ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2545

гр. София 18.09.2023 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 01.03.2023 (първи март две хиляди двадесет и трета) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 4336 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 5961/12.09.2022 година, подадена от С. М. Т., срещу решение № 234/04.07.2022 година на Окръжен съд Пазарджик, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 330/2022 година.

С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пазарджик е потвърдил първоинстанционното решение № 260 013/23.12.2020 година на Районен съд Велинград,, ХVІІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 260/2021 година в обжалваната му част относно претенцията по чл. 143, ал. 2 и чл. 149 от СК. Спорът е бил относно размера на дължимата се от С. М. Т. на детето му Р. С. Т. месечна издръжка за в бъдеще време и за период преди предявяването на иска. Тази претенция е била съединена с иск по чл. 59, ал. 9, във връзка с чл. 172, ал. 2 от СК и искане по чл. 127я от СК, по които първоинстанционният съд се е произнесъл, но които не са били предмет на въззивно обжалване пред Окръжен съд Пазарджик.

В подадената от С. М. Т. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което упражняването на родителските права върху детето Р. С. Т. да бъде предоставено на него, като на майката Р. С. В. бъде определен режим на лични отношения с детето и същата бъде осъдена да заплаща издръжка на Р. С. Т. в размер на 180.00 лева месечно, като сумата се претендира и за период една година назад от датата на подаване на исковата молба в съда. Направено е и евентуално искане, в случай че бъдат установени съществени нарушения на съдопроизводствените правила делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд Пазарджик. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пазарджик по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответницата по подадената касационна жалба Р. С. В. е подала отговор с вх. № 7291/26.10.2022 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 234/04.07.2022 година на Окръжен съд Пазарджик, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 330/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

Касационната жалба е подадена в предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Окръжен съд Пазарджик е посочил, че от приетите по делото писмени доказателства се установявало, че Р. С. В. и С. М. Т. са родители на детето Р. С. Т., родена в [населено място] на 22.05.2009 година. От служебна бележка с изх. № 129/13.04.2021 година, издадена от ОУ „Х. Б.“ [населено място], се установявало, че Р. С. Т. била ученичка в пети клас през учебната 2020/2021 година. От служебна бележка с изх. № 12/23.03.2021 година, издадена от Народно читалище „О. П.-1893“ [населено място] се установявало, че Р. С. Т. посещавала репетиции на вокална група „Караоке“ [населено място] от 2019 година. От служебна бележка с изх. № 65/29.03.2021 година, издадена от Спортен клуб по художествена гимнастика „Д.“ [населено място] се установявало, че Р. С. Т. тренирала в спортния клуб от 2017 година. три пъти седмично, за което заплащала месечна такса от 50.00 лева. От график за извънкласни занимания се установявало също, че Р. С. Т. посещавала клас пиано два дни седмично, за което заплащала месечна такса от 20.00 лева. Наред с това от писмо с изх. № 11-00-1018/19.11.2021 година на ТД на НАП П. се установявало, че за С. М. Т. нямало регистрирани трудови договори за предходната година, същият имал подадена регистрация на самоосигуряващо се лице като собственик на ЕТ „С. М.-К.“ с ЕИК[ЕИК] и бил едноличен собственик на дружеството „Е.“ Е. с ЕИК[ЕИК], както и имал деклариран имот в [населено място], район „Л.“ и МПС-К. СХ 50.

При извършена служебна справка в търговския регистър било установи, че липсва регистрация за ЕТ “С. М.-К.“ с ЕИК[ЕИК], но съществувала регистрация за „Е.“ Е. с ЕИК[ЕИК], с едноличен собственик на капитала С. М. Т.. Липсвало отразяване за спиране или ограничаване на дейността на дружеството. От приетия като писмено доказателство по делото и неоспорен от страните социален доклад на Дирекция „Социално подпомагане“- В. се установявало, че от раждането на детето през 2009 година до 2016 година то било отглеждано съвместно от двамата родители, след което от 2016 година грижи за него полагала майка му - Р. С. В. и двете живеели заедно в [населено място], [улица]. Установено било, че и двамата родители обитават жилища, които били с добри хигиенно-битови условия, както и че в дома на майката имало приспособена самостоятелна стая за детето.

Посочено било, че майката работела като учител по английски език в СУ „К. О.“ [населено място], като разчитала и на подкрепата на своите сестри, които живеели в Италия, а бащата бил безработен и нямал постоянни трудови доходи, разчитал на подкрепата на майка си. Установено било, че съществува силна емоционална връзка между детето и майката, която се стараела дъщеря й да бъде добре възпитавана и отглеждана без лишения, както и насърчавала контактите с бащата. Детето се чувствало добре и пълноценно при майка си, а в отношенията с баща си-искало да общуват, но към момента без времето при него да било свързано с приспиване. Посочено било, че детето било с отлична учебна успеваемост, активно се включвало в извънкласни занимания с подкрепата на майка си, посещавало клуб по художествена гимнастика, „Караоке клуб“, уроци по пиано, имало постигнати много успехи и грамоти, било добре интегрирано в социалната си среда. От приетия като писмено доказателство по делото и неоспорен от страните социален доклад на Дирекция „Социално подпомагане“-О. се установявало, че С. М. Т. съжителствал с Р. С. В. от 2009 година до 2016 година и дамата имали дъщеря-Р. С. Т.. Посочвало се, че бащата имал дълъг период, в който не бил общувал с дъщеря си, но в последните две години живеел в [населено място] в жилището на майка си и контактувал с детето, провеждал разговори с него и срещи в удобен за детето ден и час. Сочело се, че притежаваното от него жилище в София било двустаен апартамент, който бил обзаведен, както и че С. М. Т. към момента бил безработен. Изразено било становище, че било в интерес на детето да се отглежда в сигурна и стабилна семейна среда и майката и бащата следвало активно да участват в грижите и да осигуряват необходимите средства и издръжка, като и детето да има възможност да контактува с родителя, на когото не са присъдени родителски права и да имат възможност да изграждат емоционална връзка по между си. От разпита на свидетеля А. Б. П. се установявало, че С. М. Т. бил закупил за детето първо едно колело за 300.00 лева, после по-голямо през 2020 година, месец декември, преди Нова година, купувал също и якета и ботушки за Нова година, както и че бил дал на детето 100.00 лева, когато то било в четвърти клас, като детето било преброило пред него, че има 1100.00 лева, от които майката била казала, че ще закупят електрическо пиано, също и че бил давал на детето пари и през 2020 година-поне два пъти.

От разпита на свидетелката И. Г. К. се установявало, че грижи за детето полага майката, която освен основните грижи за детето, поемала също и разходите свързани с ангажименти за различни дейности, в които то участвало, като гимнастика, пиано, пеене, за които уроци се заплащали такси, както и разходите за участията й в състезанията по танци, фестивали, които са всеки месец. Установявало се, че за тези участия детето пътувало с майка си и последният такъв разход бил около 200.00 лева, без в тази сума да се включвали пътните, които средства се поемали изцяло от майката. Бащата бил изслушан от районния съд по реда на чл. 59, ал. 6 от СК, като бел заявил, че грижи за детето се полагат от майката, с която до декември месец 2020 година са били в добри отношения и до тогава се бил виждал с детето, но след това детето било започнало да го избягва. Заявил, че преди К. бил дал на детето 100.00 лева, както и че бил безработен, поради което моли съда да присъди минимална издръжка. Майката също била изслушана по реда на чл. 59, ал. 6 от СК и била заявила, че С. М. Т. не бил полагал нужните грижи за детето, а грижите се полагали от нея. Заявила, че със С. М. Т. имали спорадични отношения до 2020 година с идеята нещата да потръгнат, но и през този период той не бил полага грижи за детето. Бил дал 2 пъти по 50.00 лева, които били минали като коледен и новогодишен подарък. Твърдяла, че детето имало ангажименти, за които заплащала такси, както и участия по състезания и фестивали, за които получавало грамоти. Заявила била, че участията били свързани с много разходи, защото били с приспиване, като последното което било в Слънчев бряг и било струвало 110.00 лева само таксата за участие. Заявила била, че детето имало много изяви в С., Б., Шумен и те били свързани и със сценични костюми и материали, тъй като детето рисувало добре, за които допълнителни нужди били необходими и тя осигурявала около 200.00 лева на месец. Твърдяла, че издръжката на детето била около 400.00-500.00 лева на месец и включвала също и разходи за облекло и други, за джобни-по 10.00 лева. Детето било изслушано от районния съд по реда на чл. 15 от ЗЗДет и било заявило, че било на 12 години и е ученичка в ОУ „Х. Б.“ в шести клас, а освен това ходело и на художествена гимнастика, пиано и пеене, за което заплащала такси-50.00 лева за гимнастика и 25.00-за пиано. На тези мероприятия и на училище я водела и връщала майка й с кола всеки ден. За училище получавала от майка си по 10.00 лева, за да можела да си вземе ако иска нещо от магазина, както и когато излизала с приятелки. Живеела заедно с майка си в[жк]в собствена къща, имала си собствена стая, обзаведена по неин вкус и имала всичко необходимо за училище, включително била подготвена и за онлайн обучение, за което майка й била осигурила всичко необходимо, като й била подарила лаптоп. Заявила, че когато имала нужда от нещо, казвала на баща си и той го вземал, но скоро не била имала нужда и не са се били виждали през цялата минала година, защото родителите й са се били разделили. През този период не го била чувала, не се били търсили взаимно, защото не знаела какво би му казала. Имало период, в който му е била сърдита заради раздялата с майка й и го била избягвала.

Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 143, ал. 1 и 2 от СК всеки родител бил длъжен съобразно своите възможности и материално състояние да осигурява условия на живот, необходими за развитието на детето. Родителите дължали издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца независимо дали били работоспособни и дали можели да се издържат от имуществото си. Чл. 139 от СК пък посочвал лицата, които имали право на издръжка-право на издръжка имало лице, което било неработоспособно и не можело да се издържа от имуществото си. По делата за издръжка съдът следвало да изясни първо действителните нужди на търсещия издръжка и материалните възможности на дължащите такава и тогава да определи издръжката, която ответникът дължи. Размерът на издръжката не бил абсолютна величина и подлежал на преценка във всеки конкретен случай. До навършване на пълнолетие правото на децата на издръжка от своите родители било безусловно.

Пълният размер на издръжката нужна за детето, се разпределял между двамата родители съобразно техните възможности. Съобразявали се също грижите и издръжката в натура, предоставяни непосредствено от родителя, упражняващ родителските права. Естествено на преценка подлежали и потребностите на детето, като се съобразявали обикновените условия на живот на деца от същата възраст. Безспорно било установено, че С. М. Т. бил млад мъж и бил в трудоспособна възраст, нямал заболявания, които да му пречели да се труди, но дори това да не било така и да била на лице липса на реализиране на достатъчни доходи, задължението за издръжка на непълнолетното му дете не отпадало съгласно чл. 143, ал. 2 от СК. Както било посочено, регистрацията на „Е.“ Е. с ЕИК[ЕИК], в ТР била актуална, а С. М. Т. не представял доказателства в подкрепа на твърденията си, че бил преустановил търговската си дейност.

Самият той е заявил пред социалния служител, изготвил социалния доклад, че от две години живеел при майка си в [населено място], а било безспорно по делото, че притежавал недвижим имот в [населено място], район „Л.“, което давало основание на съда да приеме, че С. Т. разполагал с имущество, от което можел при желание да реализира доходи. Установено било по делото, че през последната година С. М. Т. не бил търсил контакти с детето, нито бил плащал издръжка. Заплащането на два пъти по 50.00 лева и еднократно 100.00 лева не се вмествало в дефиницията за ежемесечна издръжка в определен размер. Детето Р. С. Т. било на 13 навършени години, освен училищните занимания посещавало и множество извънкласни форми, във връзка с които се налагало пътуване из страната, като престоят и таксата участие поемала майката Р. С. В., която полагала и непосредствените ежедневни грижи за детето.

При тези данни и отчитайки факта, че от 13.03.2020 година до настоящия момент обществено-икономическите условия в страната били значително променени от една страна поради въведения за три месеца през 2020 година пълен локдаун, а от друга страна-поради въвеждането на засилени предпазни мерки и наложени частични ограничения, в резултат на което икономическото развитие на страната било значително затруднено, което пък от своя страна довело до развиващ се процес на инфлация, въззивният съд приемал, че за издръжката на Р. С. Т. били необходими 600.00 лева месечно, от които 300.00 лева, следвало да заплаща бащата.

При отчитане размера на издръжката, който следвало да заплаща С. М. Т., въззивният съд съобразявал че майката Р. С. В. полагала непосредствените грижи за отглеждането и възпитанието на детето, като наред с това поемала и всички други непредвидени нужди, свързани с този процес. Относно претенцията за заплащане на издръжка за минало време въззивният съд отчитал, че периодът, за който се претендирала издръжка, била една година преди предявяването на иска, поради което било налице едно от условията на чл. 149 от СК. Въз основа на анализа на събраните по делото доказателства въззивният съд приемал за безспорно установено, че през процесния период от време единствено майката била отглеждала и издържала детето. Дължимата издръжка следвало да бъде определена в претендирания размер на 162.50 лева месечно или за релевантния период сумата била в общ размер на 1950.00 лева. Доводите за определяне на такъв размер издръжка, посочени по-горе, били относими и за издръжката за минало време, но въззивният съд не можел да присъди по-висок размер на издръжка, тъй като претенцията била ограничена до размера на 162.50 лева месечно.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. М. Т. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това в производството за определяне на родителските права и мерките за лични отношения задължително ли е да се допусне изслушването на двамата родители по реда на чл. 59, ал. 6 от СК и съдът има ли задължението сам да следи за изпълнение на това задължение?; за това кои именно обстоятелства следва да се преценяват при определяне на режима на лични отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права? и за това може ли съдът при спор относно упражняването на родителските права да игнорира някои от приложимите съгласно чл. 59, ал. 4 от СК критерии или е длъжен да ги разгледа в съвкупност?. Според С. М. Т. тези три въпроса са разрешени от състава на Окръжен съд Пазарджик в противоречие с установената практика на ВКС, като в подкрепа на това твърдение в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е цитирана многобройна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, като преписи от съдебните решения са приложени към същото. Така поставените въпроси обаче не обосновават допускането на въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик до касационно обжалване. Същите не са били предмет на въззивното производство и не са били разглеждани от въззивния съд.

Последният е приел, че предмет на въззивното производство е първоинстанционното решение само в частта му относно дължимата се от С. М. Т. на Р. С. Т. издръжка, както за в бъдеще, така и за минало време. В случай, че първоинстанционното решение не е било обжалвано в частта му относно предоставянето на упражняването на родителските права върху детето Р. С. Т. и за определянето на личните отношения между детето и родителя, на който не е предоставено упражняването на родителските права, то в тази му част то е влязло в сила и не може да бъде пререшавано, включително и по реда на касационното производство. След като първоинстанционното решение, в тази му част, не е било предмет на въззивно обжалване то не може да бъде проверявано в същата част по реда на касационното такова.

Предмет на касационното производство е въззивното решение, а не първоинстанционното такова. Затова правилността на последното не може да бъде проверявана от касационната инстанция, ако преди това не е била предмет на проверка от въззивния съд. В случай, че С. М. Т. твърди, че съдебният състав на Окръжен съд Пазарджик, неправилно е определил предмета на въззивното производство, тъй като въззивната жалба е била насочена срещу първоинстанционното производство в неговата цялост, а не само в частта му за издръжката, той разполага с друг ред за защита, а именно чл. 250 от ГПК.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. М. Т. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик да бъде допуснато до касационно обжалване и по въпросите за задължението на съда да изложи мотиви по всички наведени от страните доводи, както и да обсъди всички доказателства по делото? и за това при определяне на размера на месечната издръжка има ли значение обстоятелството на кого от двамата родители е възложена пряката грижа по отглеждането и възпитанието на детето?. Тези два въпроса са били разглеждани от въззивния съд и са обусловили правните му изводи при разрешаването на спора и постановяване на решението по него. Същите обаче не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, доколкото при постановяването на решението си въззивният съд е обсъдил всички твърдения, доводи и възражения на страните, свързани с премета на въззивното производство и е обсъдил както поотделно, така и в съвкупност всички относими към този предмет доказателства, като е изложил подробни мотиви в тази връзка. Въззивният съд не е бил длъжен да обсъжда твърденията, доводите и възраженията на страните свързани със спора за предоставяне на упражняването на родителските права и режима на личните отношения и доказателствата във връзка с този спор, доколкото те не са били включени в предмета на въззивното производство.

При разрешаването на втория въпрос съставът на Окръжен съд Пазарджик е съобразил установената съдебна практика, че издръжката може да бъде предоставяна както парично, така и в натура. Затова при определяне на частта, с която всеки родител участва в общата издръжка на детето, се съобразяват и полаганите от съответния родител непосредствени грижите по отглеждането и възпитанието на детето, които по съществото си означават предоставянето на дължимата се издръжка в натура. Именно по този начин е определил размера на дължимата се на Рая С. Т. от двамата родители месечна издръжка, като не е изхождал от това на кой от родителите са предоставени за упражняване родителските права, а от това кой от тях полага непосредствените грижи по отглеждането и възпитанието на детето.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. М. Т. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК.

Изложените от С. М. Т. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Пазарджик.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 234/04.07.2022 година на Окръжен съд Пазарджик, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 330/2022 година, по подадената срещу него от С. М. Т., касационна жалба с вх. № 5961/12.09.2022 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на спора С. М. Т. ще трябва да заплати на Р. С. В. сумата от 200.00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 234/04.07.2022 година на Окръжен съд Пазарджик, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 330/2022 година.

ОСЪЖДА С. М. Т. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „“, ет. , ап. , с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], ет. , чрез адвокат Д. Р. Д. от АК П. да заплати на Р. С. В. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] сумата от 200.00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.