ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2355

гр. София, 31.07.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател:Албена Бонева

Членове:Боян Цонев

Мария Христова

като разгледа докладваното от М. Х. К. гражданско дело № 20238002100068 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по касационна жалба от „НГ 06“ ЕООД, чрез адвокат С. А., срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд №986/04.07.2022г. по в. г.д.№715/2022г.

В жалбата са изложени доводи за недопустимост на обжалваното решение, а в условие на евентуалност за неговата неправилност.

Насрещните страни И. Ж. А. и И. Н. А. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Д. Д., оспорва жалбата. Твърдят, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Излагат, че исковата молба, въз основа на която е образувано производството е редовна, а нормата на чл.233 от ЗЗД е ясна и не се нуждае от тълкуване; по същата е формирана съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. В условие на евентуалност изразяват становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, с което касаторът „НГ 06“ ЕООД е осъден да предаде на И. Ж. А. и И. Н. А. държането на недвижим имот, представляващ помещение с площ от 85,64 кв. м., съставляващо преустроени магазини № 2 и № 3, съгласно удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж №1117/12.11.2013 г. на СО, Дирекция ОСК, находящо се в [населено място], [улица], с идентификатор 68134.304.319.1.66 от КККР на [населено място], предоставен за временно възмездно ползване на основание договор за наем.

За да постанови този резултат, съдът приел, че обжалваното решение е постановено по редовна искова молба, очертаваща страните и предмета на делото, поради което е допустимо. От фактическа страна съдът установил, че страните са били в наемно правоотношение, въз основа на сключен договор от 08.11.2011г. и тристранно споразумение към него от 05.11.3013г., въз основа на които ответникът е получил държането на процесния недвижим имот срещу задължението за заплащане на месечна наемна цена в размер на 2500 евро без ДДС, платима до 5-то число на текущия месец. Съгласно договореното между страните, наемодателят може да прекрати договора едностранно, без предизвестие при неизпълнение на задължението за заплащане в срок на един месечен наем или задълженията за консумативи за съответния месец или такса смет. Съдът приел за установено, че в периода от месец март до месец октомври 2020 г. ответното дружество не е изпълнило задължението си за заплащане на договорената наемна цена, поради липса на доказателства за плащане, поради което направил извод, че в полза на ищците/наемодатели е възникнало правото за едностранно прекратяване на договора.

Съдът констатирал, че наемодателите отправили до ответното дружество едностранно предизвестие за прекратяване на договора, чрез изпращане на нотариална покана.

Нотариусът удостоверил връчването ѝ на 28.09.2020г., по реда на чл.50, ал.4 във връзка с чл.47 от ГПК, за което направил следните отбелязвания: 1/ на 11.09.2020г. дружеството било търсено на адрес [улица], [жилищен адрес]0, на който не били установени канцелария и служители на търсената фирма. Тъй като не било намерено лице, на което да бъде предадена нотариалната покана, било залепено уведомление на входната врата, пуснато в пощенската кутия и залепено на видно място на входа; 2/ на същата дата 11.09.2020г. дружеството било търсено и на адреса на наетия имот – [улица], на който не бил намерен служител на търговеца съгласен да получи поканата, поради което било залепено уведомление на входната врата на адреса.

С оглед на така установеното и приложената справка от Търговския регистър, в която е посочено, че към 08.10.2020 г. адресът на управление на ответното дружество бил в [населено място], [улица], [жилищен адрес]0, съдът направил извод, че връчването на нотариалната покана било редовно по реда на чл.50 от ЗННД. Приел, че разпоредбата на чл.50, ал.4 от ГПК препраща само към уведомлението по чл.47, ал.1 от ГПК, а не към цялата уредена в тази разпоредба процедура, включително и към изискването адресатът да бъде търсен поне три пъти в рамките на един месец. Съдът посочил, че с факта на връчване на поканата и изявлението за едностранно прекратяване на договора за наем, последното е породило своите правни последици от същата дата. Изложил, че към посочената дата не са били налице и законови ограничения за прекратяване на наемното правоотношение. В заключение съдът направил извод, че договорът за наем между страните бил прекратен считано от 29.09.2020г., като ползването на имота от ответника е продължило и след тази дата, поради което същият дължи връщане на държането на ищците. Изложеното, обосновало извода за основателност на предявения иск. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, по следния правен въпрос: При предявяване на иска с правно основание чл.233, ал.1 от ЗЗД за връщане на нает имот поради твърдение за дължимост на наемна цена, следва ли ищецът да индивидуализира твърдените задължения по размер, период на дължимост, падеж и други индивидуализиращи белези.

Твърди се, че поставеният въпрос е от изключително значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по следните съображения: липсата на индивидуализация на твърдените като дължими наемни вноски поставя ответника в неравностойно положение и невъзможност да организира защитата си, какви оспорвания и какви доказателства следва да направи; ищецът е в по-изгодно положение, тъй като му се позволява да твърди дължимост на суми, на които основава предявения иск по чл.233 от ЗЗД, без да прави каквито и да е доказателствени искания и да доказва размера или други индивидуализиращи белези на твърдените задължения; при произнасяне по този въпрос ВКС би отговорил и на въпроса дали индивидуализирането на твърдените задължения при иск с правно основание чл.233 от ЗЗД е условие за редовност на исковата молба; постановяването на точно и ясно решение от ВКС би изяснило по категоричен начин правата и задълженията на страните по иск с правно основание чл.233, ал.1 от ЗЗД относно необходимостта за доказване на фактите и обстоятелствата свързани с предмета на делото.

Направил е искане в случай, че някой от посочените аргументи за обосноваване допускане на касационната жалба не е отнесен към правилната хипотеза на чл.280 от ГПК /т.1, т.2 или т.3/, съдът а счете съответния довод като предявен и на останалите хипотези на чл.280, ал.1 от ГПК и да го разгледа с оглед правилното му съотнасяне към съответната хипотеза на чл.280, ал.1 от ГПК.

Поставеният въпрос е свързан с редовността на предявения иск и задължението на съда да следи за надлежното индивидуализиране на спорното между страните материално право и определяне предмета на делото, който е принципно значим по всяко исково производство, но в конкретния случай няма основания за допускане на касационно обжалване за разглеждането му. По него е налице трайно установена и константна практика на ВКС, според която основанието на иска са фактите, с които ищецът свързва възникването и осъществяването на твърдяното от него материално право, чиято защита търси. Всички правопораждащи факти, на които се позовава ищеца следва да са посочени в исковата молба, доколкото те са част от основанието на иска. Същите следва да бъдат изложени разбираемо, ясно, пълно и логически свързано. Така даденото разрешение се отнася и до предявения в настоящото производство иск с правно основание чл. 233 от ЗЗД, по който ищецът следва да посочи в исковата молба основанието за прекратяване на съществувалото между страните правоотношение, тъй като същото е елемент от фактическия състав на предявения иск. В конкретния случай това е сторено. В исковата молба, въз основа на която е образувано производството, ищецът изрично е заявил какъв е договорения размер на месечната наемна цена на процесния недвижим имот и в какъв период същата не е била заплатена /от месец март до месец октомври 2020г./. За страните и съда в производството не е налице неяснота на твърдените и подлежащи на доказване факти, в какъвто смисъл е и произнасянето на въззивния съд. Решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика която е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. Не са налице въведените допълнителни основания за допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Не е налице и бланкетно въведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допускане на обжалването, тъй като не са посочени никакви съображения по отношение на същото – за противоречие на въззивното решение с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №986/04.07.2022г. на Софийски апелативен съд по в. г.д.№715/2022г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.