ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4388

гр. София, 19.12.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Василка Илиева

Членове: Борис Илиев

Ерик Василев

като разгледа докладваното от Б. И. Ч. касационно гражданско дело № 20228003104538 по описа за 2022 година

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.

Образувано по частна жалба на Държавата, представлявана от министъра на финансите, срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд № 2368 от 26.09.2022 г. по ч. гр. д. № 2314/ 2022 г., с което е отменено определение на Софийски градски съд от 21.06.2022 г. по гр. д.№ 8105/ 2017 г., след което е изменено в частта за разноските определение на Софийски градски съд от 14.07.2021 г. по гр. д.№ 8105/ 2017 г., като Държавата, представлявана от министъра на финансите, е осъдена да заплати на С. Б. Я. сумата 1 500 лв. Жалбоподателят поддържа, че във въззивното определение не са обсъдени възраженията, които е направил като ответник по частната жалба пред въззивния съд. Не било взето предвид, че частната жалба била подадена от лице без представителна власт - адвокат А. Т., който обаче не бил преупълномощен от адвокатско дружество „Г., Ф. и Т.", явяващо се процесуален представител на ответника по делото С. Я.. Не било взето предвид също, че липсвал договор за правна защита между ответника по делото С. Я. и подалият отговор срещу исковата молба негов представител адвокат А. Т.. Такъв договор бил представен повече от година след единственото извършено процесуално действие от името на този ответник /подаване на отговор срещу исковата молба/ и той не бил сключен между ответника С. Я. и адвокат А. Т., а между С. Я. и адвокатско дружество „Г., Ф. и Т.". Именно в полза на това дружество било платено адвокатско възнаграждение, без то да е извършило каквото и да е процесуално действие по делото. Освен това в договора с дружеството било посочено, че възнаграждението за защита в размер 1 500 лв е платено в брой, но били представени доказателства за плащане по банков път едва след смъртта на ищеца и то по фактура, съставена след изтичане на сроковете по ЗДДС и неподписана от страните по договора. Неправилно също така въззивният съд отказал да се занимае с въпроса за процесуалната легитимация на Държавата, която нямало основание да бъде конституирана по делото като ищец. Същото било образувано по искова молба на К. И. Б., който починал в хода на производството и известните на съда негови наследници представили доказателства, че са се отказали от наследството му. Той имал обаче и други наследници, които не са заявили отказ от наследството на К. Б., затова държавата не се явявала надлежна страна по делото, нито можела да носи отговорност за разноските по него. Такава отговорност не можела да носи и поради обстоятелството, че задължението за разноски не било част от наследствената маса към момента на откриване на наследството, а по смисъла на чл.11 ЗН държавата отговаряла само за съществуващи към този момент задължения. Неправилно също така въззивният съд изменил прекратителното определение на първоинстанционния, след като било поискано допълването му, а не изменянето му. Счита също, че след прекратяване на производството по делото не е допустимо нито да се подава молба по чл.248 ГПК, нито да се представят доказателства за сторени разноски по делото. Счита, че съществува противоречие между мотивите и диспозитива на обжалвания акт, тъй като въззивният съд едновременно приел за основателно направеното възражение по чл.78 ал.5 ГПК, но присъдил претендираната за адвокатско възнаграждение сума в пълен размер.

Затова моли обжалваното определение да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде обезсилено, а ако същото бъде счетено за допустимо - производството по делото да бъде спряно до изясняване на въпроса с наследниците на К. Б. или до приемане на наследството му под опис от държавата или общината и изясняване на въпроса кой от тези субекти е легитимиран да отговаря за задълженията му. Също при условията на евентуалност прави искане за отмяна на определението като незаконосъобразно. Като основания за допускане на касационния контрол излага твърдения за недопустимост на въззивното определение като постановено по нередовна частна жалба - такава, която е подадена от лице без представителна власт и при отсъствие на процесуална легитимация на държавата, като в тази връзка формулира правни въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд да следи служебно за процесуалната легитимация на страните и конкретно за правилното служебно конституиране на държавата като ищец по делото при условията на чл.11 ЗН. Освен това формулира правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС следва да бъдат обобщени и уточнени в следния смисъл: за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички доказателства по делото и да изложи мотиви по тях; и дължат ли се разноски, представляващи извършен от страна по делото разход за адвокатско възнаграждение, ако то е платено на пълномощник, който не е извършил никакви процесуални действия, а единственото процесуално действие е извършено от друг пълномощник, комуто не е плащано възнаграждение. Счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Ответната страна С. Я. не взема становище.

Частната жалба е допустима, а налице са и предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол.

Основното производство е образувано пред Софийски градски съд по искова молба на К. И. Б. срещу С. Б. Я. и други лица, предявени са осъдителни искове за обезщетяване на вреди, този срещу С. Я. е с цена 750 000 лв. Препис от исковата молба ответникът е получил на 18.12.2017 г., а на 18.01.2018 г. по делото е постъпил отговор срещу молбата, подаден от адвокат А. Т. като процесуален представител на С. Я.. Към отговора е приложено пълномощно, с което С. Я. упълномощава адвокатско дружество „Г., Ф. и Т.", адвокат А. Т. и адвокат С. Б. заедно и поотделно с право да го представляват по делото. Към отговора няма приложени доказателства за сторени разноски по делото. На 04.06.2019 г. ищецът по делото К. Б. е починал. Като констатирал, че всички негови наследници по закон са се отказали от наследството му, с определение от 28.05.2021 г. първоинстанционният съд конституирал на основание чл.11 ЗН като ищец по делото Държавата, представлявана от министъра на финансите. Със същото определение съдът дал указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба чрез внасяне на държавна такса в размер 116 000 лв. Указанията са съобщени редовно на 07.06.2021 г. и тъй като не били изпълнени в законния срок, с определение от 14.07.2021 г. съдът върнал исковата молба и прекратил производството по делото. Това определение Държавата, представлявана от министъра на финансите, не е обжалвала в законния срок. В срока за обжалването му обаче ответникът С. Я. е поискал прекратителното определение да бъде допълнено в частта за разноските, като Държавата, представлявана от министъра на финансите, бъде осъдена да му заплати 1 500 лв разходвани за адвокатско възнаграждение. Към молбата са приложени договор за правна защита и съдействие, сключен между С. Я. и адвокатско дружество „Г., Ф. и Т." и датиран 28.03.2019 г., в който е посочено, че е уговорено и платено в брой адвокатско възнаграждение в размер 1 500 лв. Същевременно е приложена фактура от 16.06.2019 г., видно от която договореното възнаграждение е платимо по банков път, както и извлечение от сметка на адвокатско дружество „Г., Ф. и Т.", видно от което сумата е преведена по банков път от С. Я. на 07.06.2019 г. Първоинстанционният съд отхвърлил молбата, а по жалба на С. Я. отказът му бил отменен от въззивния съд с обжалваният в настоящето производство акт и молбата била уважена. Съдът посочил, че при прекратяването на производството по делото ответникът имал право да иска заплащането на извършените от него разноски, включително и тези за адвокатско възнаграждение, като нямал законово задължение да направи искането за присъждане на разноски с отговора на исковата молба, нито бил длъжен да представи с отговора доказателствата за извършените разноски. Ако производството било прекратено в закрито заседание, ответникът можел да претендира заплащането и да представи доказателства за сторените разноски в срока и по реда на чл. 248 ГПК. Не съществувала нормативна регламентация относно момента, в който възнаграждението на адвоката трябва да бъде заплатено, нямало пречка това да стане едновременно със сключването на договора за правна защита и съдействие или по-късно.

Достатъчно било разноските да били направени във връзка с висящото съдебно производство. С. Я. бил извършил процесуални действия, чрез упълномощен представител адвокат, изразяващи се в подаването на писмен отговор, поради което му се дължали разноски, представляващи адвокатско възнаграждение. Разноските следвало да се поемат от ищеца по делото, а понеже определението за прекратяване на производството влязло в сила, въпросът правилно ли е конституирането на Държавата не можело да бъде разглеждан. По направеното възражение за прекомерност, съдът посочил, че доколкото единственото процесуално действие е подаването на писмения отговор, претендираното възнаграждение е под минималният размер на адвокатското възнаграждение по чл.9 НМРАВ и следва да бъде присъдено изцяло. По останалите доводи в отговора срещу частната жалба /идентични с изложените в частната касационна жалба/ съдът не взел отношение.

Не съществува вероятност така мотивираният акт да е недопустим на сочените от касатора основания. Въззивният съд е сезиран от редовно упълномощен процесуален представител на ответника по делото С. Я. - адвокат А. Т.. Към отговора на този ответник срещу исковата молба /л.122 от делото на Софийски градски съд/ е приложено пълномощно, с което С. Я. упълномощава адвокатско дружество „Г., Ф. и Т.", адвокат А. Т. и адвокат С. Б. заедно и поотделно с право да го представляват по делото, без каквито и да е ограничения. При това положение пълномощното важи за всички инстанции и адвокат Т. редовно е упражнил от името на ответника Я. правото да подаде въззивна частна жалба. Що се касае до това, дали Държавата правилно е била конституирана като ищец по делото, съдът приема, че в настоящето производство процесуалното положение на касатора не може да се обсъжда.

