ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1857

гр. София, 27.06.2023 г.

[Фирма 1], 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав: Председател:Албена Бонева

Членове:Боян Цонев

Мария Христова

като разгледа докладваното от М. Х. К. гражданско дело № 20228002104724 по описа за 2022 година

Производството по делото е образувано по касационна жалба от В. Д. Н., чрез адвокат И. Ю., срещу въззивното решение №527/13.04.2022г. на Софийски апелативен съд по в. г.д. №2545/2021г.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна Върховен касационен съд, редовно призован, не е депозирал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: В. С. апелативен съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от В. Д. Н. срещу Върховен касационен съд иск с правно основание чл.4, § 3 от ДЕС за заплащане на сумата от 50 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.06.2017 год. до окончателното ѝ изплащане.За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: В. Д. Н. бил осъден с присъда № 40/21.11.2005 г. по НОХД № 1987/2004г. по описа на Окръжен съд – Варна за тежко престъпление от общ характер, като му било наложено наказание доживотен затвор. С решение № 64/18.04.2006г. постановено по ВНОХД № 91/2006 г. на Апелативен съд – Варна и решение № 1146/22.07.2007г. по н. д.№ 653/2006г. на ВКС, присъдата била потвърдена.

Съдът установил, че на 06.06.2017 г. ищецът подал молба /вх.№ 5515/ до ВКС с искане за възобновяване на производството по НОХД № 1987/2004 г. на ВОС. С разпореждане №106/07.06.2017 г. на съдия във ВКС било отказано образуване на производство за възобновяване по подадената от ищеца молба. В мотивите на разпореждането съдията посочил, че съгласно чл.422, ал.1, т.5 от НПК искане за възобновяване на наказателно дело може да бъде направено от осъдено лице за престъпление от общ характер по присъди, решения и определения, непроверени по касационен ред, когато са допуснати съществени нарушения по чл.348, ал.1, т.1-3 НПК. Посочил, че този ред /на Глава 33 от НПК/ е недопустим по отношение на влязло в законна сила решение за проверка по реда на редовния триинстанционен контрол от ВКС. Изключение от това правило било предвидено за производствата по реда на чл.354, ал.2, т.2 и ал.5 НПК, сред които процесното не попадало.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът направил извод, че възобновяването на наказателни дела е извънреден способ за проверка на влезли в сила присъди, решения и определения, чиято национална правна уредба се съдържа в Глава 33 от НПК. Посочил, че същата предвижда ред за защита по чл.13 ЕКЗПЧ при приключил съдебен процес, а основанията за това били подробно изброени в чл.422, ал.1, т.1-6 от НПК. Изложил, че тези основания съответстват на чл.4, §2 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧ и само при наличие на някое от тях наказателното производство можело да бъде възобновено.

Обосновал, че преценката за наличие на предвидените в закона предпоставки за възобновяване на наказателното производството, съобразно правилото на чл.424, ал.2 НПК принадлежи единствено на ВКС /извън случаите по чл.424, ал.1 НПК/, поради което в настоящото исково производство този въпрос не подлежи на изследване. Посочил, че единственото обстоятелство, което следвало да бъде установено от съда е това дали с постановяване на отказа за възобновяване на наказателното производство е нарушена норма от правото на ЕС и от това за ищеца са произтекли вреди. В тази връзка съдът се позовал на решението по делото К. /С-224/2001г./, в което СЕС постановил, че принципът на отговорност на държавите-членки за обезщетяване на вредите, причинени на индивидите от нарушения на правото на Общността, за които те отговарят, се прилага, когато предполагаемото нарушение произтича от решение на юрисдикция, която отсъжда като последна инстанция, когато нарушената норма на правото на Общността е предназначена да предостави права на индивидите, нарушението е достатъчно сериозно и е налице пряка причинна връзка между това нарушение и понесената загуба или вреда от увредените страни. Посочил, че според решението, държавната отговорност за нарушение на правото на Общността от решение на национална юрисдикция, която отсъжда на последна инстанция, може да се понесе само в изключителен случай, когато съдът очевидно е нарушил приложимото право и във всеки случай нарушението е достатъчно сериозно, когато засегнатото решение е направено при очевидно нарушение практиката на съда по съответния въпрос.

С оглед на посочените разрешения, въззивният съд приел, че в конкретния случай отказът на съдията от ВКС да образува производство по искането на ищеца за възобновяване на наказателното дело, чийто акт не подлежи на обжалване, не е в нарушение на правна норма от правото на ЕС, респ. на чл.13 ЕКЗПЧ и чл.4, §2 от Протокол № 7 към нея, нито е очевидно. Изложил, че разпоредбата на чл.4, §2 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧ визира по общ начин обстоятелствата, които могат да послужат за възобновяване на приключил съдебен процес, но конкретните условия и предпоставки са предоставени на дискрецията на съответната държава. В конкретния случай те са ясно, точно и изчерпателно регламентирани в чл.422 от НПК, според които съдът дължи възобновяване само на исканията, които попадат в обхвата на посочената разпоредба. Допълнително се позовал на разпоредбата на чл.40 ПАВКС, която предоставя на компетентния съд правомощието да осъществява предварителна проверка за допустимост и формална редовност на подадената молба. Въз основа на изложеното съдът направил извод, че обоснованият отказ не може да се квалифицира като „съдебен произвол“ или отказ от правосъдие в противоречие с правото на ЕС, нито води до нарушаване на оправдани правни очаквания на ищеца. По изложените съображения съдът намерил предявения иск за неоснователен. Касаторът обосновава допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1-3 и ал.2 от ГПК. Излага, че в конкретния случай разпоредбата на чл.422, ал.1, т.1-6 от НПК не са предвидени достатъчно гаранции за възобновяване на процеса, ако са налице новооткрити обстоятелства или съществен порок на предишния процес, с оглед предвидените в същата ограничения при приложението ѝ. Сочи още, че постановеното разпореждане от председателя на първо наказателно отделение на ВКС е недопустимо, тъй като същият не е компетентен да откаже образуване на производство по възобновяване на наказателно производство. Твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание по чл.280, ал.2 от ГПК, а постановяването на решение, с което се отговори на посочените в изложението оплаквания би допринесло за точното прилагане на закона, съобразно изискванията на Европейското законодателство, чиито международни нормативни актове са примат над вътрешното ни законодателство и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.288 от ГПК и разясненията по приложението ѝ дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторите да са посочили точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда и по отношение на които са налице предвидените в чл.280 от ГПК допълнителни основания. Касационната инстанция извършва проверка само в рамките на касационните доводи и по поставените въпроси. Съдът не може да допусне касационното обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Касационната инстанция може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или от посочените съдебни актове.

В конкретния случай, в изложението на касационните основания не са формулирани въпроси, които са от значение за изхода на конкретното дело и по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, ЕС или са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. В същото са наведени единствено оплаквания за неправилност на изводите на съда във връзка с наличието на достатъчно гараннции за упражняване на правата по чл.4, §2 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧ в националното законодателство. Несъгласието на страната с направените изводи по естеството си е възражение, което подлежи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не е основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 288 от ГПК.

Не е налице основание за допускане на обжалването и на второто посочено от касатора основание – чл. 280, ал. 2 от ГПК, поради очевидна неправилност на решението. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай при постановяване на решението съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение, ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №527/13.04.2022г. на Софийски апелативен съд по в. г.д.№2545/2021г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.