Р Е Ш Е Н И Е
№ 31
София, 15.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в открито заседание на шестнадесети ноември две хиляди двадесет и трета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: С. К.
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Н. П. като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 21 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. М. Т. Б. срещу решение № 262870 от 01.09.2022 г. по гр. д. № 1473/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 20243507/04.11.2020 г. по гр. д. № 42936/2019 г. на Софийски районен съд, с което е уважен предявеният от Ф. С. Д. срещу Ю. М. Т. Б. отрицателен установителен иск за собственост на складово-сервизно помещение, находящо се в [населено място], район „С.“, [улица], на тавански - 4 надпартерен етаж на жилищната сграда, със застроена площ 2.50 кв. м., прилежащо към апартамент 6 с идентификатор [№], и на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативният нотариален акт за собственост на ответницата, издаден на основание давностно владение, както и нотариалният акт за поправка.
Жалбоподателката счита, че въззивният съд неправилно е приложил чл.272 ГПК. Той не е трябвало да препраща към мотивите на първоинстанционния съд по въпроса за придобивната давност, а да обсъди всички събрани доказателства по този въпрос. При наличие на противоречиви свидетелски показания съдът трябвало да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда. Трябвало да се съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт. Позовава се на писмени доказателства, необсъдени от въззивния съд, както и на влязло в сила решение, с което предявеният от настоящия ищец срещу майката на ответницата иск по чл.108 ЗС за същото помещение е бил отхвърлен поради това, че ищецът е загубил правото си на собственост върху него.
Ответникът в производството Ф. С. Д. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна.
С определение от № 2268 от 21.07.2023 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото, събраните доказателства, които са от значение за преценка предмета на спора, включително в хипотеза на чл.272 ГПК, и длъжен ли е да обсъди всички доводи във въззивната жалба; 2. Ако някои правнорелевантни факти по спора се установяват със свидетелски показания, които се разминават, трябва ли съдът да вземе предвид времето и начина, по който свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си.
По поставените въпроси настоящият състав приема следното:
Налице е постоянна практика на ВКС, че независимо от възможността по чл.272 ГПК на въззивния съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато потвърждава нейното решение, той не е освободен от задължението да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира собствени изводи и да постанови решение по същество, като обсъди и оплакванията във въззивната жалба, възраженията и доводите на страните. В този смисъл са посочените от жалбоподателката решения № 146 от 13.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2687/2014 г., II т. о., решение № 18 от 9.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 1512/2017 г., I т. о., решение № 51 от 14.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4621/2015 г., III г. о., решение № 177 от 25.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1263/2016 г., III г. о., а също и друга практика - решение № 98 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2016 г., III г. о., решение № 221 от 7.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1148/2019 г., IV г. о. и решение № 30 от 13.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2378/2019 г., IV г. о. и др.
Налице е богата практика на ВКС и за възприемането на свидетелските показания от страна на съда. В посочените от жалбоподателката решения на ВКС се приема, че когато правнорелевантните факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си - решение № 177 от 25.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1263/2016 г., III г. о., решение № 401 от 11.01.2012 г. по гр. д. № 327/2011 г. на ВКС, III-то г. о. Приема се също, че когато по отделен факт свидетелските показания се разминават, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил, а трябва да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда - решение № 554 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2010 г., IV г. о.
Тази практика следва да бъде приложена и по настоящото дело.
За да се произнесе съществото на касационната жалба, съставът на ВКС взе предвид следното:
С обжалваното решение състав на Софийски градски съд е потвърдил решение № 20243507/04.11.2020 г. по гр. д. № 42936/2019 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по отношение на ищеца Ф. С. Д., че ответницата Ю. М. Т. Б. не е собственик на складово-сервизно помещение, находящо се в [населено място], район „С.“, [улица], на тавански - 4 надпартерен етаж на жилищната сграда, със застроена площ 2.50 кв. м., прилежащо към апартамент № 6 с идентификатор [№], и на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативният нотариален акт за собственост на ответницата, издаден на основание давностно владение, както и нотариалният акт за поправка.
