта от главницата от тази вноска, като 14.03 евро биха останали дължими, тъй като според правилото на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, нищожността на клаузи в договора не води до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези клаузи. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя и съответно - договорът продължава да действа за страните по останалите условия, доколкото може да се изпълнява и без неравноправните клаузи.

В крайна сметка съдът е приел, че дължимите суми по процесния договор са: Неплатената просрочена главница /падежирали вноски/ възлиза на 7883.52 евро по 93 броя месечни вноски с настъпил падеж (колона 21 на 13

Прил. 2); неплатена остатъчна редовна главница – 46660.56 евро към 11. 07. 2017 г. - датата на която целият дълг става предсрочно изискуем и респ. дължим (колона 3 на Прил. 2); неплатена възнаградителна лихва – 39511.01 евро, за периода от 15. 10. 2009 г. до 11. 07. 2017 г., съгласно изчислението по колона 22 на Приложение 2; неплатена наказателна лихва - 6004.65 евро за периода от 13. 11. 2009 г. до 11. 07. 2017 г., съгласно изчислението по колона 20 на Приложение 2; неплатени суми за 8 броя годишни такси за управление в размер на 2051.99 евро за периода от 15. 12. 2009 г. до 11. 07. 2017 г., съгласно изчислението по колона 23 на Приложение 2.

При така приетото въззивният съд е изложил, че първоинстанционното решение следва да бъде частично коригирано в установителната му част по чл. 422 ГПК и потвърдено в останалата част - досежно осъдителните искове, в какъвто смисъл е постановил решението си.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1- 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от 14

значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект.

Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение.

Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

При изложените непосредствено по-горе, задължителни за съдилищата разрешения, дадени в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради противоречие на обжалваното решение с ТР № 4/18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. и с ТР № 8/02. 04. 2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС не би могло да бъде допуснато, доколкото от касатора въобще не се формулира правен въпрос, като общо основание за такова допускане. При липсата на правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване, не подлежи на преценка наличието или 15

липсата на допълнителен селективен критерий за такова допускане измежду тези, законоуредени в чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 от ГПК. В допълнение следва да се посочи, че въззивното решение в случая е съобразено с цитираните, задължителни за съдилищата, тълкувателни решения на ОСГТК на ВКС и не им противоречи.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по поставените от касатора в изложението му три правни въпроса с твърдението, че същите съставляват годно общо основание за такова допускане, тъй като са съществени за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Точният смисъл на сочената законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., според което разяснение правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Нищо от изложеното в настоящият процесен случай не е налице.

Касаторът не обосновава наличието на поддържания от него допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с конкретни твърдения в насока на приетото по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, а се ограничава само декларативно да заяви, че по така формулираните въпроси следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, тъй като същите са съществени за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Така изложеното съставлява само възпроизвеждане на съдържанието 16

на уреждащата конкретното основание за селектиране на касационната жалба, правна норма на процесуалния закон. При така само бланкетно заявеното и липсата на конкретно обосноваване относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, касационно обжалване на въззивното решение при условията на същата законова норма, не следва да бъде допуснато дори и само поради това.

В допълнение следва да се посочи, че на първия, поставен от касатора въпрос, е даден отговор в цитираното и от въззивния съд в решението му, решение на ВКС № 10 от 25. 02. 2020 г., постановено по т. д. № 16 по описа за 2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., разрешенията в което настоящият касационен състав изцяло споделя, и наличието на което решение поначало изключва възможността по същия въпрос да бъде допуснато касационно обжалване при условията на т. 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. По въпроса не се налага нито промяна на създадената поради неточно тълкуване на приложимите правни норми, съществуваща съдебна практика, нито осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Не е налице и противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилно тълкуване практика.

При изложеното непосредствено по-горе, не се обосновава наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и по отношение на останалите два въпроса на касатора, по които освен това, /при уговорката, че предсрочната изискуемост на вземането на заявителя е настъпила при висящността на исковия процес с предмет установяване на вземането по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК/ е налице обилна и еднопосочна практика на ВКС, включително тълкувателна такава /по втория въпрос – вж. т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС/, която не се налага да бъде нито променяна, като създадена поради неточно тълкуване на приложимите правни норми, нито осъвременявана с оглед изменения в законодателството и обществените условия, нито пък е противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия, или резултат от неправилно тълкуване, поради което и по отношение на същите въпроси прилагането на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е изключено и само поради това.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 17

280, ал. 2 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика.

Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В случая изложените в обосноваване очевидната неправилност на въззивното решение твърдения на касатора не разкриват белезите на такава, както същите са определени в практиката на ВКС, а оспорваните от него в тази част от твърденията му изводи на съда, са в точно съответствие с т. 9 от ТР № 4/18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и мотивите към същата, съобразно които: при съобразяване на събраните суми в изпълнителното производство /при проведено принудително изпълнение/, искът за установяване на съществуването на вземането би се отхвърлил, но длъжникът няма да има право на обратен изпълнителен лист, тъй като вземането на кредитора е съществувало към момента на осъщественото принудително изпълнение; предвид изричното разпореждане в нормата на чл. 18

422, ал. 3 ГПК за издаване на обратен изпълнителен лист при отхвърляне на иска, то съдът не следва да съобразява факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.

Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване и на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение. Същото следва да бъде присъдено на универсалния правоприемник на „КЕЙ БИ СИ БАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД /с предишно наименование „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД/ - „О. Б. БАНКА“ АД, ЕИК: 000694959.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 10042 от 04. 05. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четиринадесети състав по в. гр. д. № 3000 по описа на съда за 2019 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение от 11. 03. 2019 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-20 състав по гр. д. № 2826 по описа на съда за 2017 г., е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, че В. П. П., ЕГН: ********** дължи на „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД, ЕИК: 831558413 по договор за банков кредит от 16. 11. 2007 г., неплатена остатъчна редовна главница от общо 46660.56 евро, за която е настъпила предсрочна изискуемост към 11. 07. 2017 г. и за която сума в производството по ч. гр. д. № 39162/2010 г. по описа на СРС, 79 състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, и изпълнителен лист на 09. 09. 2010 г. ОСЪЖДА В. П. П., ЕГН: ********** да заплати на „О. Б. БАНКА“ АД, ЕИК: 000694959 сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК. 19

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

20