Като страна - ищец по делото Държавата е конституирана с определение от 28.05.2021 г. Срещу това определение възражения не са направени. То не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол, но правилността му е било възможно да бъде проверена по жалба на заинтересованата страна срещу акта, с който се слага край на производството.

Новоконституираната страна обаче не е обжалвала и определението за прекратяване на производството по делото. С това възможността за проверка на законосъобразността на определението от 28.05.2021 г. е преклудирана. Страните по делото са тези, които влезлият в сила акт сочи като такива и в производството по чл.248 ГПК този въпрос не може да се пререшава.

Налице е обаче основание за допускане на касационно обжалване по първия от поставените процесуалноправни въпроси - за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички доказателства по делото и да изложи мотиви по тях. Основателно касаторът поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т. д.№ 2100/ 2018 г., I т. о. и цитираните в него/. В противоречие с така установената практика съдът не е обсъдил доводите на процесуалния представител на Държавата в отговора срещу въззивната частната жалба /идентични с изложените в частната касационна жалба/ и не им е дал отговор, поради което актът му е постановен при съществено нарушение на процесуалните правила. Същият следва да бъде отменен, след което спорът подлежи ли на допълване постановеното от първата инстанция прекратително определение в частта за разноските да бъде разрешен от настоящата инстанция.

Съображенията на въззивния съд, че при прекратяване на производството по делото ответникът има право на разноски и че ако производството е прекратено в закрито заседание той може да ги претендира и да представи доказателства за извършването им с молбата по чл.248 ГПК, са правилни. Доводите на касатора в обратния смисъл са неоснователни, тъй като съдебната практика по въпроса е трайно установена. Основателни обаче са доводите, че в конкретния случай липсва причинна връзка между направеното от С. Я. плащане на процесуалния му представител адвокатско дружество „Г., Ф. и Т." и производството по предявения срещу този ответник иск. Дружеството не е извършило каквото и да е процесуално действие по делото преди постановяването на акта за прекратяването му. Неясен е също механизмът на плащане - в договора за правна защита и съдействие е посочено, че сумата 1 500 лв е платен в брой, същевременно е издадена фактура, в която е посочено, че сумата е платима по банков път и са представени доказателства за банков превод на сумата 1 500 лв, извършен след смъртта на ищеца по делото. Единственото процесуално действие по делото извършено от името на С. Я. като ответник преди производството да бъде прекратено, е подаването на отговор срещу исковата молба на 18.01.2018 г. Това действие не е извършено от адвокатско дружество „Г., Ф. и Т.", а от адвокат А. Т.. Адвокатско дружество „Г., Ф. и Т." и адвокат А. Т. са различни процесуални представители на С. Я. - те са упълномощени от него заедно и поотделно с право да го представляват по делото. В полза на адвокат А. Т. няма доказателства за платено адвокатско възнаграждение. Той не е преупълномощен от адвокатското дружество по смисъла на чл.71 ал.1 изр.2 от Закона за адвокатурата, за да се приеме, че е подал отговора срещу исковата молба от името на дружеството. Затова платеното възнаграждение в полза на адвокатско дружество „Г., Ф. и Т." не стои в причинна връзка с производството по делото, тъй като дружеството не е извършило нито едно действие и плащането е станало след смъртта на ищеца, при вероятност да не се наложи извършването на каквито и да е процесуални действия в бъдеще. Според установената практика отговорността за разноските по делото е обективна, но това не означава, че извършването на разходите може да не стои в причинна връзка с производството по делото. За разноски, направени без това да е необходимо за защитата на страната, насрещната страна не отговаря. Затова и искането за допълване на акта за прекратяване на производството по делото в частта за разноските е неоснователно.

По изложените съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение на Софийски апелативен съд № 2368 от 26.09.2022 г. по ч. гр. д.№ 2314/ 2022 г.

ОТМЕНЯ въззивно определение на Софийски апелативен съд № 2368 от 26.09.2022 г. по ч. гр. д.№ 2314/ 2022 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ искането на С. Б. Я. по чл.248 ГПК за допълване в частта за разноските на определение на Софийски градски съд от 14.07.2021 г. по гр. д. № 8105/ 2017 г. чрез осъждане на Държавата, представлявана от министъра на финансите, да заплати на С. Б. Я. сумата 1 500 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

1.

2.