Р Е Ш Е Н И Е

№ 225

София, 18.12.2023 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети октомври, две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: М. П.

Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при секретаря Анжела Богданова

изслуша докладваното от съдията М. П. гр. д. № 220 по описа за 2023 г.

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Г. Г., [населено място], чрез адв. Ж. Ж., срещу въззивно решение № 262956 от 15.09.2022 г. по гр. д. № 3018/2021 г. на Софийския градски съд, с което е отменено решение № 20237930 от 28.10.2020 г. по гр. д. № 20472/2020 г. на Софийския районен съд и са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата 13714,26 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.01.2020 г. до 10.03.2020 г. включително, ведно със законната лихва от 29.05.2020 г., до окончателното и изплащане, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 260,02 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 01.03.2020 г. до 28.05.2020 г. включително, като неоснователни.

Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало и съществувало валидно трудово правоотношение по силата на сключен трудов договор № 326/14.05.2019 г. С него „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД, [населено място], като работодател, е възложил на К. Г. Г., като служител, да изпълнява длъжността „ръководител проект“, с място на работа: обект „реконструкция на канализационна мрежа - [населено място], Узбекистан“, срещу заплащане на основно трудово възнаграждение в размер на 6000 лв., считано от 15.05.2019 г. Безспорно е също така обстоятелството, че със заповед № 333/10.03.2020 г., издадена от управителя на ответното дружество, е прекратено трудовото правоотношение с ищеца К. Г. Г., считано от 11.03.2020 г. Спорно по делото е обстоятелството дължи ли се на ищеца претендираното от него трудово възнаграждение за исковия период от 01.01.2020 г. до 11.03.2020 г. включително, както и дали ищецът е полагал реално труд при ответника за същия период.

Според въззивния съд в отговора на исковата молба е направено изрично възражение от страна на ответника, че с разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ е предвидено задължение за работодателя да начислява и плаща възнаграждение за извършена работа от работника/ служителя, но такова се дължи само за действително престиран труд. В тежест на ищеца съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК е да ангажира доказателства за установяване на положителния релевантен факт, а именно, че е полагал труд на заеманата от него длъжност през исковия период при ответника. По делото не са ангажирани категорични доказателства от страна на ищеца в тази насока. От писмените доказателства не би могло да се установи по несъмнен начин обстоятелството, че е налице реалното престиране на труд и изпълнение на трудовата функция. Не е доказан фактът, че ищецът е полагал труд при ответника за периода, за който претендира заплащане на трудово възнаграждение. От друга страна, начисляването на трудово възнаграждение на ищеца по представените фишове за работни заплати действително е факт, който е индиция за дължимостта на трудовото възнаграждение, тъй като същото се извършва в изпълнение на основно задължение на работодателя по чл. 128, т. 1 КТ. В процесния случай обаче, при съвкупната преценка на този факт с останалите доказателства по делото, следва извод, че макар и начислено, трудовото възнаграждение на ищеца не се дължи поради това, че работата не е извършена от него.

Жалбоподателят е изложил твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Според него въззивният съд неправилно е определил като спорно обстоятелството за реалното полагане на труд от ищеца при положение, че първоинстанционният съд го е отделил като безспорно в доклада по делото, като по този начин е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила при разпределението на доказателствената тежест.

Ответникът по касационната жалба „СТРОИТЕЛНО - ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД, [населено място], представлавяно от управителя Г. Г., с отговор, приподписан от юрисконсулт Г. Р., оспорва жалбата. Счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество подадената жалба е неоснователна.

С определение № 1974 от 05.07.2023 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 262956 от 15.09.2022 г. по в. гр. д. № 3018/2021 г. на Софийския градски съд. Обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса дали въззивният съд е длъжен при непълнота или грешно разпределена доказателствена тежест в доклада да даде указания на страните да посочат относими към предмета на делото доказателства, които не са били събрани пред първоинстанционния съд.

Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на ангажираните по делото доказателства, по въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване, намира следното:

Съгласно чл. 7, ал. 1, изр. последно ГПК съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна. Конкретен израз на този принцип е разпоредбата на чл. 146 ГПК, според която първоинстанционният съд е длъжен да извърши доклад по делото. Докладът включва изясняване на обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения от страните (правнорелевантните факти). Когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът е длъжен съгласно чл. 145, ал. 1 ГПК да постави на заинтересованата страна въпроси по тези факти, указвайки значението им за претендираното право или направеното възражение, за да се изяснят, конкретизират или отстранят противоречията в тях, както предвижда чл. 145, ал. 2 ГПК. След като посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника и им указва съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочат доказателства. Едва след това страните са длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, дадените указания и доклада и от този момент настъпва преклузията да се твърдят нови факти и обстоятелства и да се сочат нови доказателства, освен ако не са налице условията по чл. 147 ГПК. При липсата на надлежен доклад не настъпват преклузиите на закона и за въззивното производство - чл. 266, ал. 3 ГПК. Когато произнасянето по наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение предполага непълнота на фактическите твърдения на страните и/или събиране на нови доказателства, въззивният съд дължи преценка извършил ли е първоинстанционният съд дължимите процесуални действия по докладване на делото и съответно настъпила ли е преклузията за въвеждане в спорния предмет на твърдения за факти и на исканията за събиране на доказателства. Ако направеният от първоинстанционният съд доклад е непълен или неточен, включително и когато този съд не е изпълнил задълженията си по чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК и въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия, по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания - т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивното решение е постановено в противоречие с възприетото разрешение. Между страните действително не се спори, че по силата на представения трудов договор № 326/14.05.2019 г. между тях е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „ръководител проект“. Същото е прекратено със заповед № 333/10.03.2020 г., считано от 11.03.2020 г., за което твърденията на страните отново съвпадат. В отговора на исковата молба ответникът-работодател изрично е направил възражение, че трудово възнаграждение се дължи за действително престиран труд, за което ищецът не е ангажирал доказателства. В противоречие с направеното възражение в доклада по чл. 140, ал. 1 ГПК в противоречие с чл. 146, ал. 1, т. 3 вр. 5 ГПК първоинстанционния съд е определил като безспорно обстоятелството, че в процесния период ищецът е полагал труд за работодателя на посочената длъжност, поради което не му е разпределена доказателства тежест за установяването на съответния факт. Във подадената от ответника въззивна жалба отново се съдържа възражение, че не са представени надлежни доказателства от страна на ищеца във връзка с изложените в исковата молба твърдения, във връзка с което обаче въззивният съд не е дал допълнителни указания и не е разпределил доказателствената тежест на ищеца за установяването на реалното полагане на труда, чието заплащане търси. Без да са давани допълнителни указания за разпределението на доказателствената тежест между страните, във въззивното решение въпросът за действителното полагане на труда е изведен като спорен и съответно е установена липсата на представени доказателства за доказването му.

Видно от изложеното обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде отменено, а делото - върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с оглед необходимостта евентуално да бъдат събрани доказателства за обстоятелството дали действително е престиран труд за процесния период. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе по направеното от ответника-работодател възражение с оглед изложеното във въззивната жалба и да направи ново разпределение на доказателствената тежест, съобразно всички наведени от страните твърдения при съблюдаване на правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК.

На основание чл. 294, ал. 2 ГПК по разноските, направени от страните в касационното производство, ще се произнесе въззивният съд при новото разглеждане на делото.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІII г. о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 262956 от 15.09.2022 г. по в. гр. д. № 3018/2021 г. на Софийския градски съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.