ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 60857
гр. София, 23.12.2021 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 2544 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото И. В. Д. срещу решение № 27/04.03.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 510/2020 г. на Бургаския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 314/12.10.2020 г. по гр. дело № 1344/2020 г. на Бургаския окръжен съд, по реда на чл. 439 от ГПК е признато за установено между страните по делото, че ищците М. Х. Т. и И. С. Т. не дължат на жалбоподателя сумата 249 369.38 лв., представляваща главница, лихви и разноски по изпълнително дело № 20087050400144 по описа на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) И. Б., образувано въз основа на издаден изпълнителен лист по ч. гр. дело № 42/2006 г. на Поморийския районен съд; в тежест на жалбоподателя са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на процесуалния и материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора Д., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли съдът по свой почин служебно да установи всички факти и обстоятелства за правилното изясняване на спора от фактическа страна; 2) възражения от решаващо значение за спора, направени след срока за отговор на исковата молба, следва ли да бъдат отхвърлени като преклудирани при наличие на доказателства за съществуващи факти и обстоятелства от значение за спора; 3) погасителната давност в изпълнителния процес прекъсва ли се с признание на вземането; 4) искането за спиране на изпълнителното производство поради наличие на висящ наказателен процес срещу взискателя има ли характер на преюдициалност по отношение на изпълнението и тече ли давност в този случай; и 5) задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. По отношение на първия, втория и последния въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от апелативния съд в противоречие с т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г., т. 6 от ТР № 2/02.07.2004 г. на ОСГК на ВКС, и решение № 374/22.11.2010 г. по гр. дело № 219/2010 г. на II-ро гр. отд. на ВКС. По отношение на третия и четвъртия въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображение тези въпроси да са от значение за развитието на правото и за точното прилагане на закона.
Ответниците по касационната жалба – ищците М. и И. Т. в отговора на жалбата излагат доводи и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че основания за допускане на касационното обжалване няма.
Въззивният съд е приел, че фактическата обстановка по делото е безспорна между страните и е следната: Жалбоподателят-ответник е взискател, а двамата ищци са длъжници по изп. дело № 20087050400144 по описа на ЧСИ И. Б.. По молба от 09.10.2012 г. на ответника-взискател, ЧСИ е спрял изпълнителното производство на основание чл. 432, ал. 1, т. 2 от ГПК – по искане на взискателя, като в молбата си за спирането същият е посочил, образувани срещу него наказателни производства за извършени престъпления по чл. 252, чл. 255 и чл. 253 от НК и образувано във връзка с това производство по ЗОПДНПИ (отм.). Постановлението на ЧСИ за спирането не е обжалвано и е влязло в сила; изпълнителното производство не е възобновено и към настоящия момент; с молба от 23.05.2020 г. ищците-длъжници са поискали прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, но молбата им не е уважена поради наличието на постановлението на ЧСИ за спирането на изпълнението.
При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че пред него е поставен за разрешаване въпросът относно приложението на правилата за погасителната давност към изпълнителния процес, както и че отговор на този въпрос е даден в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, като е цитирал част от разясненията в мотивите към нея, съгласно които, в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Позовавайки се на тези разяснения, имащи задължителен характер, апелативният съд е приел, че в случаите на спиране на изпълнителното производство по искане на взискателя, временно се преустановяват принудителните действия по удовлетворяване на кредитора, но не се препятства приложението на разпоредбите, уреждащи института на давността, защото това спиране се дължи на изразеното от него желание да не бъдат извършвани изпълнителни действия, а не на обективни пречки за това. Въззивният съд е изтъкнал, че в аналогични случаи, според цитираното тълкувателно решение, спирането и неприлагането на изпълнителни способи е приравнено на бездействие на кредитора, за което той носи санкцията на погасителната давност. С оглед това, съдът е заключил, че по отношение на разпоредбата на чл. 432, ал. 1, т. 2 от ГПК не се прилагат общите разпоредби, касаещи давността, още повече, че спирането на изпълнителното производство по искане на взискателя и невъзобновяването му не само, че утежнява положението на длъжника, например с натрупване на допълнителни лихви, но и го поставя в неблагоприятната позиция на неизвестност – да има висящо срещу себе си производство, по което няма движение и това да продължава за неопределено време. В тази връзка въззивният съд отново е изтъкнал, че в посоченото тълкувателно решение е възприето становището, че в аналогични случаи – на спиране на изпълнителното производство по желание на взискателя, спирането няма за резултат спиране и на давностните срокове, понеже обратното би обезсмислило разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, съставляваща специално основание за прекратяване по силата на закона на изпълнителния процес. Апелативният съд е приел също, че от 26.06.2015 г. – датата на влизане в сила и на прилагане на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, до завеждането на 10.06.2020 г. на исковата молба по делото е изтекъл срок по-малък от пет години, но е приел за безспорно, че по изпълнителното дело няма извършвани принудителни действия и в периода 10.06.2020 г. - 26.06.2020 г., т. е. – няма прекъсване на давността, и следователно тя е изтекла в хода на производството по настоящия спор. По отношение възраженията и твърденията на жалбоподателя-ответник за извършено признание на вземането от страна на двамата ищци в хода на наказателно производство против него, въззивният ги е намерил за преклудирани; препратил е по реда на чл. 272 от ГПК и към мотивите на първоинстанционния съд, който също е приел, че съдът няма задължение служебно да следи за направени извънсъдебни признания на вземането, които биха довели до прекъсване на давностния срок, поради което въвеждането на такива обстоятелства след изтичането на срока за подаване на отговор на исковата молба, какъвто касаторът-ответник не е подал по делото, се явява преклудирано.
