О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№60499

гр. София, 29.12.2021 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на 20.12.2021 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. В. ЧЛЕНОВЕ: Б. Б.

П. Х.

Като изслуша докладваното от съдия П. Х. ч. т.д. № 2367/2021 г., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Б. Г. Б. от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 287 от 02.09.2021 г. по ч. т.д. № 287/2021 г. по описа на Апелативен съд – В. Т. с което е потвърдено определение № 160 от 29.04.2021 г. по т. д. № 9/2021 г. по описа на Окръжен съд – Плевен за спиране на производството по делото, на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, до приключване с влязъл в сила акт на наказателното производство по ДП-ЗМ № 146/2020 г. на ОД на МВР – П., образувано за извършено престъпление по чл.343 ал.1 б. „б“, вр. чл.342 ал.1 НК – ПТП между два леки автомобила с водачи - Т. А. Ц. /посочен в исковата молба като делинквент/ и Б. Г. Б..

В частната касационна жалба се излагат доводи, че определението е неправилно – незаконосъобразно и необосновано, поради което се претендира неговата отмяна. Подробно са развити множество съображения за неприложимост на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК в конкретния случай, като се поддържа, че за спиране на производството по делото при условията на посочената правна норма следва престъпните обстоятелства да са разкрити при самото му разглеждане чрез събиране на доказателства, а не преди да е даден ход на същото.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. В инкорпорираното в частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Налице ли са предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК за спиране на производството по делото, предвид изричния законов текст – при разглеждането на гражданското дело да се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор, ако не е извършено разглеждане на делото?; 2. В случай че по гражданско дело не са събрани доказателства, въз основа на които да се установят престъпни обстоятелства, може ли съдът да направи извод за наличие на предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК или този извод е преждевременен?; 3. Предвид изричното изискване гражданското дело да е разглеждано, може ли, без това условие да е изпълнено, да се направи извод за разкрити престъпни обстоятелства от значение за гражданския спор или тази норма не може да се тълкува разширително и да се прилага без разглеждане на делото, по аналогия и въз основа на предположения?; 4. На кой етап от делото съдът може да прецени наличие на предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК за спиране на делото и от значение ли са: диспозитивното начало и отговорът на исковата молба, извършване на разследване по делото и установяване на идентичност с наказателното дело – наличие на известен обвиняем за конкретни обвинения, за да прецени дали от това наказателно дело зависи изходът на гражданското?; 5. Трябва ли всяко спиране да е категорично обосновано и с доказана необходимост или съдът може да спре производството по висящо гражданско дело при всяко предположение за наличие на предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК?; 6. Трябва ли да се спре производството по гражданското дело до приключване на досъдебното производство, респ. наказателното дело, при положение, че понятието за вина не е тъждествено в наказателното и в гражданското право, присъдата или решението се отнася до осъждане или оправдаване само за конкретни текстове по ЗДвП, във връзка с чл. 343 НК, но те могат да са различни от установените в гражданското производство нарушения на правилата за движение, а за последните нарушения присъдата няма действие?; 7. Трябва ли да се спре производството по гражданското дело до приключване на наказателното дело, при положение че по делото е приложен констативен протокол за ПТП, а в чл. 496, ал. 3, т. 1 КЗ е предвидено, че застрахователят не може да откаже да се произнесе по основателността на претенцията за обезщетение?; 8. След като застрахователят е длъжен да се произнесе по претенцията за компенсиране на вредите, може ли съдът да се освободи от това задължение и да не дължи произнасяне при наличие на много по-голям обем доказателства от тези, с които разполага застрахователят?; 9. Спирането на гражданското дело до приключване на наказателното не води ли до грубо нарушаване на принципа на справедливост, постигането на който е основната цел по тези дела, като се отчете твърде продължителното водене на наказателни дела в определени случаи и последващото водене на гражданско дело с години и до риск за изтичане на установената петгодишна давност?; 10. Спирането на гражданското дело до приключването на наказателното не води ли до грубо нарушаване на правата и законните интереси на увредените лица, търсещи компенсация на вреди от деликт, и не противоречи ли това на смисъла и логиката на ЗЗД и КЗ, установени в интерес на увредените лица – както с презумпцията за вина, така и с прекия иск по КЗ? и 11. Трябва ли да се спира гражданското дело до приключване на наказателното и увредените да са принудени да получат реална компенсация 6 – 7 години след увреждането, обосновано ли е подобно спиране и съответства ли на принципа на справедливост?

По първите шест въпроса и по въпроси от № 9 до № 11, вкл., частният касатор се позовава на противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС, намерила израз в определение № 59 от 09.02.2018 г. по т. д. № 2242/2017 г. на ВКС, I т. о., определение № 655 от 19.09.2013 г. по ч. гр. д. № 5301/2013 г. на ВКС, IV г. о., определение № 63 от 06.02.2014 г. по ч. гр. д. № 529/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 25 от 17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г. на ВКС, II т. о., определение № 18 от 08.01.2013 г. по ч. гр. д. № 693/2012 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 616 от 21.07.2014 г. по ч. т.д. № 1732/2014 г. на ВКС, I т. о. Твърди, че произнасянето на въззивния съд по пети въпрос не съответства на решения на Европейския съд по правата на човека от 10.05.2011 г. по д. № 3734/05 (Finger v. Bulgaria) и д. № 48059/06 и № 2708/09 (Dimitrov/Hamanov v. Bulgaria). Сочи, че всички въведени с изложението въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът по частната касационна жалба – ЗВ БУЛ ИНС АД не е депозирал писмен отговор срещу нея.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирано лице, насочена е против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на апелативен съд и е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да потвърди обжалваното определение, съставът на въззивния съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК за спиране на производството по висящото гражданско дело. В този смисъл се е позовал на практиката на ВКС, според която условие за спиране на делото в посочената хипотеза е събирането пред съда на достатъчно доказателства за наличието на престъпни обстоятелства, които са от значение за правилното разрешаване на спора и които не е възможно да бъдат установени в рамките на исковото производство, като спирането не е обусловено от наличието на вече предприето наказателно преследване относно разкритите по делото престъпни обстоятелства, т. е. образуваното ДП само по себе си не е основание за приложение на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК.

Съдът е съобразил, че в случая се претендира обезщетение за претърпени вреди от деликт, който, с оглед твърдяния в исковата молба механизъм и ангажираните на този етап писмени доказателства, разкрива признаците на транспортно престъпление с причинени увреждания на повече от едно лице. Предвид идентичността на обективните и субективни признаци от състава на това престъпление с елементите от фактическия състав на гражданската отговорност на дееца по чл. 45 ЗЗД, от която произтича отговорността на застрахователя, евентуалната присъда на наказателния съд ще бъде задължителна за гражданския съд, разглеждащ спора за репариране на вредоносните последици от деликта.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, по следните причини:

В конкретния случай не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Поставените въпроси не отговарят на общото изискване на посочената норма - да са включени в предмета на спора и да са обусловили изхода на делото, тъй като или са теоретични, или при формулирането им се изхожда от тезите на жалбоподателя, които не са възприети от съда и не се подкрепят от данните по делото, или не са били предмет на обсъждане в обжалвания акт на въззивния съд, или, ако са обсъждани - пряко касаят правилността на изводите на съда, проверката относно която не може да се осъществява в стадия по селекцията на частните касационни жалби; съответно въпросите не могат да обосноват достъпа до касация – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Извън горното следва да се посочи, че преценката на съда за разкрити престъпни обстоятелства е основана именно на представените с исковата молба писмени доказателства.

Освен това по принципния въпрос – дали в случай като настоящия гражданският съд следва да изчака приключването на наказателното производство, е налице изрично произнасяне в мотивите към т. 2 на Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС, съгласно които до приключване на наказателното производство гражданското дело за обезщетяване на вредите от деликта следва да се спре съгласно чл. 182 б. „д“ГПК (отм.) – норма, идентична с тази на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Ако наказателното производство бъде прекратено, без да се стигне до осъдителна присъда, гражданското дело следва да се възобнови, а ако подсъдимият бъде признат за виновен с присъда, споразумение или налагане на административно наказание, актовете на наказателния съд са задължителни за гражданския съд, разглеждащ иска за обезщетение за вреди от непозволеното увреждане. От разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК също могат да се черпят доводи в посочения в тълкувателното решение смисъл. Така даденото разрешение намира приложение и в случаите, когато искът за обезщетение е насочен срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента, доколкото е функционално обусловен от наличието на такава. В този смисъл е и трайната практика на отделните състави на ТК на ВКС, цитирана в обжалваното определение.

Наличието на константна и актуална практика на ВКС по релевантния принципен правен въпрос, на която обжалваното определение съответства, изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; а отделно от това, същото не е и надлежно аргументирано, съгласно указанията на т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за достъп до касация следва да се отбележи, че то няма за предмет разрешаването на правен въпрос в противоречие с практиката на Европейския съд по правата на човека, на каквато частният касатор се позовава, а единствено с практиката на Съда на Европейския съюз.

В заключение, не се установяват нито общите, нито допълнителните предпоставки, на които се основава искането за допускане на касационно обжалване, поради което такова следва да бъде отказано.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 287 от 02.09.2021 г. по ч. т.д. № 287/2021 г. по описа на Апелативен съд – В. Т.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: