7ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 60911

гр. София, 23.12.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВ

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

Като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. д.№3868 по описа за 2021 г., за да се произнесе все предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№14168/11.08.2021год., подадена от К. Ц. С., чрез особените представители адв. Г. Д. и адв. Б. К. срещу решение №584 от 02.06.2021г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр. д. №116/2021г. по описа на САС, 14 състав, с което е потвърдено решение №903831 от 14.09.2020г. на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д.№144/2019г., с което К. Ц. С. е осъдена да заплати на А. А. Д. сумата от 48 700лв., представляваща главница по договор за заем от 11.11.2011год., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба- 20.06.2019г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 324,67лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 28.05.2019г. до 20.06.2019г., както и разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от лигитимирана страна, която има интерес от обжалването.

Касаторът счита, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и основание по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване. Посочва в изложението си следните въпроси от значение за изхода на спора, които смята, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, а също така и, че са от значение за точното прилагане на закона: 1. Следва ли въззивният да извърши самостоятелна преценка на целия фактически и доказателствен материал по делото и да формира свои собствени фактически и правни изводи? 2. При иск с правно основание чл. 240 ЗЗД какви са елементите на фактическия състав, които следва да бъдат установени в процеса, чия е доказателствената тежест за тяхното установяване и може ли да се презюмира, че при предаване на паричната сума, е налице заемно правоотношение? и 3.При наличие на доказателства за евентуалното признаване на дълга как следва да се преценява същото? Посочва, че по първия въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с т.19 от ТР№1/04.01.2001год. по т. дело №1/2000г. на ОСГК на ВКС, с решение №72/15.07.2016год., по гр. дело №290/2016год. на ВКС, ІІ г. о., с решение №169/02.10.2017год. по т. дело №1672/2016год. на ВКС, І т. о., решение №8/15.02.2019год. по гр. дело №1953/2018год. на ВКС, ІІІ г. о., решение №155/18.12.2017год. по т. дело №2382/2016год. на ВКС, ІІ т. о. и др. По втория въпрос се е произнесъл в противоречие с решение №180/26.11.2019год., по гр. дело №4345/2018год. на ВКС, ІV г. о., решение №192/07.11.2014год. по гр. дело №2519/2014год. на ВКС, ІІІ г. о., решение №52/22.05.2009год. по т. дело №695/2008год. на ВКС, І г. о., решение №244/21.01.2020год. по гр. дело №983/2019год. на ВКС, ІІІ г. о. и др.Както и по третия въпрос в противечие с решение №136/06.11.2015год. по т. дело №2483/2014год., решение №97/22.03.2011год., по гр. дело №417/2010год. на ВКС, ІV г. о. и др.

От своя страна ответникът по касационна жалба А. А. Д., чрез процесуалния си представител адв. П. С., в отговор на същата смята, че обжалваното решение е правилно, и оспорва наличието на основания за допускане до касационно обжалване. Претендира за присъждане на разноски за касационна инстанция.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК намира следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, Софийският апелативен съд е приел, че на 11.11.2011год. страните по делото са сключили договор за заем с нотариална заверка на подписите, в който изрично в клаузата на чл.2 са посочили, че паричните средства, предмет на договора от 48 700лв. са вече предадени на заемополучателя К. Ц. С., като конкретно сумата от 30 000лв. на 23.07.2009год. е преведена по банков път и на 12.01.2011год. е предоставена сумата от 18 700лв. в брой. Заемополучателят е поел задължение да върне предадените средства в срок до три години от сключването на договора или до 11.11.2014год. Прието е с оглед на приложеното преводно нареждане за кредитен превод от 23.07.2009год., издадено от „Юробанк и Еф Д. Б. , че ищецът заемател е захранил сметка на ЕТ „Е. – К. С.“ със сумата от 30 000лв., както и на 12.01.2011год. е предоставена останалата част от заемната сума от 18 700лв., обективирано в клаузата на чл.2 от договора, съгласно която за получената сума в брой същата има характера и на разписка, както и е извънсъдебно признание за неизгоден за заемателката факт за реалното получаване на паричната сума по договор за заем. Въззивният съд също така освен, че е обсъдил доказателствата, касаещи предаване на процесната сума във връзка с това, че договорът за заем е реален, е изложил съображения, че само по себе си предаването на сумата, както и признаване на задължението при липса на други данни не води до презюмиране, че страните са сключили именно договор за заем и също така не освобождава ищецът от доказване на всички елементи на договора. В тази връзка при липсата на оспорване относно авторството-автентичността на подписа на ответника върху представения договор, при тълкуване на клаузите му на основание чл.20 ЗЗД, съобразно действителната воля на страните е прието, че освен, че е признато получаване на процесната сума, в чл.3 от договора се съдържа изявление, с което е поето задължение да се върне получената в заем сума в тригодишен срок от сключване на договора. Въззивният съд също така се е позовал и е съобразил посочените решение № 235/2016 г. по гр. д. № 1362/2016 г. на IV ГО на ВКС и решение № 379/2013 г. по гр. д. № 171/2012 г. на IV ГО на ВКС при които е уважен иск с правно основание чл.240 ЗЗД като се има в предвид, че договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Въззивния съд също така е направил преценка на признананието на неизгоден за страната факт, както и е съобразил практиката на ВКС, обективирана в посочените решения, според която то е доказателствено средство, което не освобождава противната страна от тежестта на доказване, освен ако този факт е обявен за ненуждаещ се от доказване. Съобразено е също, че ответникът по иска с правно основание чл.240 ЗЗД не е доказал въведените възражения, че липсва пасивна материално правна легитимация, доколкото парите, ако се приеме, че са получени са постъпили в патримониума на ЕТ, а не на ответницата лично в качеството й на физическо лице, че не са получени като заем и възражението за изтекла давност. Приел е, че е ноторно известно, че едноличния търговец не притежава отделна правосубектност от тази на самото физическо лице и при проведеното доказване от ищеца с оглед на представения договор за заем от 11.11.2011год. с нотариална заверка на подписите, който не е оспорен и съдържащото се в него признание за получаване на процесната сума, подкрепено и с банковия превод и поето изрично задължение същата да се върне в срок до 11.11.2014год. е налице договор за заем между страните по делото, неизпълнение на задължението на заемополучателя да върне посочената сума, поради което предявеният иск за реално изпълнение и връщане на същата е доказан и следва да бъде уважен. Съобразно уговорения падеж на задължението за връщане на сумата и от която дата започва да тече погасителната давност на вземането за главница, която с оглед на чл.110 ЗЗД е петгодишна е прието, че с оглед на датата на подаване на исковата молба-20.06.2019год. вземането не е погасено по давност и възражението на ответницата е неоснователно.

С оглед на гореизложеното не е налице противоречиво разрешаване на първия поставен въпрос в изложението относно правомощията на въззивния да извърши самостоятелна преценка на целия фактически и доказателствен материал по делото и да формира свои собствени фактически и правни изводи, включително и с оглед на цитираните от касатора решения. В случая въззивният съд е изпълнил задълженията си, като е обсъдил и преценил целия доказателствен материал по делото, след което е изложил подробно формираните от него правни и фактически изводи, подкрепени с подробно изложени мотиви и едва след което посочва, че мотивите на първоинстанционният съд съвпадат с неговите. В тази връзка изцяло е съобразена, цитираната практика в изложението, че въззивната инстанция, чиято правораздавателна дейност е тъждествена на тази на първоинстанционния съд и представлява нейно продължение е задължена да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка всички допустими и относими доказателства, обсъди защитните тези на страните, доводите и възраженията им, което му задължение произтича от характера на въззивното производство и качеството му на съд по съществото на спора, изискващи извършване в същата последователност на всички онези процесуални действия, насочени към постановяване на решение за основателност или неоснователност на предявения иск. С оглед на което и мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват единствено с констатации относно правилността на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, а по необходимост трябва да съдържат изложение относно приетата за установена от въззивната инстанция фактическа обстановка по делото и изградените въз основа на преценка на ангажираните доказателства, доводите и възраженията на страните, правни изводи. При постановяване на въззивното решение в случая са изложени ясни и убедителни мотиви, като въззивният съд е преценил всички доказателства по делото и е разгледал всички доводи на страните, като е дал подробен отговор и на всички възражения на ответника.

Не е налице противоречие с цитираната практика на ВКС и по втория поставен въпрос. Фактическата обстановка в посочените решения на ВКС се различава съществено от процесния случай, доколкото в тях се сочи, че не са налице доказателства за наличие на договор за заем между страните, а единствено доказателства за предаване на сума пари. В процесния случай освен доказателства за предаването на сумата е налице и писмен договор за заем между страните, с който ответницата, признава, че вече е получила посочените суми, което съответства и на банков превод от посочената дата и поема задължение да ги върне в конкретно уговорен срок. Въззивният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, като е подложил на тълкуване отделните клаузи на договора и е стигнал до извода, че се установява заемно правоотношение между страните по делото.

Не е налцие и противоречие при решаването на третия въведен от касатора въпрос. В цитираното от касатора решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г., II ТО на ВКС е прието, че ако се приеме, че ответникът с подписване на споразумението е признал, че има заемно правоотношение по посочените договори, това не е равнозначно на признание за получаване на заетите суми, който елемент подлежи на самостоятелно установяване и е прието с оглед на доказателствата по делото, че ищецът не е доказал ответникът да е получил суми по два договора за заем, но същото е постановено при различна фактическа обстановка с тази по настоящото производство, където касаторът е признал именно получаването на сумите по договора за заем, поради което и посоченото от касатора решение не е съотносимо. По второто посочено решение - № 97 от 22.03.2011 г. по гр. д. №417/2010 г., IV ГО на ВКС, от съда е констатирано признание на задължение за плащане на определена сума, което, както сочи ВКС, само по себе си не е достатъчно за квалифицирането на спорното правоотношение като заемно – отново ирелевантно към настоящия спор решение, доколкото фактическата обстановка се различава съществено.

Не е налице и твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съблюдавайки постановките на ТР № 1/2009 Г. на ОСГТК на ВКС, по-конкретно т. 4 не може да се направи изводът, че въведените въпроси са от значение за точното прилагане от закона, доколкото нито допринасят за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, нито предполагат осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или могат да доведат до развитие на правото. От една страна нормите, чието тълкуване е необходимо за решаване на правния спор са ясни, непротиворечиви и не са търпели промени, които да останат неотразени от съдебната практика, от друга страна са налице достатъчно решения по всички релевирани от касатора въпроси, което от своя страна обуславя липсата на твърдяното касационно основание.

Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл.280 ал.2, предл. трето ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното решение.

Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото се дължат разноски на ответника по касация и при направено искане за присъждането им и доказателство, че са направени разноски за адвокатско възнаграждение с оглед на приложен договор за правна защита и съдействие към отговор на касационната жалба за сумата от 1000лв. Също така касаторката, която не е внесла държавна такса по касационната жалба на основание чл.77 ГПК следва да заплати държавна такса от 30лв. по сметка на ВКС.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд..

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №584 от 02.06.2021г., на Софийски апелативен съд, постановено по гр. д. № 116/2021 г. по описа на САС, 14 състав.

ОСЪЖДА К. Ц. С., с ЕГН [ЕГН] да заплати по сметка на ВКС сумата от 30лв.-държавна такса по касационната жалба.

ОСЪЖДА К. Ц. С., с ЕГН [ЕГН] да заплати на А. А. Д., с ЕГН [ЕГН] сумата от 1000лв.-адвокатско възнаграждение за касационна инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: