О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1357

гр. София, 19.12.2023 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и двадесет и трета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното К. Н. т. д. N 38 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., заедно упражняващи правомощията на синдик „К. Т. БАНКА“ АД (н.) срещу решение № 10066/17.06.2022г. по в. т.д. № 16/2019г. на Апелативен съд-София, в частта, м която е потвърдено решение № 1463/10.07.2018г. по т. д.№ 4978/2015г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на исковете с правно основание чл.59, ал.5 ЗБН на „КТБ“ АД (н.) срещу „Перфект“ ООД (н.) за признаване за установено за недействителни по отношение на кредиторите на „КТБ“ АД (н.) възражения за прихващане на задълженията /от 22.12.2014г. и 09.03.2015г./, произтичащи от договор за банков кредит от 30.06.2010г., извършени от „Перфект“ ООД (н.), като на банката са възложени разноските по делото.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, тъй като противоречи на материалния закон, налице са съществени нарушения на съдопроизводствените правила и актът е необоснован. Не споделя изводите на въззивният състав, че моментът на възникване на правото на активно легитимираната страна да предяви иска е ирелевантен и не може да обуслови прилагане на материалноправна норма /чл.59 ЗБН/ с обратна сила. Сочи за необходимо да се изясни въпроса кога именно възниква посоченото постестативно право на кредиторите. Поддържа становището си, че датата на възникване на правото на иск е от съществено значение, защото именно към този момент следва да се преценява коя е приложимата редакция на нормата, която урежда съществуването на потестативното процесуално право. В тази връзка твърди, че макар моментът на възникване на това право да е централен в решението на първоинстанционния съд, то същият изобщо не е разгледан от въззивния съд в обжалваното решение. Счита за важно в настоящият спор да се изясни коя е приложимата в случая редакция на нормата на чл.59, ал.5 ЗБН -преди или след изменението от 28.11.2014г. Касаторът счита, че приложимата редакция е тази след изменения, тъй като макар разпоредбата на чл.59, ал.1 ЗБН да имала материалноправен характер, то ал.3 и ал.5 на същата разпоредба били с процесуалноправен характер, доколкото същите представлявали правни норми, които уреждат правото на предявяване на отменителен иск в рамките на производството по банкова несъстоятелност. В допълнение счита, че следва да се отчита и момента на възникване на фигурата на кредиторите на несъстоятелността в производството по банкова несъстоятелност, чийто субституент е синдикът. Поддържа, че до датата на решението по чл.13 ЗБН не съществуват „кредитори на несъстоятелността“, а единствено лица, които са кредитори по търговски и нетърговски вземания, респ. лица привнесли разноски в производството по несъстоятелност. Едва с постановяването на решението за откриване на производството по несъстоятелност на банката, с решение № 664/22.04.2015г. по т. д.№ 7549/2014г. на СГС, тези лица придобиват ново качеството кредитори на несъстоятелността. Горното означавало, че обективно, преди датата на постановяване решението по чл.13 ЗБН за откриване на производството по несъстоятелност, не би могло да възникне, респ. да бъде упражнено, потестативното право по чл.59, ал.5 ЗБН, доколкото преди този момент в правния мир не съществува нито фигурата на синдика, нито фигурата на кредиторите на несъстоятелността; не е съществувала и маса на несъстоятелността. Следователно, с оглед на обстоятелството, че преди 22.04.2015г. обективно в правния мир не са съществували нито маса на несъстоятелността, респ. лица, които да имат качеството на нейни кредитори, нито фигурата на синдика, а същите се появяват едва с постановяване на решението за обявяване на банката в несъстоятелност, то следователно именно към тази дата следвало, да бъде извършвана преценката за това коя е приложимата редакция нормата на чл.59, ал.5 ЗБН. Тази дата - 22.04.2015г., била първата възможна дата за упражняване на потестативното право на иск, защото именно към нея то е възникнало и именно от този момент започвало да тече преклузивният срок по чл.62, ал.1 ЗБН. В допълнение сочи, че именно поради тази причина основание за извършване на процесните прихващания не е нормата на чл.59, ал.5 ЗБН, а тази на чл.103 ЗЗД. С оглед на изложеното, счита за неправилен и незаконосъобразен извода на въззивния съд, че при прилагане на чл.59, ал.5 ЗБН, релевантната редакция на посочената разпоредба следва да бъде обусловена единствено от момента на извършване на процесното прихващане. При условие на евентуалност, че се приеме за приложима редакцията преди изменението от 28.11.2014г., счита, че в този случай процесните прихващания, следва да бъдат обявени за относително недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността на банката. В тази връзка излага, че употребеният от законодателя термин „длъжника“ визира не несъстоятелната банка, а нейния длъжник, който след сключването на една или повече правни сделки е придобил едновременно и качеството „кредитор“. Претендира присъждане на разноските във всички съдебни инстанции.

Ответникът по жалбата и по делото, „ПЕРФЕКТ“ ООД (н.), в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Предявени са искове с правно основание чл.59, ал.5 ЗБН за признаване за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на КТБ изявления за прихващане на насрещни вземания между банката и ответника „Перфект“ ООД: 1) за сумата от 1 179 984 лева, извършено с изявление вх.№ 13032/ 22.12.2014г. на ответника; 2 ) за сумата от 51937,00 лева, извършено с изявление вх № 13030/ 22.12.2014г.; 3) за сумата от 545474 лева, извършено с изявление вх. № 13034/ 22.12.2014г. и 4) за сумата от 37750 щатски долара, извършено с изявление вх. № 1228/ 09.03.2015г.

Съдът е посочил, че нормата на чл.59 ЗБН за материалноправна, доколкото урежда отношенията по валидно извършване на извънсъдебно прихващане в хипотезата на ал.1 на същата разпоредба, респективно по прогласяване недействителността на действията по извършени извънсъдебни прихващания в хипотезите на ал.3 и ал.5 на същата разпоредба.

С решение № 8/27.05.2021г. по конст. дело № 9/2020г. на Конституционния съд § 8 от ПЗР ЗИД ЗБН (обн., ДВ, бр. 22/2018г., доп. ДВ, бр. 33/2019г., в сила от 19.04.2019г.) е обявен за противоконституционен. Решението на КС има обратно действие, а именно - спрямо заварени правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни производства; при правоотношенията, които не са приключени по времето, когато влиза в сила обезсилващото решение на КС, като въздействието на противоконституционния закон спрямо тях се преустановява изцяло, а регулативната му способност се отнема спрямо всеки един от елементите на правоотношението, вкл. и спрямо неговия правопораждащ юридически факт.

При зачитане на задължителното за съдилищата решение № 3/28.04.2020г. по к. д. 5/2019г. на Конституционния съд на Р България, апелативният състав е приел, че не може да бъде приложена обявената за противоконституционна разпоредба на параграф 8 от ПЗР на ЗИД ЗБН, обн. в ДВ бр.22/2018г., като правният спор се разреши съобразно точния смисъл на закона без тази противоконституционна норма. Достигнал е до извода, че в случая следва да се приложи разпоредбата на чл.59, ал.5, т.2 ЗБН в редакцията й след изменението с параграф 9 от Закон за изменение и допълнение на държавния бюджет на Р. Б. за 2014г., обнародван с ДВ бр. 98/28.11.2014г. В параграф 12 от ПЗР на същия закон е предвидено, че законът влиза в сила от обнародването му в ДВ /28.11.2014г., поради което при преценка действителността на процесните прихващания съдът е намерил за приложим действалият към датата на извършване на прихващанията материален закон, или нормата на чл.59, ал.5 ЗБН в редакцията й след изменението й с ДВ бр.98/2014г. в сила от 28.11.2014г. Счел е за меродавен за преценката за приложимата норма, респ. за недействителността, моментът, в който изявлението за прихващане е достигнало до насрещната страна. Предвид приетото, че действителността на прихващанията се регламентира от материалноправната норма, действаща към момента на извършването им, която съдържа дължимото правило за поведение, съдът е счел моментът на възникване на правото на активно легитимирана страна да предяви иска за ирелевантен, като същият не може да обуслови прилагане на материалноправна разпоредба с обратна сила, каквато не е придадена със закон, който да преуреди заварени факти и осъществени материални правоотношения. Посочено е, че предявяването чрез иск за самото субективно право не превръща нормата на чл.59, ал.5 ЗБН относно фактическия й състав в процесуална норма.

Въззивният състав, след като е изследвал предпоставките за осъществяване на потестативното право на прихващане /чл.103 ЗЗД/ и след обсъждане на събрания от първата инстанция доказателствен материал, е приел, че в случая, липсва индивидуализация на пасивното вземане - налице е невъзможност за идентифициране на обхванатите от изявлението самостоятелни от правна гледна точка вземания за главница и лихви по редовна главница. Счел е, че невъзможността за еднозначно идентифициране на пасивното вземане при очертаните в изявлението за прихващане съществени негови елементи - правоотношението, от което произлиза, обстоятелствата, от които произтича (съответно главница, възнаградителна лихва или друго вземане) и неговия размер, определя изявлението като негодно да породи целения ефект. Предвид изложеното, решаващият съдебен състав е намерил за неоснователни изложените доводи за проведено доказване относно наличието на индивидуализация на пасивните вземания на ответника срещу банката в несъстоятелност, заявени в атакуваните изявления за прихващане. Приел е, че липсата на обективирано изявление за прихващане, годно да прояви погасителен ефект досежно конкретно вземане на банка в производство по несъстоятелност, въпросът дали обективираните изявления за прихващане обосновават приложението на чл.59, ал.5 ЗБН, придобива хипотетичен характер, поради което е намерил за правилно отхвърлянето на исковите претенции от първоинстанционния съд.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ От кой момент възниква правото за предявяване на иск по чл.59, ал.5 ЗБН — от откриване на производството по несъстоятелност на търговската банка или на един по-ранен етап?; 2/ Допустимо ли е при тълкуване на понятието „длъжник“, използвано в чл.59, ал.5 ЗБН в редакцията преди 28.11.2014г., да бъде прилагано тълкуването по аналогия на същото понятие, използвано в чл.645, ал.4 ТЗ и съдебната практика по същия?; При тълкуване на неясно понятие не следва ли да бъде приложено тълкуването съгласно разпоредбите на същия закон?; Трябва ли да бъдат спазени разпоредбата на чл.46, ал.1 ЗНА и принципите и правилата на общата теория на правото при тълкуване на неясни законови разпоредби, както и посоченият ред на тълкуване?; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства?; По този въпрос се твърди наличие на противоречие с решение № 222/06.04.2017г. по т. д.№ 425/2015г. на 2-ро т. о. на ВКС, решение № 134/30.12.2013г. по т. д.№ 34/2013г. на 2-ро т. о. на ВКС, решение № 212/1.02.2012г. по т. д.№ 1106/2010г. на 2-ро т. о. на ВКС. Касаторът се позовава на наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на въпрос трети, на основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК спрямо въпроси № 1 и 2, като се поддържа и, че решението е очевидно неправилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

На първо място, първите два въпроса не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като водещият мотив на въззивната инстанция за отхвърляне на исковете е, че липсва индивидуализация на пасивното вземане, поради което н. нар. волеизявление за прихващане не е породило правно действие, относно който извод на съда липсва поставен въпрос. Независимо от това, спрямо първия въпрос не е налице и наведеният допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предвид формираната по реда на чл.290 ГПК безпротиворечива практика на ВКС, Търговска колегия, материализирана в решения по т. д. № 1512/2020г., т. д. № 2317/2020г. т. д. № 1372/2018г., т. д. № 1511/2018г., т. д. № 630/2020г., т. д. № 2030/2020г., т. д. № 2320/2017г., т. д. № 630/2020г., т. д. № 978/2018г. и други. В същите е прието, че меродавен за преценката за приложимата норма е моментът, в който изявлението за прихващане е достигнало до насрещната страна. Даденото разрешение се основава на материалноправния характер на нормата на чл.59, ал.5 ЗБН, уреждаща предпоставките за относителната недействителност на едностранната сделка, от който характер произтича извод за прилагането й занапред. С оглед на това е мотивирано, че изменението на чл.59, ал.3 ЗБН, в сила от 28.11.2014г., е приложимо спрямо юридически факти и породените от тях правоотношения, възникнали и осъществили се след влизане в сила на изменението на нормата с ДВ бр.98/2014г. Посочено е, че фактът, че правото на иск за обявяване недействителността на прихващания по отношение на кредиторите на несъстоятелността възниква в по-късен момент, не превръща нормата на чл.59, ал.5 ЗБН в процесуална. В решение № 75/15.06.2022г. по т. д. № 724/2020г. на II т. о. на ВКС е посочено, че с оглед материалноправния характер на нормата на чл.59, ал.5 ЗБН, независимо, че абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл.59, ал.5 ЗБН е откриване на производство по несъстоятелност спрямо банката, ирелевантно за преценката относно приложимата редакция на разпоредбата е кога производството по несъстоятелност е открито, тъй като то не се обхваща от фактическия състав на иска, а е единствено предпоставка за неговата допустимост. Настоящият състав споделя изцяло дадените разрешения в цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК.

По поставения трети процесуалноправен въпрос е налице както задължителна, така и установена съдебна практика /ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК/, съгласно която целта на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната, аналогично на дейността на първата инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, съобразно събрания или подлежащ на събиране във въззивното производство доказателствен материал и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да разреши спора по същество, произнасяйки се съобразно чл.269 ГПК, като с оглед собственото си становище относно крайния извод потвърди или измени правния резултат от първа инстанция. В това си качество – на решаваща инстанция - във въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като е длъжен да прецени всички доказателства и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В конкретния случай въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с тази задължителна и установена съдебна практика, като изложените от него мотиви са във връзка с приетата липса по същество на волеизявления за прихващане, предвид неиндивидуализиране на пасивното вземане, което води до безпредметност на обсъждане на останалите доводи на касатора, свързани с фактическия състав на чл.59, ал. 5 ЗБН.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не трябва да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10066/17.06.2022г. по в. т.д. № 16/2019г. на Апелативен съд – София в обжалваната част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.