Въззивният съд е приел, че и двете страни са собственици на апартаменти в жилищната сграда, в която се намира процесното складово-сервизно помещение. Ищецът е собственик на апартамент № 3 с принадлежащото му избено помещение 6 и таванско помещение 7 с обща площ от 19,20 кв. м., а ответницата е собственик на апартамент № 6 и принадлежащите му избено помещение № 8 и таванско помещение № 8 с обща площ от 16 кв. м. Процесното складово-сервизно помещение представлява реална част от таванското помещение към апартамента на ищеца, обособено чрез преграждане и отваряне на отделна врата откъм коридора. Ответницата се е снабдила с нотариален акт за собственост по давност за процесното складово - сервизно помещение № 54 том XI, peг. № 26102, дело № 1708 от 05.10.2018 г., поправен с нот. № 110, т. ХП, peг. 28813, дело № 1925/2018 г. на нотариус И. Д.. Давността е въведеното от нея в процеса придобивно основание за спорното помещение.
След подробно обсъждане на практиката на ВКС въззивният съд е приел, че в процесния случай няма пречка за придобиване по давност на спорното помещение, тъй като по изключение лице, което притежава самостоятелен обект в сградата, може да придобие по давност принадлежащо складово помещение към друг самостоятелен обект, стига той да има друго складово помещение.
Прието е обаче, че в тежест на ответницата е да докаже пълно и главно, че е владяла съответната реална част от таванското помещение на ищеца, явно и необезпокоявано, с намерение да го придобие, в рамките на повече от 10 години преди предявяване на иска /24.07.2019 г./. Прието е, че доказателствата по делото не обосновават придобивното основание на чл.79, ал.1 ЗС. Съдът е обсъдил свидетелските показания. Според И. М., която познава и двете страни по делото, до 2012 г. процесното таванско помещение не е било преградено, имало е само железа и винкели на мястото. Не е било изградено мокро /сервизно/ помещение, нямало тръби. Според нея таванът бил преграден след 2012 г. В същия смисъл са и показанията на свидетелката М. П., която има непосредствени впечатления от таванския етаж. Тя е заявила, че едва през 2017 г., след като започнал ремонт на покрива на сградата, майката на ищеца я е упълномощила да се занимава с ремонта и са ходили на място с нея. Там са установили, че на тавана има поставена нова врата, както и нова прясно изградена стена, понеже майсторите били оставили кофи със строителни отпадъци на мястото. Свидетелката знае за споровете между страните за процесната част от таванското помещение, както и че ответницата е убеждавала ищеца да се прокара вода на тавана и той да отстъпи част от помещението, за да си направи ответницата баня и да прокара тръби. Според тази свидетелка единственият таван, който е над санитарните помещения на долните етажи, е този на ищеца. През съседните тавани не могат да се прокарват тръби, тъй като са над други жилищни помещения. Според свидетелката майката на ищеца е отказвала да даде достъп и не е била съгласна с такова преустройство. Тя знае, че ищецът не е давал на ответницата ключ от помещението, както и достъп до същото. Смята, че ответницата е направила преграждане, като е разбила стената на таванското помещение на ищеца без негово съгласие. Според свидетелката Ясна С., която познава ответницата като неин адвокат, още през 2003 г. дошли бабата и дядото на ответницата и са й казали за уговорка със съседите да обособят две самостоятелни помещения към таванските им помещения и да ги ползват като сервизи. Тя смята, че през 2004 г. приключила процедурата. Изградили стена със средства на бабата и дядото на ответницата, сложили и водомери. Смята, че ответницата е била в добри отношения със съседите и че ползва помещението оттогава чрез баба си и дядо си. Според тази свидетелка след 2015 г., преди 2017 г., ответницата и майка й дошли за оформяне на документите и уреждане на отношенията с ищеца и през 2018 г. ответницата се снабдила с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Според другата свидетелка М. В., майка на ответницата, чиито показания съдът цени по реда на чл. 172 ГПК, през 2005 г. бабата на ищеца оставила ключ от таванското помещение на дядото на ответницата. Тогава започнало изграждането на преградната стена от баща й, били обособени и санитарните помещения. Тя смята, че никой от страна на ищеца не се противопоставил на изграждането на санитарните помещения. Майка й изготвила идеен проект за ВиК, който не е бил одобрен от общината. Майката на ищеца се свързала с нея през 2015 г., като до 2017 г. са преговаряли за прехвърляне на спорната част със заверено съгласие за промяна на предназначението, но не постигнали споразумение.
При тези данни въззивният съд е приел, че не може с категоричност да се направи извод към кой момент е обособена т. нар. санитарна част от таван № 7 от около 2, 5 кв. м., предмет на спора, нито че ответницата е владяла лично и необезпокоявано тази част в период по-дълъг от 10 години преди завеждане на делото. Приетата СТЕ също не установява с категоричност към кой момент е заградена част от таван № 7, който принадлежи към апартамента на ищеца. От заключението се установява единствено, че има отделена част от таванското помещение на ищеца чрез изграждане на стена от тухлен зид и направа на отвор в съществуваща тухлена стена за монтаж на врата, като тази отделена част е с площ 2.63 кв. м. След поставяне на стената в нея и съседните съществуващи канали са прокопани канали и са монтирани ПВЦ тръби за вода. И в двете тавански помещения - № 7 и № 8, са монтирани водомери. От справка в кадастралната карта се установява, че таванското помещение № 7 не представлява самостоятелен обект в сградата и в момента е със статут на таван към апартамент № 3, а така описаното сервизно помещение към него все още не е завършено и е без таван.
Прието е, че ответницата не е провела пълно доказване, че е осъществявала владение върху спорната реална част от тавана на ищеца чрез извършване на явни, недвусмислени и непрекъснати действия за период по-дълъг от 10 години преди завеждане на иска, които са доведени до знанието на ищеца. Владелецът трябва да манифестира поведение, което да не оставя никакво съмнение, че той упражнява фактическа власт за себе си. Такива доказателства по делото няма. Напротив, от доказателствата може да се направи извод, че ответницата не е владяла лично или чрез друг, необезпокоявано и явно, без противопоставяне, въпросната част от тавана на ищеца. Не следва по-различен извод от факта, че ответницата се е снабдила с констативен нотариален акт за придобиване по давност на спорните 2,5 кв. м. през 2018 г., тъй като исковата молба е подадена на 24.07.2019 г.
Решението е неправилно.
Правилен е изводът на въззивния съд, че ищцата може да придобие процесното помещение по давност, след като има самостоятелно жилище в същата сграда и след като към жилището на ищеца има други обслужващи помещения – мазе и остатъкът от таван 7.
Неправилен обаче е другият извод – че в настоящия случай не са били налице предпоставките на придобивната давност – владение на процесното помещение с намерение за своене в срока по чл.79, ал.1 ЗС. Въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по този въпрос в тяхната взаимна връзка.
На първо място не е отчетено обстоятелството, че таванските помещения № 7 на ищеца и № 8 на ответницата имат общ коридор, през който се осъществява достъп до тях; че от таванското помещение на ищеца са оформени два санитарни възела, разделени с преградна стена; че достъпът до санитарното помещение /процесното/, което е предназначено ответницата, се осъществява през общия коридор, а достъпът до другото санитарно помещение, предназначено за ищеца, се осъществява през вътрешната част на таван № 7, т. е през две врати – едната врата е входът към самото таванско помещение, а другата – към санитарното помещение. Тези обстоятелства сочат, че няма как санитарното помещение, което е предназначено за ищеца, да е изградено без знанието и съгласието на праводателите му, след като достъпът до него не е от общия коридор, а от вътрешната част на тавана на ищеца. Този извод се подкрепя и от обясненията на вещото лице в с. з. от 08.10.2020 г., според което вратата, която е монтирана към санитарно помещение № 7 /на ищеца/, може да бъде монтирана само при достъп от таван № 7. Отделно от това – оформянето на санитарен възел, който да обслужва тавана на ответницата, е съпроводено с оформяне на такъв възел и за тавана на ищеца, което също предполага взаимно съгласие на собствениците на двата съседни тавана, иначе няма как да се обясни защо като са изградили санитарно помещение за себе си, праводателите на ответницата са изградили такова помещение и за ищеца. Санитарните помещения са изградени по едно и също време, видно от приложената на стр. 87 от първоинстанционното производство разписка за заплатени суми за прокарване на водопровод и канализация на тавански помещения на [улица].
Въззивният съд не е обсъдил и писмените доказателства, които сочат, че годината на преграждане на двете санитарни помещения и изграждане на ВиК инсталацията към тях е 2005 г. Това са разписката от 08.11.2005 г. на Х. Е. за получена от него сума от 760 лв. за прокарване на водопровод и канализация на тавански помещения на [улица]; касова бележка от 29.10.2005 г. за закупени строителни материали; четирите гаранционни карти на стр. 88, 89, 90 и 91 за водомери № 05 5071162; № 05, 5548687, № 05 5548472 и № 05 5071164, които са произведени 2005 г., по аргумент от чл.257, ал.1, т.4 на Наредба за средствата за измерване, които подлежат на метрологичен контрол, ДВ, бр.88/2003 г. През 2016 г. е издадено свидетелство за последваща проверка на водомерите на ответницата /стр.93/ и те са пломбирани, видно от талона на стр.92.
Не е обсъдено и заключението на вещото лице, според което означението 05 в гаранционните карти на водомерите сочи годината на производството им; че два от тези водомери за топла и студена вода са монтирани в санитарното помещение към тавана на ищеца, а другите два – в санитарното помещение към тавана на ответницата; че водомерите са монтирани след обособяването на двете санитарни помещения чрез поставяне на преградна стена между тях; че водомерите са могли да бъдат монтирани най-късно до 2006 г., за да бъде спазен срокът им на валидност /обяснения в с. з. на 08.08.2020 г./; че нов водомер, който не е бил монтиран, не може да се занесе на проверка 10 г. по-късно, а такава проверка в случая е налице за водомерите на ответницата; че при ново пломбиране на печата на водомерите няма как да има цифрата 05, а ще е поставена годината на извършване на проверката /в случая печатът е 05/.
Изброените писмени доказателства и заключения на вещото лице подкрепят твърденията на свидетелите Ясна С. и М. В., които установяват съществуващите още от 2003 г. на уговорки между бабата и дядото на ответницата от една страна и дядото и бабата на ищеца от друга за обособяване на две самостоятелни санитарни помещения към таваните им, за сметка на тавана на ищеца; че обособяването е станало през 2005 г. със съдействието на дядото и бабата на ищеца, които предоставили ключ от своя таван, като средствата за изграждане на санитарните помещения са дадени от бабата и дядото на ответницата и че още оттогава ответницата е ползвала своето помещение чрез баба си и дядо си; че през 2015 – 2017 г. са водени преговори за прехвърляне на собствеността, но не е постигнато съгласие за това.
Обратно – предвид изброените писмени доказателства и експертно заключение, като недостоверни следва да се ценят показанията на свидетелите И. М., и М. П., според които таванът бил преграден след 2012 г. /първата свидетелка/ или през 2017 г. /втората свидетелка/; че майката на ищеца е отказвала да даде достъп и не е била съгласна с такова преустройство; че то е извършено чрез разбиване на стената на таванското помещение на ищеца без негово съгласие.
Неправилно въззивният съд е приел, че не може с категоричност да се направи извод към кой момент е обособено санитарното помещение към таван № 7 и откога ответницата го е владяла. По делото са събрани достатъчно доказателства по този въпрос. Обособяването е станало през 2005 г. и предвид наличието на две отделни санитарни помещения с отделни входове, както и във връзка с показанията на свидетелите С. и В., следва да се приеме, че давностното владение на ответницата върху процесното санитарно помещение е започнало от 2005 г. след обособяването му, още повече, че ищецът и праводателите му не са имали ключ от това помещение /свидетелката П./. До предявяването на иска за собственост през 2019 г. давността по чл.79, ал.1 ЗС е изтекла.
С. Т. решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, но при оспорването му тежестта за доказване се носи от оспорващата страна. В настоящия случай ответницата Ю. М. Т. Б. се е снабдила с нотариален акт по обстоятелствена проверка № 54/05.10.2018 г. и неговите констатации не са оборени, предвид изложеното по-горе.
Водените между майката на ищеца и майката на ответницата преговори през периода 2015-2017 г. за продажба на процесното санитарно помещение, за които говори свидетелката В., не опровергават намерението за своене на това помещение в предходния период и до момента на снабдяването с нотариалния акт по обстоятелствена проверка. Както е прието в решение № 50160 от 20.01.2023 г. по гр. д. № 504/2022 г. на 1-во г. о., придобиването на имот на деривативно основание – дарение, след изтичане на давностния срок, съставлява конклудентно действие, чрез което владелецът се отказва от изтеклата придобивна давност, но придобиването на имот на деривативно основание – дарение, преди изтичането на давността, не опровергава наличие на предходно намерение за своене на същия този имот и ако дарението не е произвело вещно прехвърлителен ефект, може владелецът при изтичане на давностния срок да се позове на последиците от придобивната давност. Настоящият състав на ВКС споделя тази практика, с уточнението, че придобиването на имота на деривативно основание води до отказ, но не от придобивната давност, а от правото на владелеца да се позове на придобивната давност. Само ако прехвърлителната сделка е осъществена, владелецът се е отказал от правото си да се позове на придобивната давност. Ако не се е стигнало до сделка, нито има отказ от правото на владелеца да се позове на придобивна давност, нито има опровергаване на предходното намерение за своене на същия имот, както е прието в посоченото решение на ВКС. Владелецът може да прецени, че е в негов интерес да придобие имота на деривативно основание, но ако не се стигне до това, няма законова пречка той да се позове на последиците на изтеклата придобивна давност. В настоящия случай давностното владение е започнало от 2005 г. и към момента на снабдяване на ответницата с нотариалния акт по обстоятелствена проверка № 54/05.10.2018 г. е изтекъл предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС 10-годишен давностен срок, като водените през 2015-2017 г. преговори с представител на собственика за закупуване на имота не са довели нито до отказ от правото на владелеца да се позове на придобивната давност, нито са отнели намерението за своене, нито са прекъснали придобивната давност.
По изложените съображения въззивното решение, с което е уважен предявеният срещу Ю. М. Т. Б. отрицателен установителен за собственост на процесното санитарно помещение иск, е неправилно. Решението следва да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен.
При този изход на делото на ответницата следва да се присъдят разноските, свързани с предявения иск за собственост, като се отчете, че част от сторените от нея разноски са присъдени с въззивното решение във връзка с уважаване на предявения от нея насрещен иск по чл.59 ЗЗД.
За първата инстанция неприсъдената част от разноските е 900 лв. по договор за правна защита и съдействие от 12.12.2019 г. и фактура [ЕГН]; за въззивната инстанция – 29 лв. държавна такса 900 лв. адвокатско възнаграждение по договор от 10.11.2020 г. и фактура [ЕГН], а за производството пред ВКС – 55 лв. държавни такси и 1800 лв. по договор за правна защита от 07.10.2022 г. и фактура фактура [ЕГН]. Общият размер на разноските, които следва да се присъдят с настоящото решение, са 3684 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
РЕШИ :
ОТМЕНЯ решение № 262870 от 01.09.2022 г. по гр. д. № 1473/2021 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която е потвърдено решение № 20243507/04.11.2020 г. по гр. д. № 42936/2019 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по отношение на ищеца Ф. С. Д., че ответницата Ю. М. Т. Б. не е собственик на складово-сервизно помещение, находящо се в [населено място], район „С.“, [улица], на тавански - 4 надпартерен етаж на жилищната сграда, със застроена площ 2.50 кв. м., прилежащо към апартамент № 6 с идентификатор [№], и на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативният нотариален акт за собственост на ответницата, издаден на основание давностно владение, както и нотариалният акт за поправка, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ф. С. Д. с адрес [населено място], район „С.“, [улица], ет.2, ап.3 срещу Ю. М. Т. Б. от [населено място],[жк],[жк], ул.189, № 4, иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване на установено, че ответницата не е собственик на складово-сервизно помещение, находящо се в [населено място], район „С.“, [улица], на тавански - 4 надпартерен етаж на жилищната сграда, със застроена площ 2.50 кв. м., прилежащо към таван № 8 към апартамента на Ю. М. Т. Б. № 6 с идентификатор [№], при съседи на помещението: таван № 8 на ответницата Ю. М. Т. Б., общ коридор, складово-сервизно помещение към таван № 7 на ищеца Ф. С. Д. и калкан, както и за отмяна на констативния нотариален акт за собственост на ответницата № 54, т.XI, рег. № 26102, н. д. № 1708 от 05.10.2018 г. на нотариус И. Д., вписан под № 37 в НК и нотариален акт за поправка № 110, т.X., рег. № 28813, н. д. № 1925/2018 г. на същия нотариус.
ОСЪЖДА Ф. С. Д. с адрес [населено място], район „С.“, [улица], ет.2, ап.3 да заплати на Ю. М. Т. Б. от [населено място],[жк],[жк], ул.189, № 4, сумата от 3684 лв., представляваща разноски за всички инстанции по предявения иск.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: