О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 265

гр. София, 08.02.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията И. Д. т. д. № 13 по описа на съда за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответниците в производството Ж. К. Х. и В. В. Х. срещу въззивно решение № 985 от 04. 07. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд по в. гр. д. № 551 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 266903 от 10. 12. 2021 г., постановено от Софийски градски съд по гр. д. № 15826 по описа на съда за 2019 г., с което е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, че касаторите дължат солидарно на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, като правоприемник на дейността на клона на „АЛФА БАНК“ А.Е. в България с фирма „АЛФА БАНКА-КЛОН БЪЛГАРИЯ“ КЧТ, по силата на вписаното в Търговския регистър от 09. 03. 2016 г. с номер № 142457, прехвърляне на клон на търговско предприятие на основание чл. 430 във връзка с чл. 432, ал. 1 от ТЗ, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 309а, ал. 1, пр. 2 ТЗ следните суми: сумата 35790.43 евро, част от неплатена главница в пълен размер от 105864.68 евро, от която: 94874.24 евро главница с ненастъпил падеж за плащане и 10990.44 евро падежирали и неплатени вноски за периода от 02. 10. 2014 г. до 02. 11. 2018 г., предвид погасяването по давност на падежиралите и неплатени анюитетни вноски за главница за периода от 02. 04. 2013 г. до 02. 09. 2014 г. на обща стойност 2707,53 евро, като частично предявената главница от 35790.43 евро е дължима въз основа на договор за кредит № 120-68/2008Алфа ипотечен кредит за покупка от 28. 05. 2008 г., изменен с Анекс № 1 от 03. 09. 2010 г. и Анекс № 2 от 02. 03. 2012 г., обявен за предсрочно изискуем на 16. 11. 2018 г., ведно със законната лихва, считано от 09. 01. 2019 г. до изплащане на вземането; сумата 105.52 евро - застраховка за периода от 17. 01. 2017 г. до 08. 01. 2019 г., част от общо дължимата сума за застраховка в размер на 491.65 евро, и сумата 80 лв. - разноски по събиране на вземането за периода от 08. 05. 2018 г. - 08. 01. 2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК от 15. 01. 2019 г. по ч. гр. д. № 1031/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 118 състав, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, на три отделни и самостоятелни основания:

1. Твърди се, че както въззивното, така и потвърденото с него първоинстанционно решение са недопустими, като постановени по различен от установения процесуален ред, а именно – по реда на Глава тридесет и втора от ГПК „Производство по търговски спорове“, при наличието на разпоредбата на чл. 113, изр. 2 от с. з. в редакцията след допълването, обн. ДВ, бр. 100 от 2019 г., според която образуваните дела по искове на и срещу потребители, каквото е и процесното, се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес.

2. На второ място се твърди, че решението е недопустимо, като постановено по недопустим иск, доколкото предмет на установяване с иска по чл. 422 от ГПК е вземането, материализирано в документа, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение, а в случая към заявлението за издаването на същата, е приложено извлечение от счетоводните книги, но не на ищцовата банка, а на „АЛФА БАНКА – КЛОН БЪЛГАРИЯ“ КЧТ. Същото се отнася за процесния договор за кредит, какъвто с ищцовата банка няма, в заповедното производство е приложен само договор за кредит отново и само с „АЛФА БАНКА – КЛОН БЪЛГАРИЯ“ КЧТ, не е приложен документ, удостоверяващ правоприемство, съответно - искът на основания, различни от тези, послужили за издаване на заповедта за изпълнение, както и основан на факти, различни от фактите, установени с доказателства в заповедното производство, според касаторите е недопустим.

3. Недопустимост на решенията по съществото на спора се обосновава и с това, че съдът служебно, без да е сезиран с исковата молба, е установил изискуемост на неплатени вноски по кредит с ненастъпил падеж до определена дата, които са били обявени за предсрочно изискуеми, както и е установил такива с настъпил падеж до определена дата, съответно е постановил решението си въз основа на приетата ССЕ извън наведеното в исковата молба, като същевременно не е посочил кои вноски формират сумата, за която е уважил иска по главницата от 35790.43 евро. Според касаторите в исковата молба отсъстват твърдения относно това кои вноски са станали изискуеми преди обявяването на кредита за изцяло предсрочно изискуем, което води до недопустимост на решението, поради нарушаване на принципа за диспозитивното начало, а въззивният съд, като е потвърдил страдащото от такъв порок първоинстанционно решение, по същество се е произнесъл по непредявен иск.

Твърди се и неправилност на въззивното решение, като потвърждаващо порочното първоинстанционно такова, което пък съдържа неправилни изводи в насока на това, че прехвърлянето на търговското предприятие на „АЛФА БАНКА – КЛОН БЪЛГАРИЯ“ КЧТ на ищеца било противопоставимо на касаторите, съответно – вземанията по процесния договор за кредит били направени предсрочно изискуеми. В тази насока се излага, че не е верен нито един от изводите на съда в насока на това, че: - касаторите били уведомени от ЧСИ, като в поканите изрично се сочело, че ищецът е правоприемник на „Алфабанк“; - били уведомени със заявлението за издаване на заповед за изпълнение; - били уведомени с исковата молба; - защото прехвърлянето на предприятие било вписано в ТРРЮЛНЦ, то се считало известно на третите добросъвестни лица. В критика на изводите на съда се сочи, че според практиката на ВКС /цитирани са пет решения на касационната съдебна инстанция/, само когато към исковата молба е приложено уведомление, изходящо от цедента до цедирания длъжник може да се приеме, че е налице уведомяване по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД с връчването, а връчването на самата искова молба не може да се счита за такова съобщаване. Според касаторите по-натам в друго цитирано решение на ВКС се приема, че основателен би бил и доводът да нарушение на чл. 15, ал. 1, изр. второ от ТЗ, поради липса на уведомление на длъжника – ответник, при непредставяне по делото на уведомление за прехвърляне на търговско предприятие. Твърди се, че действително прехвърлянето на търговско предприятие подлежи на вписване в търговския регистър, но оповестителното действие на вписването не може да изключи приложението на чл. 15, ал. 1, изр. второ от ТЗ, която норма е императивна, а узнаването не може да бъде приравнено на съобщаването. Според касаторите очевидно е, че прехвърлянето на търговско предприятие включва и цесия на вземания, за които на общо основание следва да се прилагат чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД, а в случая съдът е смесил правните последици от узнаването и съобщаването. Вписването в ТР е равнозначно на узнаване, но не и на съобщаване, а двете имат различни правни последици – вписването е равнозначно на узнаване, а съобщаването на противопоставимост, като в случая съдът е пропуснал да отбележи, че съобщаването е елемент от фактическия състав за обуславяне действието на прехвърлянето спрямо цедирания длъжник – чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Все в този смисъл се изтъква и възможността за прехвърляне на части от търговско предприятие, поради което при липсата на съобщаване по чл. 15 от ТЗ не може да се очаква третите добросъвестни лица да узнаят какво точно е прехвърлено, освен че нещо е прехвърлено, независимо от разпоредбата на чл. 7 от ЗТРРЮЛНЦ, в какъвто смисъл се цитира и разпоредбата на чл. 131, ал. 5 от ЗКИ, която изрично предвижда различен ред за уведомяване на кредиторите на банката /не и на длъжниците, като изключва прилагането на чл. 15, ал. 1 от ТЗ/. След всичко така изложено относно непротивопоставимостта на касаторите, на прехвърлянето на търговско предприятие се твърди, че изявлението на ищеца за обявяване предсрочна изискуемост на кредита не е породило правно действие, съответно обуславя недоказаност на иска по отношение на това кои вноски са били с настъпил падеж и са били изискуеми към датата на неговото предявяване и към датата на приключване на съдебното дирене.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, обезсилването му като недопустимо, при условията на евентуалност – отмяната му като неправилно, не се формулира претенция за разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, освен че се поддържа обоснованата в касационната жалба недопустимост на въззивното решение, се твърди произнасяне на въззивния съд по материалноправен въпрос, обусловил извода на съда за основателност на предявения иск, в противоречие с практиката на ВКС, при условията на евентуалност се поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Според касаторите въпросът, по който се е произнесъл въззивният съд, е: „Кой и съответно как следва да бъде съобщено на длъжника, за да му бъде противопоставимо прехвърлянето на вземането, което е елемент от търговското предприятие по чл. 15 от ТЗ от стария на новия кредитор?“ с подвъпрос с какви доказателства може да бъде установено уведомяването.

Твърди се, че по делото не е било спорно, че ищецът е съобщил за прехвърлянето на търговското предприятие на длъжника: с уведомленията, връчени от ЧСИ, с връчването на заповедта за изпълнение и чрез исковата молба от съда. Въззивният съд е приел това за достатъчно, за да възникне противопоставимост на прехвърлянето на търговско предприятие на длъжника, съответно достатъчно условие за възникване на обвързаност с новия кредитор, съответно за достатъчно условие кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем, оттам и искът за съществуване на вземането за основателен.

Според касаторите въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, съобразно която за да има действие прехвърлянето на вземане по отношение на длъжника, то следва да му бъде съобщено от цедента, а когато това става от цесионера, чрез връчване на исковата молба, то към нея следва да бъде приложено изходящо от цедента уведомление, според решение № 78 от 09. 07. 2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г. на Второ т. о., ТК, решение № 3 от 16. 04. 2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г. на Първо т. о., ТК, решение № 243 от 06. 08. 2017 г. на ВКС по т. д. № 3501/2015 г. на Първо т. о., ТК, решение № 114 от 07. 09. 2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г. на Второ т. о., ТК.

Според касаторите въпреки че посочената практика е по приложението на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, няма причина да се отрече нейната приложимост и по отношение на разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от ТЗ, в какъвто смисъл се цитира част от съдържанието на решение № 52 от 22. 05. 2009 г. на ВКС по т. д. № 695/2008 г. на Първо т. о., ТК, в контекста на което, след като отсъства правна норма в ТЗ, която да урежда последиците от неуведомяване на длъжника при прехвърляне на търговското предприятие от стария на новия кредитор, и след като е налице едно единствено съдебно решение, разглеждащо този въпрос, което е постановено по стария ГПК, то е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като следва ВКС да създаде тълкувателно правило, чрез което да бъде отстранена неправилната съдебна практика, каквато представлява обжалваното въззивно решение и да бъде запълнена законовата празнота.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, не формулира претенция за разноски.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касатора искове в уважената им и с въззивното решение част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като в тази връзка са неоснователни доводите за недопустимост. Заповедното производство по което е издадена заповедта за изпълнение е образувано на 09. 01. 2019 г., а съгласно разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК, искът за съществуване на вземането се смята за предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в случай, че е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК, което в настоящия случай не е спорно, като към този момент, разпоредбата на чл. 113 от ГПК не е включвала изречение второ. Така, съгласно чл. 365, т. 1 от ГПК спорът във връзка с неизпълнението на търговска сделка се разглежда по реда на Глава 32 от ГПК. Процесният договор за банков кредит, сключен на 28. 05. 2008 г. е абсолютна търговска сделка - арг. от чл. 1, ал. 1, т. 7 от ТЗ.

На следващо място въззивният съд е приел за неоснователни доводите за недопустимост на решението, поради обстоятелството, че договорът за банков кредит, въз основа на който са издадени заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителният лист, не бил сключен с ищеца „Ю. Б. АД, а с „А. Б. - клон България“. Това според съда е така, тъй като прехвърлянето на цялото търговско предприятие на праводателя в полза на банката прави последната негов универсален правоприемник /арг. чл. 15, ал. 1, изр. първо от ТЗ/. Вземането на „А. Б. - клон България“ по договора за кредит от дата 28. 05. 2008 г. е именно част от това търговско предприятие. Няма как в заповедното производство да бъде посочено нещо различно от това, че договорът за банков кредит е сключен с „А. Б. - клон България“ и няма от кого другиго освен от нейният универсален правоприемник да бъде инициирано заповедното, респ. исковото производство. В този смисъл няма ново основание на предявения установителен иск и същият е процесуално допустим, като предявен от универсален правоприемник на първоначалния кредитор по договора за банков кредит.

Неоснователно според въззивния съд е и възражението за недопустимост, основано на това, че съдът служебно, без да е сезиран с исковата молба, е установил изискуемост на неплатени вноски по кредит с ненастъпил падеж до определена дата, които са били обявени за предсрочно изискуеми, както и бил установил такива с настъпил падеж до определена дата. Безспорно в настоящето производство е че и двамата длъжници са уведомени надлежно за настъпването на предсрочната изискуемост на 16. 11. 2018 г., т. е. цялата сума по договора за банков кредит е изцяло дължима - разлика по отношение на падежиралите вноски преди обявяването на предсрочната изискуемост и непадежиралите такива, обаче липсва. Както в т. 9 от заявлението по чл. 410 ГПК, а така също и в петитума на исковата молба е посочено, че претендираната от заявителя, респ. ищеца е част от главницата. Носителят на вземането е този, който решава за каква част от него да потърси съдебна защита на нарушеното му субективно право. След като кредитът е обявен за предсрочно изискуем, кредитополучателят дължи цялата непогасена главница, ведно с лихвите към нея.

С оглед развитите въззивни съображения, въззивният съд е приел за установено от фактическа и правна страна следното:

Не е спорно между страните, че на 28. 05. 2008 год. между „А. Б. А.Е. чрез клона „А. Б. - клон България“, в качеството на кредитодател от една страна и касаторите – кредитополучател и ипотекарен длъжник, е сключен процесният договор за ипотечен кредит, по силата на който банката е отпуснала на кредитополучателя 120000 евро целеви кредит за покупка на недвижим жилищен имот. Размерът на кредита от 120 000 евро е усвоен наведнъж на 30. 05. 2008 г. и съгласно погасителния план се погасява на 240 месечни анюитетни вноски, дължими на всяко 30-то число от съответния месец, с първи падеж 30. 06. 2008 г., а крайният срок за погасяване на кредита е 30. 05. 2028 г., като договора е анексиран два пъти.

На 29. 02. 2016 г. между „А. Б. А.Е. и „Ю. Б. АД е сключен договор по силата на който „А. Б. А.Е. е продало на „Ю. Б. АД целия бизнес, който развива в България чрез своя български клон, чрез сделка която включва и продажбата на съвкупността от активи, задължения и фактически отношения, като това прехвърляне е вписано в Търговския регистър на 09. 03. 2016 г. по партидата и на двете дружества.

От приетата пред първоинстанционният съд съдебно-счетоводна експертиза се установява, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 на ГПК /09. 01. 2019 г./, кредитът не е обслужван редовно, като забавата в плащанията на месечни погасителни вноски /главница и лихви/, считано от 02. 04. 2013 г. до 18. 01. 2019 г. включително, е 2108 дни.

На 16. 11. 2018 г. и на двамата длъжници е редовно връчена поканата на банката, с която същата уведомява ответниците, че обявява кредита за изцяло предсрочно изискуем, поради непогасяване на формирани просрочия в размер общо на 55440.80 евро, като в поканите изрично е посочено, че „Ю. Б. АД е правоприемник на дейността на „А. Б. клон България“.

Според въззивния съд неоснователен е доводът на ответниците, че ищецът - въззиваемата банка, не се легитимира като носител на вземанията по процесния договор за ипотечен кредит, тъй като прехвърлянето на търговското предприятие на „А. Б. А.Е. не им било съобщено от стария кредитор. Съдът сочи, че нормата на чл. 15, ал. 1, изр. 2 от ТЗ възлага задължението за уведомяване на кредиторите и длъжниците за извършеното прехвърляне върху отчуждителя на предприятието. Съобразно трайната практика на Върховния касационен съд, уведомлението на длъжника може бъде валидно извършено и с исковата молба, с която приобретателят претендира срещу длъжника вземанията, включени в имуществения субстрат на търговското предприятие. В настоящия случай е установено по делото, че длъжниците са били уведомени за настъпилото правоприемство още на 16. 11. 2018 г., когато са им били връчени поканите. Най-късно те са били уведомени за това обстоятелство със заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съответно исковата молба, където изрично е посочено, че „Ю. Б. АД предявява вземането си в качеството на правоприемник на дейността на клона на „А. Б. А.Е. в България с фирма „А. Б. - клон България“, по силата на вписаното в Търговския регистър от 09. 03. 2016 г. с номер № 142457, прехвърляне на клон на търговско предприятие. Въз основа на изложеното съдът е приел, че волеизявлението за обявяване предсрочната изискуемост на кредита е породило правното си действие.

Според въззивния съд следва да бъде посочено също, че по делото не се твърди, а липсват и доказателства в този смисъл, че преди предявяване на иска по делото ответниците са изпълнили изцяло или частично задълженията си по договора по отношение на предишния собственик на търговското предприятие „А. Б. А.Е, поради което правоотблъскващото възражение на ответниците с позоваване на чл. 15, ал. 1, изр. второ от ТЗ също е неоснователно.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая обжалваното въззивно решение не е вероятно недопустимо, поради което и да било от изтъкнатите от касаторите, техни три оплаквания в този смисъл.

Съдебното решение е изцяло или частично недопустимо, когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, схващан като безпротиворечиво единство от /фактически/ твърдения, на които искът се основава и искане /петитум/ - срв. чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК, или при условията на т. нар. „свръх петитум“ – дал е съдебна защита, надвишаваща границите на поисканата от ищеца, или съответно - при липсата на положителна, или наличието на отрицателна процесуална предпоставка /предпоставки/ от категорията на абсолютните, и нищо такова в процесния случай не се установява да е налице по делото.

Дори и да се приеме, обратно на приетото от въззивния съд, че по отношение на конкретния случай, разпоредбата на чл. 113, изр. 2 от ГПК е приложима по делото, това не е от естество да доведе до недопустимост на решението, защото от една страна съдът се е произнесъл в стриктно съответствие с търсената от ищеца защита на заявеното му за съдебна такава, негово субективно материално гражданско право, а от друга страна – разглеждането на делото по реда, установен за търговските спорове, който е по-утежнен /с двойна размяна на книжа/ в сравнение с този, предвиден за гражданските дела, не е от естество да застраши упражняването на процесуалните права на ответниците, напротив – гарантира ги в по-голяма степен.

Не е вероятно недопустимо решението, като излизащо извън рамките на процеса по иск с правно основание чл. 422 от ГПК, изискващ придържане към заявените, съответно – и установени в заповедното производство, факти. Правоприемството между „А. Б. – клон България“ КЧТ и ищеца „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е настъпило след сключването на процесния договор за кредит и преди образуването на заповедното производство. Това правоприемство е универсално, видно от наличните в публичния търговски регистър обстоятелства по настъпването и вписването му, съответно – е известно с всичките му правнорелевантни белези и на страните, и на съда както в заповедното, така и в исковото производство, изрично е описано както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и в самата заповед за изпълнение, и в исковата молба, поради което и не са налице установявани в последващото заповедното производство, исково такова, различни правнорелевантни факти, както това неоснователно се поддържа от касаторите.

Не е вероятно недопустимо решението, поради произнасянето от съда по незаявени от ищеца в исковата му молба обстоятелства /в частта им относно падежирали/непадежирали вноски, техните размери и падежи. От обстоятелствата по делото е видно, че с исковата молба се претендира част от главницата по кредита, която е изцяло изискуема към момента на образуването както на заповедното, така и на исковото производство, поради което и провежданата от касаторите разлика между падежирали и непадежирали вноски по главницата, съответно – отразяването или неотразяването в исковата молба, при конкретното произнасяне от страна на съдилищата по съществото на спора и съобразно ищцовата претенция, не е от естество да се отрази на допустимостта на съответните им актове.

Не са налице и поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, и във връзка с поставения от касаторите въпрос, свързан с оплакванията на касаторите в жалбата им за неправилност на решението. Същият е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. и отговорът му в някаква степен е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото в мотивите си въззивният съд обосновано не е споделил оплакванията на касаторите във въззивната им жалба за неоснователност на иска, поради непротивопоставимост на ответниците, на прехвърляне търговското предприятие на първоначалния им кредитор в патримониума на ищеца.

Въпросът обаче от една страна не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му не е обусловил самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция – въззивният съд /както и първоинстанционният/ е свързал противопоставимостта или непротивопоставимостта на прехвърлянето на търговско предприятие, в зависимост от уведомяването или не на длъжниците за него, с липсата на твърдения и/или доказателства по делото за изпълнение от страна на длъжниците на стария им, първоначален кредитор, с оглед опасността от каквото ненадлежно изпълнение – на лице, което вече не е кредитор по материалното правоотношение, уведомяването за прехвърлянето на търговско предприятие е установено от закона за охраняване интересите на длъжника.

Дори и да се приеме обратното – че въпросът съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, по отношение на него не са налице и двата, заявени и поддържани от касаторите, допълнителни критерия за селектиране на касационната им жалба.

Този по т. 1 от чл. 280, ал. 1 на ГПК се обосновава с противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, която обаче е изцяло и само постановена по приложението на друга правна фигура – съобщаване на длъжника за извършена цесия по реда на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Макар и да има сходства между процесния случай и разглежданите в цитираните и представени решения на ВКС такива – прехвърлянето на предприятие може да съдържа, и /при наличието на вземания в търговското предприятие – имуществен комплекс/, съдържа една или няколко цесии, но между тях са налице и съществени различия. Цесията съставлява вид частно правоприемство, за настъпването на което не е установен ред за публичното му оповестяване с действие по отношение на третите за договора лица, включително цедирания длъжник, поради което и с оглед защитата на интересите му, същата бива съобщавана нему нарочно и индивидуално, при условията на цитирания текст от материалния закон. На свой ред прехвърлянето на търговско предприятие, каквото е и осъществено в случая, освен че съставлява универсално правоприемство, при което не би имало съмнения за обхвата и обема му /оплакванията на касаторите за обратното, са необосновани, видно от данните в публичния търговски регистър за прехвърлянето на „целия бизнес“ на първоначалния кредитодател на касаторите, който развива в България чрез своя български клон, в полза на ищеца/, но и подлежи на вписване, и е вписано в публичен регистър с действие, нарочно нормативно уредено в специален закон. При така изложеното не би могло да се формира извод за противоречие на въззивното решение с практика на касационната съдебна инстанция, постановена в законова материя, различна от приложимата по делото.

Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Не всяка липса на съдебна практика по даден въпрос обосновава наличието на същия критерий за селектиране на касационната жалба. Съдържанието на установяващата го законова норма е разяснено по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. и в случая по делото не се разкрива наличието на установените там условия за прилагането, включително с оглед посоченото по-горе значение на уведомяването за прехвърляне на търговско предприятие, за охраняване интереса на длъжниците да изпълнят именно на материалноправно легитимирано лице, каквото след извършеното прехвърляне отчуждителят на предприятието не е, но пък и каквото изпълнение от страна на касаторите – на първоначалния им кредитор, не се и твърди от тях по делото.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 985 от 04. 07. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд по в. гр. д. № 551 по описа на съда за 2022 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: