Върховният административен съд на Р. Б. - Шесто отделение, в съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и двадесет и четвърта година в състав: Председател: Г. Г. Членове: Д. С. Я. К. при секретар С. О. и с участието на прокурора А. П. изслуша докладваното от съдията Д. С. по административно дело № 3554/2023 г.
Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано е по касационна жалба на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) Пловдив, против Решение №256 от 07.02.2023 г., постановено по адм. дело №3000/2022 г. по описа на Административен съд Пловдив.
Подадена е и частна жалба от Б. М., чрез адвокат Т. Ф., против Определение №660 от 14.03.2023 г., постановено по адм. дело №3000/2022 г. по описа на Административен съд Пловдив, като се иска неговата отмяна и присъждане на разноски в размер на 1 300 лева.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендират се разноски, а в допълнителна молба се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна.
Ответникът Б. М., чрез адвокат Т. Ф., в писмен отговор, оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.
Прокурорът от Върховната прокуратура представя мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване.
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения:
Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Пловдив е Решение №2153-15-317 от 04.11.2022 г. на директора на ТП на НОИ Пловдив, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата на Б. М. срещу Разпореждане №151-00-22563-3 от 23.03.2022 г. на ръководителя на осигуряването за безработица за възстановяване на недобросъвестно получено парично обезщетение за безработица в размер на 9583,41 лева главница и 434,88 лева лихва.
По делото е установено, че с Разпореждане № 151-00-22563-1 от 23.12.2020 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на Б. М. е отпуснато парично обезщетение за безработица в размер на 74,29 лева дневно за период от 11.12.2020 г. до 10.12.2021 г. Впоследствие, с Разпореждане № 151-00-22563-2 от 23.03.2022 г. е прекратено със задна дата отпуснатото парично обезщетение за безработица, считано от 11.06.2021 г. на основание чл. 54д, ал. 1, т. 3 от КСО, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, като това разпореждане, след административно и съдебно обжалване, е влязло в сила.
С обжалваното първоинстанционно решение административният съд е приел, че от страна на административния орган не е доказана недобросъвестността на ответника и макар той да е получил парично обезщетение за безработица, което не му се полага, поради навършването на пенсионна възраст, той не следва да го възстановява. Позовал се е и на практиката на Върховния административен съд при решаването на сходни казуси.
Поради това съдът е отменил Решение №2153-15-317 от 04.11.2022 г. на директора на ТП на НОИ Пловдив и е присъдил в тежест на касатора разноските по делото.
Решението е правилно.
Съгласно разпоредбата на чл. 54е, ал. 3 от КСО, изплатените парични обезщетения за безработица се възстановяват от лицата за периода, за който им е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст. В настоящия случай, за периода от 11.06.2021 г. до 10.12.2021 г., на Б. М. не е отпусната пенсия по чл. 68, ал. 1 и ал. 2 от КСО. Двете осигурителни плащания не са се припокривали, както изисква нормативната уредба, поради което не е налице законовото основание по чл. 54е, ал. 3 от КСО за възстановяване на едното от тях паричното обезщетение за безработица.
Законовата предпоставка за възстановяване на процесните обезщетения за безработица е и недобросъвестност на лицето, което ги е получило. Тежестта на доказване на това обстоятелство пада върху административния орган, който следва по несъмнен начин да установи недобросъвестността на лицето, след като е посочило това като основание за издаване на административния акт.
Както е посочил съдът в мотивите си, по делото липсват доказателства, от които може да се направи извод, че Б. М. е съзнавал факта на придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, следователно той не е действал недобросъвестно, както изисква чл. 114, ал. 1 от КСО.
От това следва изводът, че не са налице кумулативно предпоставките за възстановяване на получените суми. Нито е налице недобросъвестност, нито ответникът е получавал пенсия, докато е получавал и обезщетение за безработица.
Предвид изложеното, обжалваното съдебно решение, с което е отменено Решение №2153-15-317 от 04.11.2022 г. на директора на ТП на НОИ Пловдив, е правилно. Не се установяват касационни отменителни основания по чл. 209, т.3 от АПК, поради което решението следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на спора, претенцията на ответника за присъждане на разноски е основателна. Основателно обаче е и направеното от касатора възражение за прекомерност на адвокатския хонорар по следните съображения:
В представения договор за правна защита е уговорено, че негов предмет е изготвянето на отговор на касационна жалба и процесуално представителство пред Върховния административен съд. В настоящия случай, адвокат Филипова е депозирала отговор на касационна жалба, но не е осъществила процесуално представителство. Това, заедно с липсата на фактическа и правна сложност на делото, мотивира настоящия съдебен състав да редуцира адвокатския хонорар от 1300 на 1000 лева. На основание 1, т. 6 от ДР на АПК, разноските се възлагат в тежест на НОИ.
По отношение на подадената частна жалба:
В жалбата са изложени доводи за неправилност на Определение №660/14.03.2023 г. Аргументира се прилагането на разпоредбата на чл. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приложима по силата на чл. 8, ал. 1 от същата. Претендират се разноски.
Ответникът по частната жалба директорът на ТП на НОИ Пловдив, чрез юрисконсулт А. С., в срока по чл. 232 от АПК, в писмено възражение оспорва жалбата като неоснователна. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Частната жалба е подадена в преклузивния 7-дневен срок по чл. 230 от АПК от надлежна страна, за която оспореният с нея съдебен акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество, е неоснователна.
С оспореното определение, в производството по чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), съдът е отхвърлил искането на Б. М. за изменение на Решение №256 от 07.02.2023 г., постановено по адм. дело №3000/2022 г. по описа на Административен съд Пловдив в частта му за разноските. Съдът се е аргументирал с обстоятелството, че предмет на съдебен контрол е решението на директора на ТП на НОИ, а не разпореждането на ръководителя на осигуряването при безработица, поради което в случая не е налице материален интерес, съобразно който да се определи адвокатското възнаграждение, каквито са били мотивите в искането за изменение.
Определението е правилно.
Към аргументите на първоинстанционния съд за липса на материален интерес, следва да се добавят и следните съображения:
За производствата по КСО е предвидена изрична разпоредба в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения чл. 8, ал. 2, т. 2, която дерогира останалите разпоредби, уреждащи производствата с материален интерес.
Следва да се има предвид, че производствата по КСО засягат значим брой уязвими групи от хора, което е мотивирало законодателя при приемането на разпоредбите, касаещи размера на държавните такси за касационно обжалване по тези производства, да определи размера на таксата не според материалния интерес, а като проста такса чл. 227а, ал. 4 от АПК.
По изложените съображения, обжалваното определение, като правилно, следва да бъде оставено в сила.
По отношение на претендираните от страните разноски съдът намира, че такива не следва да се присъждат по следните съображения:
Съгласно чл. 81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Тази разпоредба се отнася за актовете, с които спорът се разрешава по същество.
Оспореното определение е постановено в производство по чл. 248 от ГПК и не е акт, с който се разрешава спор по същество, поради което разноски за това производство не се присъждат. Разноски се дължат за съдебното производство по основния спор и предмет на делото, но не и по акцесорното производство за разноски (в този смисъл Определение №2345 от 06.03.2023 г., постановено по адм. дело №1864/2023 г. по описа на Върховния административен съд).
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №256 от 07.02.2023 г., постановено по адм. дело №3000/2022 г. по описа на Административен съд Пловдив.
ОСТАВЯ В СИЛА Определение №660 от 14.03.2023 г., постановено по адм. дело №3000/2022 г. по описа на Административен съд Пловдив.
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт - гр. София, [улица], Булстат [номер], да заплати на Б. М., [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], община [община], [улица], разноски за касационната инстанция в размер на 1 000 (хиляда) лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ
секретар:
Членове:
/п/ ДЕСИСЛАВА СТОЕВА
/п/ ЯВОР КОЛЕВ