Настоящата касационна инстанция намира, че с така приетото от въззивния съд (включително чрез приобщаването по реда на чл. 272 от ГПК на мотивите на първата инстанция към мотивите на въззивното решение) относно преклудирането на възраженията на касатора-ответник с неподаването на отговор на исковата молба, вторият формулиран в изложението към касационната жалба процесуалноправен въпрос (възражения от решаващо значение за спора, направени след срока за отговор на исковата молба, следва ли да бъдат отхвърлени като преклудирани при наличие на доказателства за съществуващи факти и обстоятелства от значение за спора) е разрешен в пълно съответствие с актуалната задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените там задължителни указания и разяснения, по силата на изричната разпоредба на чл. 133, във вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 от ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Да се допусне противното, би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор се отнася и за възраженията за придобивна и погасителна давност. В тази връзка ОСГТК на ВКС изрично е приело, че в тази им част постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС не са актуални при действието на ГПК от 2008 г. В случая касаторът се позовава на неактуална и напълно неотносима към настоящия случай практика на ВКС, формирана при действието на отменения ГПК от 1952 г. – т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г., т. 6 от ТР № 2/02.07.2004 г. на ОСГК на ВКС, и решение № 374/22.11.2010 г. по гр. дело № 219/2010 г. на II-ро гр. отд. на ВКС.
По същите съображения няма основание касационното обжалване да се допуска и по първия и петия процесуалноправен въпрос в изложението на жалбоподателя. Съгласно трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, както при действието на ГПК от 2008 г., така и при действието на отменения ГПК от 1952 г., предвид диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство съдът няма процесуално задължение по свой почин служебно да установява всички факти и обстоятелства за правилното изясняване на спора от фактическа страна (каквато е постановката на първия въпрос), а само на тези обстоятелства, които са от значение за допустимостта на иска, както и в някои изрично предвидени в закона и в изключителни случаи (например – съгласно задължителните указания и разяснения, дадени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС), но настоящият случай не е такъв, а както вече беше посочено – попада в приложното поле на т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Също съгласно константна практика на ВКС, съдът е задължен да обсъди всички своевременно направени и непреклудирани твърдения, възражения и доводи на страните, както и всички допустими и относими към тях доказателства по делото, но не и преклудираните такива. В случая, като не е обсъдил преклудираните възражения и твърдения на касатора-ответник, респ. – доказателствата за тях, въззивният съд не се е отклонил от тази трайно установена практика на ВКС.
Именно поради това, че не е обсъждал преклудираните възражения на касатора-ответник, въззивният съд не е дал разрешение на третия и четвъртия правен въпрос в изложението (погасителната давност в изпълнителния процес прекъсва ли се с признание на вземането; и искането за спиране на изпълнителното производство поради наличие на висящ наказателен процес срещу взискателя има ли характер на преюдициалност по отношение на изпълнението и тече ли давност в този случай). Поради това, тези два правни въпроса нито са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, нито са от значение за изхода на спора по делото, респ. – също не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК; не е налице и никоя от хипотезите за служебно допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищците, претендираните и направени от тях разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата им в производството пред настоящата съдебна инстанция, в размер 1 000 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 27/04.03.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 510/2020 г. на Бургаския апелативен съд.
ОСЪЖДА И. В. Д. с ЕГН [ЕГН] да заплати на М. Х. Т. с ЕГН [ЕГН] и И. С. Т. с ЕГН [ЕГН] сумата 1 000 лв. (хиляда лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: