О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 918
гр. София, 12.04.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията И. Д. т. д. № 54 по описа на съда за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „КИНКИН И ПАРТНЬОРИ“ АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО срещу въззивно решение № 489 от 11.07.2022 г., постановено от Апелативен съд – София по в. т.д. № 413 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 260082 от 31.01.2022 г., постановено от Софийски градски съд по т. д. № 2591 по описа на съда за 2019 г. в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 23, ал. 1 от Закона за гарантиране на влоговете в банките от 1998 г., отм. 14.08.2015 г. /ЗГВБ – отм./ против Фонд за гарантиране на влоговете в банките /ФГВБ/ за сумата над 9880.28 лв. до предявения размер от 236460.27 лева, и за законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, и насрещна касационна жалба, подадена от ФГВБ срещу същото въззивно решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното такова в неговата осъдителна част за сумата 9880.28 лв., със законните последици.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. Претендират се /възпроизведени и при обосноваване наличието на основания за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което не се излагат подробно тук/: допуснати от въззивния съд противоречия с чл. 39 от Закона за адвокатурата /ЗЗД/ и с чл. 4 от ЗГВБ – отм. във вр. с § 1, т. 1 от ДР на ЗГВБ – отм., чл. 2, и чл. 6 ЗГВБ – отм.; неприложимост в случая на разпоредбата на чл. 24, ал. 2 от ЗГВБ – отм., на която въззивният съд се е позовал, доколкото същата според касатора не обхваща обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, което е в размер на законната лихва от деня на забавата, в случаите на предявен иск за изплащане на гарантираната сума по ЗГВБ – отм.; необоснованост на изводите на въззивния съд, който след като е признал в мотивите си, че на основание чл. 39 от ЗЗД паричните средства по клиентските сметки са определени за част от имуществото на клиентите /тяхна собственост/, необосновано не е признал на същите клиенти качеството на вложители в „КТБ“ АД /н./ по силата на законово овластяване.
Иска се отмяната на въззивното решение в обжалваните му отхвърлителни части, уважаване на предявения иск в цялост със законните последици, включително присъждането на законна лихва от датата на подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата и присъждането на разноски за производството пред касационната инстанция.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът формулира въпроси, обуславящи според него допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, както следва:
1. Разкрива ли клиентската сметка по чл. 39 от Закона за адвокатурата белезите на съвместен влог по смисъла на чл. 6, ал. 3 от ЗГВБ /отм./? По отношение на същия, като се цитират част от мотивите на въззивното решение се твърди, че въпросът е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото въззивният съд е приел, че адвокатската клиентска сметка по чл. 39 от Закона за адвокатурата не съставлява и/или не притежава белезите на договор за съвместен влог въпреки констатацията, че средствата по клиентската сметка са притежание на клиентите на „КИНКИН И ПАРТНЬОРИ“ АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО, а не негово лично имущество. В случай, че /според касатора/ въззивният съд бе отчел сходствата между сметката по чл. 39 ЗЗД и „съвместният влог“ по чл. 6, ал. 3 от ЗГВБ /отм./, крайният извод за основателността на иска би бил различен. Твърди се и че в обжалваното решение съдът не е цитирал легалната дефиниция за „съвместен влог“ в пълнота, като е пропуснал част от характеризиращата го като такъв легална дефиниция, според която такъв е и влог, за изплащането на който могат да претендират повече от едно лице, какъвто е случаят и с адвокатската клиентска сметка по чл. 39 от ЗЗД, което е довело до неправилно тълкуване. Твърди се и че клиентът също може да се разпорежда с такава сметка в частта относно своите средства, макар и опосредено на основание чл. 134 ЗЗД, поради което и дори да се приеме, че хипотезата „за изплащането на който могат да претендират повече от едно лице“ визира не права върху средствата - няколко клиенти, а право за разпореждане със самата сметка, същата отново е покрита от казуса, доколкото е налице адвокатското дружество като титуляр в отношенията с банката и право на клиента/клиентите да се разпореждат със сметката, макар и опосредено по реда на чл. 134 ЗЗД. Сочи се, че положението би се променило в случай, че титулярът на клиентската сметка загуби правосубектност - при смърт на адвоката, респективно ликвидация на адвокатското дружество. В този случай правото да получи средствата по клиентската сметка би преминало върху самите клиенти със средства по сметката. Според касатора така е прието и в постановената по въпроса /цитирана в изложението/ съдебна практика на СРС и СГС, като липсва произнасяне на Върховен касационен съд. Сочи се, че съобразяването на съдебната практика по въпроса води до извода, че ако адвокатското дружество е с прекратена правосубектност към момента на изплащане на гарантирания размер на влога, всеки негов клиент с установена собственост на средства по клиентските сметки, съгласно водените партиди по чл. 39, ал. 4 ЗЗД, щеше да получи именно съответен на неговата част гарантиран депозит. От друга страна, доколкото титуляр на клиентската сметка е адвокатското дружество, а клиентите на адвокатското дружество са повече от един, при определяне на гарантирания влог следва да се вземе предвид частта на всеки от тях, както се предвижда при съвместния влог. За дружеството съществува задължението по чл. 39 ЗЗД да разпредели получените средства по партиди на клиентите. Отчетността е насочена към клиентите и те биха могли да релевират претенции към адвокатското дружество при неизпълнение на задължението по чл. 39, ал. 4 от ЗЗД. При изложеното се поддържа, че въпросът е обуславящ изхода на делото и е от значение за прилагане на закона и за развитие на правото, доколкото ще спомогне за развитие на съдебната практика във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 39 от Закона за адвокатурата.
2. Партидата на отделния клиент на адвокатското дружество има ли характеристика на самостоятелна сметка/самостоятелен влог, а клиента - качеството на отделен/самостоятелен вложител?
3. Следва ли да се вземе предвид частта на всеки клиент на адвокатското дружество от средствата по клиентската сметка по чл. 39 от Закона за адвокатурата като всеки клиент да бъде гарантиран до размер от 196000 лева, респективно да се установи кумулативно размерът на гарантирания влог в банката по клиентската сметка, вземайки предвид сумата на всеки клиент до размера от 196000 лева?
Твърди се, че въпросите са обуславящи за изхода на спора, доколкото при съобразяване собствеността на средствата по адвокатската клиентска сметка по чл. 39 ЗЗД, а именно като средства на клиентите на адвокатското дружество и качеството им на вложители в банката, съдът би признал правото на всеки клиент да бъде гарантиран до размера от 196000 лева, т. е. решението по същество на спора би било различно, доколкото би се кумулирала обща сума от всеки влог до размер до 196000 лева. Оспорват се изводите на въззивния съд, като се излага, че обстоятелството, че адвокатското дружество „има качеството „титуляр“ на клиентската сметка и като такъв има право на гарантирано плащане от Фонда за гарантиране на влоговете в банките“ (стр. 9 от решението на САС), не означава, че при изчисляване на общия размер на гарантирания влог не следва да се вземе предвид частта на всеки клиент от средствата по сметката. Сочи се, че доколкото средствата на клиентите, налични по адвокатски клиентски сметки отговарят на разбирането за „влог“, дадено в § 1, т. 1 от ДР на ЗГВБ – отм., тези средства на клиентите по откритите в „КТБ“ АД /н./ клиентски сметки на адвокатското дружество са гарантирани съгласно чл. 4 от ЗГВБ – отм.. Цитира се дадената в § 1, т. 3 ДР на ЗГВБ – отм. дефиниция на понятието „вложител“ като лице, което има право в съответствие с приложимите законови и договорни условия да получи паричните средства по банкова сметка или кредитните салда, произтичащи от временните положения в резултат на обичайни банкови сделки и се сочи, че действително с оглед уредбата на клиентската сметка по чл. 39 ЗЗД, клиентите нямат преки договорни отношения с банката, в която адвокатът/адвокатското дружество открива съответната сметка. Адвокатът/адвокатското дружество обаче дължи сметка на клиентите за разходването на предоставените от тях средства. Вътрешните отношения между клиент и адвокатско дружество са отношения между кредитор и длъжник, доколкото средствата се предоставят от клиента за определена цел. Тези средства в нито един момент не се притежават от адвокатското дружество. Повтаря се аргументът, базиран на чл. 134 от Закона за задълженията и договорите - че при бездействие на адвокатското дружество да упражни правата спрямо банката, включително тези, следващи се в производството по несъстоятелност и свързаните с него производства (каквото е изплащането на гарантиран размер на влога), клиентът може да ги упражни по повод на предоставените от него средства.
Поддържа се, че клиентите на адвоката със средства по клиентска сметка не могат да бъдат поставени в по-неблагоприятно положение от вложителите с права по влог в полза на трето лице и тези със съвместен влог, при положение, че клиентската сметка съчетава белези и на двата вида влог, като се акцентира в този смисъл на разпоредбата на чл. 6, ал. 3 ЗГВБ, предвиждаща, че за нуждите на определяне на гарантирания размер на влога, когато права върху него имат повече от едно лица, частите им са равни, ако друго не е уговорено в договора за влог. В случая според касатора са налице 48 /четиридесет и осем/ партиди и съответно 48 /четиридесет и осем/ клиенти /физически и юридически лица/, като съгласно изискванията на Закона за адвокатурата адвокатското дружество води отделни партиди за всеки клиент със съответната сума по всяка партида, т. е. частите на клиентите не са равни и при изплащане на гарантирания влог трябва да се вземе предвид сумата по партидата.
Излага се, че в поддържания от касатора смисъл е и текстът на ДИРЕКТИВА 94/19/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на депозити с твърдението, че клиентските средства отговарят на дефиницията за „обща сметка“ по чл. 1, т. 2, а именно: сметка, открита на имената на две или повече лица, или такава, върху която права имат две или повече лица, и по която може да се оперира срещу подпис на едно или повече от тези лица. В чл. 8, т. 2 е посочено, че делът на всеки вложител в общата сметка се взема предвид при изчисляването на лимитите, предвидени в член 7, параграфи 1, 3 и 4 - това е гарантирания размер на влога. Същевременно е предвидено, че държавите - членки могат да предвидят, че депозити по сметка, върху която имат права две или повече лица като членове на стопанско сдружение, асоциация или групировка от подобен характер, без да са юридически лица, могат да бъдат разглеждани в съвкупност и като направени от един единствен вложител, с цел изчисляването на лимитите, предвидени в член 7, параграфи 1, 3 и 4. Това означава, че е необходимо при влогове, които отговарят на дефиницията за общ влог по директивата, да се въведе изрично изключение от държавата - членка, което да изключи приложението на чл. 8, т. 2, а именно за всеки отделен правоимащ да се изчисли отделно гарантираният влог. Поддържа се, че тази конструкция е запазена и в ДИРЕКТИВА 2014/49/ЕС НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 16 април 2014 година относно схемите за гарантиране на депозити с която е изменена ДИРЕКТИВА 94/19/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА в посока постигане на по-голяма хармонизация между държавите-членки, в чл. 2, ал. 1, т. 7 от която е дефинирана така наречената „съвместна сметка“ - сметка, открита на името на две или повече лица, или сметка, върху която две или повече лица имат права, упражнявани с подписа на едно или повече от тези лица. Т.е. според касатора и след изменението на Директивата клиентските сметки по чл. 39 ЗЗД отново биха могли да бъдат подведени под дефиницията за съвместна сметка. Съгласно чл. 8, т. 2 от Директива 2014/49/ЕС при изчисляването на гарантирания размер, предвиден в член 6, параграф 1, се взема предвид делът на всеки вложител в съвместна сметка. Остава възможността държавите членки да могат да предвидят, че депозитите по сметка, върху която имат права две или повече лица като съдружници в търговско дружество или членове на сдружение или образувание от подобен характер без правосубектност, могат да бъдат събрани и да бъдат разглеждани като направени от един-единствен вложител за целите на изчисляването на гарантирания размер, каквато разпоредба обаче, предвиждаща, че клиентите на адвокатското дружество се третират като един вложител в българското законодателство, няма. Следователно според касатора същите следва да бъдат третирани като отделни вложители със самостоятелни влогове, респективно самостоятелни права, включително правото на гарантиран влог до размер от 196000 лева.
Сочи се, че несъобразяването на характера на клиентската сметка по чл. 39 ЗЗД и собствеността на средствата в нея, а именно като имущество на клиентите на адвокатското дружество, поставя последните в по-неблагоприятно положение от останалите кредитори на масата на несъстоятелността, които са получили гарантиран размер на влога съобразно вложенията си в несъстоятелната банка, в противоречие с принципа, заложен в чл. 2, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност, принципа за законност по чл. 5 от ГПК, изискващ когато законът е непълен, съдът да отсъди според общия му разум, и защитата на правото на собственост по протокол № 1 към ЕКЗПЧОС.
4. Следва ли разчетът за средствата на всеки клиент на адвокатското дружество по клиентска сметка, съгласно чл. 39, ал. 4 от Закона за адвокатурата, да се води и от банката или той се извършва само от адвокатското дружество и в каква форма следва да се изготви, доколкото разчетът за партидите на клиентите, воден от адвокатското дружество на клиентите е частен свидетелстваш документ? По този въпрос се цитират мотивите на САС в частта им, в която съдът е приел, че данните относно вложените от всеки един от клиентите в клиентските сметки средства и правилността на начина, по който платената от Фонда сума е разпределена и следва да се разпредели спрямо всеки един от тях, се явяват ирелевантни и не ги е обсъдил в съдебното решение. Според касатора обаче въпросът обуславя изхода на делото, доколкото ако съдът бе възприел позицията, че договорът за клиентска сметка на адвокатското дружество, сключен на основание чл. 39 от ЗЗД, представлява договор за съвместен влог, тъкмо разчетът на партидите на клиентите със средства по клиентските сметки, воден от адвокатското дружество, и неговата доказателствена стойност в процеса обуславят крайния изход на спора. В хода на съдебното производство, както пред първоинстанционния съд, така и пред решаващия съд, са направени възражения от страна на ФГВБ и подпомагащата страна - „КТБ” АД /н./ относно доказателствената стойност на разчета, доколкото същият представлява частен свидетелстващ документ. Цитира се чл. 39, ал. 4 от Закона за адвокатурата с твърдението, че всяка сметка, открита на името на адвоката, по която се влагат клиентски средства, показва в наименованието си, че вложените в нея средства се държат за сметка на клиентите на адвоката /липсва изискване на банката да се посочи името на съответния клиент/, както и че адвокатът е длъжен да пази тайната на своя клиент без ограничение във времето, откъдето според касатора може да бъде направен извод, че с факта на откриването на специална сметка по чл. 39 от Закона за адвокатурата, на банката вече е известен характерът на сметката и собствеността на средствата по нея, доколкото се презумира по силата на закона, че средствата са на клиенти на адвокатското дружество, а не негови лични. Предвид изложеното, от значение за правилното тълкуване и прилагане на разпоредбата е именно уточняване на адресата на задължението по чл. 39, ал. 4 ЗЗД и формата, в която същото се изпълнява. Ако се приеме, че адресат е само адвокатът/адвокатското дружество и за банката не възниква задължение да води партидите, доколкото няма изискване на същата да бъде предоставена идентификация на клиентите, то от значение за изхода на делото е в каква форма се изготвят въпросните партиди с оглед доказването на частта на всеки клиент от средствата по клиентска сметка т. е. размерът на партидата на всеки клиент. Според касатора въпросът обуславя изхода на спора предвид възраженията на ФГВБ и на подпомагащата го страна - „КТБ“ АД /н./, относно доказателствената стойност на счетоводните партиди, които адвокатското дружество е водило в изпълнение на задължението си по чл. 39 ЗЗД и е представило по делото /форма на каквото водене ЗЗД не установява/. Партидите, представляващи по същество данни относно вложените от всеки един от клиентите в клиентските сметки средства, са оспорени от насрещната страна и ако следва да се съобразят като относими доказателства - в случай, че се приеме, че е налице съвместен влог и права на всеки вложител до размер от 196000 лева, то е необходимо изясняването на въпроса за формата, в която трябва да бъдат изготвени. Касаторът счита, че поставеният въпрос не е намерил разрешение в съдебната практика, а същият се явява от значение за прилагане на закона и за развитие на правото, доколкото ще спомогне за развитие на съдебната практика във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 39, ал. 4 от Закона за адвокатурата.
Ответникът по касация ФГВБ в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ищеца, по същество намира същата жалба за неоснователна, претендира разноски за касационното производство.
На свой ред в насрещната си касационна жалба ответникът претендира допускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част, иска отмяната му в тази му част и в частта, с която е осъден за разноски, съответно – отхвърляне по същество на предявения иск и в тази му част, със законните последици, претендира разноски за трите съдебни инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към насрещната си касационна жалба, ответникът ФГВБ формулира определени от него като материалноправни и процесуалноправни въпроси с твърдение, че същите са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и по отношение на тях са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
В писмен отговор ищецът – касатор намира, че не са налице поддържаните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към насрещната касационна жалба на ответника, основания за допускане на касационно обжалване, по същество оспорва насрещната касационна жалба на ответника, като неоснователна, претендира разноски.
Третото лице помагач на страната на ответника „Корпоративна търговска банка“ АД /н./ в писмен отговор оспорва касационната жалба на ищеца, намира насрещната касационна жалба на ответника за основателна.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция въззивният съд, след като е препратил към мотивите и на първоинстанционното решение на основание чл. 272 от ГПК и като е възпроизвел твърденията на страните, и събраните по делото доказателства, е приел в относимата към оплакванията в касационната жалба и към изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от собствените си мотиви, че: Ищецът - адвокатско дружество излага твърдения, че паричните средства в две от процесните клиентски сметки са притежание на негови клиенти, което твърдение се потвърждава по категоричен начин от събраните по делото писмени доказателства и от непротиворечивите по отношение на твърдения факт констатации на изготвената в първоинстанционното производство основна, допълнителна и повторна съдебно икономическа експертиза. Същевременно обаче, основавайки се на характера на тези сметки - такива по чл. 39 от Закона за адвокатурата и обстоятелството, че е титуляр на същите /което се потвърждава от доказателствата по делото/, ищцовото дружество заявява права да получи лично за себе си гарантирания размер по сметките, което обосновава извод, че с предявяване на иска по чл. 23, ал. 1 от ЗГВБ /отм./ търси защита на свое право, а не на чужди права, което обуславя и активната му процесуална легитимация по иска.
Въззивният съд приема за установено по делото, че ищцовото дружество е открило в „КТБ“ АД три разплащателни сметки и две клиентски сметки по смисъла на чл. 39 от ЗЗД. Установява се също така, че адвокатското дружество е титуляр на всички открити банкови сметки, както и че средствата в клиентските сметки са притежание на клиенти на адвокатското дружество. Въззивният състав е счел, че въпреки притежанието на средствата по двете клиентски сметки от клиенти на ищцовото адвокатското дружество, то същото, като техен титуляр, има право на вземане за гарантирания размер по тях. Извод за това следва от характера на адвокатската сметка по чл.39 от ЗЗД, подробно обсъден от първоинстанционния съд и породилите си при откриването между банката и адвокатското дружество отношения, респ. породените такива между адвокатското дружество и неговите клиенти. Според въззивния съд се касае за две различни групи отношения, като релевантни за спора се явяват единствено отношенията между банката и адвокатското дружество, тъй като втората група отношения са предмет на специална закрила и поверителност по отношение и на банката. В тази връзка според съда следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 19, ал. 1, т. 2 от Етичния кодекс на адвоката поставя изискване да се пази в тайна името на клиента - вносител на средствата по адвокатската сметка, което идва в потвърждение на извода, че управлението и разпореждането със средства по клиентските сметки е предоставено на адвокатското дружество, което осъществява и държането върху тях за сметка на своя клиент. В отношенията между банката и адвокатското дружество последното има качеството „титуляр“ на клиентската сметка и като такъв има право на гарантирано плащане от Фонда за гарантиране на влоговете в банките. В контекста на изложеното адвокатското дружество се явява вложител по смисъла на дефиницията, дадена в параграф 1,т. 3 от ДР на ЗГВБ /отм./, тъй като е лицето имащо право съгласно приложимите законови и договорни условия да получи паричните средства по процесните клиентски сметки, наличностите по които съставляват „влог“ по смисъла на параграф 1, т. 1 от ДР на ЗГВБ /отм./
Според съда по-натам, съгласно разпоредбите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от ЗГВБ /отм./ Фондът за гарантиране на влоговете в банките гарантира пълно изплащане на сумите по влоговете на едно лице в една банка независимо от броя и размера им до 196000 лв. Предвидената в Закона за гарантиране на влоговете в банки гаранция има за цел в случаите на банкова несъстоятелност да обезпечи вложителите в банковата система при наличие на специални предпоставки и при равномерно удовлетворяване кредиторите на банката. При съобразяване целта на закона и без да счита, че е налице нужда от тълкуване на разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗГВБ /отм./ въззивният съдебен състав е приел, че ищцовото дружество има право на гаранция до размера на сумата от 196000 лева, независимо от броя на влоговете му в „КТБ“ АД. В този смисъл е възприетото и от първоинстанционния съд и то не се намира в противоречие с чл. 4 от ЗГВБ /отм./ във вр. с параграф 1, т. 1 от ДР на с. з. Според въззивния състав така приетото не противоречи и на разпоредбата на чл. 6, ал. 3 и ал. 4 от ЗГВБ /отм./, тъй като договорът за клиентска сметка на адвокатско дружество, сключен на основание чл. 39 от ЗЗД не съставлява договор за съвместен влог, нито договор за банков влог в полза на трето лице - чл. 425 от ТЗ. Според решаващия въззивен състав съвместният влог е влог, открит на името на две или повече лица, а в случая процесните три клиентски сметки са открити на името на ищцовото адвокатско дружество. С оглед характера на договора за клиентска сметка, сключен на основание чл. 39 от ЗЗД, същият не съставлява и договор за влог в полза на трето лице. Такава уговорка при сключването му не се доказва по делото, а и би противоречала на целта за клиентската сметка - адвокатът или адвокатското дружество, а не трето лице, дори не и вложителят на средствата, да се разпорежда с тях. Изложено е от въззивния съд, че е предвидено средствата по адвокатската сметка да бъдат разходвани от адвоката или адвокатското дружество във връзка с осъществяваната от него дейност, а не от неговите клиенти, което според съда обосновава извод, че при определяне общия размер на задължението на банката към ищцовото дружество е приложим методът, предвиден в чл. 6, ал. 1 от ЗГВБ /отм./. Така при сбор на сумите по петте влога /сметки/ на ищеца и приспадане на платената от ФГВБ сума в размер на 185962.59 лева /обстоятелство, по което не се спори по делото, същото е и установено от събраните доказателства/, незаплатената част от дължащия се гарантиран размер на влоговете възлиза на сума в размер на 9880.28 лева, в който размер искът по чл. 23, ал. 1 от ЗГВБ /отм./ е уважен, респ. правилно е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 236460.27лева. Според съда и с оглед така изложеното, ирелевантни за спора се явяват данните относно вложените от всеки един от клиентите в клиентските сметки средства и правилността на начина, по който платената от Фонда сума е разпределена, и следва да се разпредели спрямо всеки един от тях, поради което съдът не ги обсъжда.
Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Поставените от касатора въпроси в случая не съставляват годни общи основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разтълкуван по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.
По отношение на първия въпрос: Действително въззивният съд е приел в мотивите си, че процесните клиентски сметки по чл. 39 от ЗЗД нямат характер на съвместен влог по см. на чл. 6, ал. 3 от ЗГВБ – отм. Този му извод обаче е основан на приетите от съда за установени по делото факти и подвеждането им под хипотезиса на приложимите правни норми, при което съдът, изхождайки от законоустановената дефиниция на „съвместен влог“, е отрекъл на клиентската сметка такъв характер. При това правилността на този краен извод на съда е относима към правилността на самото въззивно решение, която може да се преценява в евентуално последващо производство по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото такова по чл. 288 от с. з. с предмет само преценка наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Изложеното от касатора в обосноваване на този му въпрос за сходствата между двата института си остава в сферата на правните му твърдения в подкрепа на защитните му тези по делото, невъзприети от съда. Напротив – в относимата част от мотивите си съдът нарочно е наблегнал на целта на специалния закон, наличието на специални предпоставки при прилагането му и изискване за равномерно удовлетворяване на кредиторите на несъстоятелната банка, с произтичащите от това ограничения, при наличието на каквито конкретни обстоятелства по делото, прилагането на иначе ясни и съответно – ненуждаещи се от тълкуване /това е изрично подчертано от съда, срв. в този смисъл и чл. 46, ал. 1 от ЗНА/, законови норми въз основа на сходства с други, приети от съда за неприложими по делото правни институти, се явява недопустимо. При съобразяване на изложеното, като се е основал на ясната според него легална дефиниция на понятието „съвместен влог“, законоустановена в § 1, т. 2 от ДР на ЗГВБ – отм. и на също ясната, и ненуждаеща се според съда от тълкуване, разпоредба на чл. 4, ал. 1 от ЗГВБ /отм./, и при нарочно изтъкване целта на закона, въззивният съдебен състав е подчертал присъщото на съвместния влог условие да е открит на името на повече от едно лице, в отлика от конкретните три клиентски сметки, открити безспорно само на името на ищеца – адвокатско дружество и един единствен правен субект /“лице“ по см. на цитираната законова норма/. Не променя този извод цитираната от касатора алтернативна дефиниция на „съвместен влог“ по предл. второ на уреждащата я законова норма, с оглед също приетото от съда, че с оглед конкретния вид на клиентските сметки, предназначението и начинът на управлението им, и на разпореждането със средствата по тях, правото на титуляр по тях, респ. - „вложител“ по см. на § 1, т. 3 от ДР на ЗГВБ – отм. на средствата по тях, следва да се признае само /и еднолично, както се посочи/, на ищеца – адвокатско дружество, а не и на други лица – „две или повече лица“ по см. на § 1, т. 2, предл. от същата ДР. С оглед изложеното и с оглед нарочно отречения от съда на клиентската сметка, възможен правен характер на „съвместен влог“, то и тази втора възможност за квалифицирането на клиентската сметка като такъв влог, изтъквана от касатора, следва да се счита също отречена от съда. На свой ред аргументите на касатора, базирани на евентуалното и хипотетично приложение на чл. 134 от ЗЗД в случая, въобще не са обсъждани от съда, съответно – и по никакъв начин липсващото му становище по тях не е обусловило изхода на делото във въззивната инстанция по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разтълкуван с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.
Непосредствено изложеното по-горе се отнася и към втория въпрос на касатора, предпоставките за отговор на който не са обсъждани от въззивния съд в решението му, съответно – и самият отговор на въпроса не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разтълкувана с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., за да се признае на въпроса качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване, поради което и на този въпрос такова качество следва да бъде отказано.
Третият въпрос на касатора, с оглед конкретното му съдържание, възможните му отговори и начинът му на обосноваване от страна на касатора, е относим изцяло към правилността на обжалваното въззивно решение, а не към наличието или не на основания за допускане на касационното му обжалване, поради което и въпросът не съставлява годно общо основание за такова допускане.
Четвъртият въпрос на касатора не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. Видно от конкретния начин, по който въпросът е обоснован от касатора, същият предпоставя възприемането от съда на правните твърдения на ищеца, че клиентската сметка представлява съвместен влог по см. на ЗГВБ – отм. – твърдения, които видно от действителните мотиви на съда и изложението в настоящите мотиви по-горе, са не споделени /възприети/, а отречени от въззивния съд. На свой ред съдът в мотивите си нарочно е изключил обсъждането на съдържащите се в първата част на въпроса и обосноваването му предпоставки, като ирелевантни за спора и, както това се сочи и от касатора – въобще и нарочно не ги е обсъждал. Обстоятелствата, визирани в края на въпроса и относими към това кой следва да води разчета на средствата на всеки клиент на адвокатското дружество по клиентската сметка, неговата форма и евентуалната му доказателствена стойност в качеството му на частен свидетелстващ документ, макар и не изрично изключени от съда от предмета на обсъждане по делото, но не са обсъждани в мотивите му и по тях няма произнасяне от страна на въззивния състав, поради което и въпросът в цялост не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.
При този изход на производството по чл. 288 от ГПК по касационната жалба на касатора – ищец, насрещната касационна жалба на противната страна следва да бъде оставена без разглеждане на основание чл. 287, ал. 4 от ГПК.
При този изход на производството по чл. 288 от ГПК, касаторът няма право на разноски в същото, а ответникът по касация има право на такива, представляващи адвокатски хонорар.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ по касационната жалба на „КИНКИН И ПАРТНЬОРИ“ АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО, на решение № 489 от 11.07.2022 г., постановено от Апелативен съд – София по в. т.д. № 413 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 260082 от 31.01.2022 г., постановено от Софийски градски съд по т. д. № 2591 по описа на съда за 2019 г. в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от „КИНКИН И ПАРТНЬОРИ“ АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО, иск с правно основание чл. 23, ал. 1 от Закона за гарантиране на влоговете в банките от 1998 г., отм. 14.08.2015 г., против Фонд за гарантиране на влоговете в банките за сумата над 9880.28 лв. до предявения размер от 236460.27 лева, и за законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба, подадена от Фонда за гарантиране на влоговете в банките, срещу същото въззивно решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 260082 от 31.01.2022 г., постановено от Софийски градски съд по т. д. № 2591 по описа на съда за 2019 г. в неговата част, с която Фондът за гарантиране на влоговете в банките е осъден да заплати на „КИНКИН И ПАРТНЬОРИ“ АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО, на основание чл. 23, ал. 1 от Закона за гарантиране на влоговете в банките от 1998 г., отм. 14.08.2015 г., сумата 9880.28 лв.
ОСЪЖДА „КИНКИН И ПАРТНЬОРИ“ АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО, код по БУЛСТАТ:[ЕИК], да заплати на Фонд за гарантиране на влоговете в банките, код по БУЛСТАТ:[ЕИК], сумата 4694 лв. адвокатски хонорар за защита в производството по чл. 288 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: