О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4799

София, 23.10.2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 1531 по описа за 2025 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Л. К., чрез адв. Ю. Д. против решение № 251/20.12.2024 г. по в. гр. д. № 420/2024 г. на Апелативен съд Велико Т., с което като е отменено решение № 219 от 27.05.2024 г. по гр. д. № 207/2024 г. по описа на Окръжен съд Русе, е уважен предявения от М. И. С. срещу касатора иск с правно основание чл.79 вр. чл.82 ЗЗД за сумата от 25 191,23 лв.- обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 2.02.2023 г. до окончателното изплащане.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа на първо място, че то е неправилно, тъй като е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на основното възражение на ответника, заявено в отговора на исковата молба, а именно, че клаузата на т.11 от подписаното между съпрузите споразумение по чл.51, ал.1 СК, е нищожна поради накърняване на добрите нрави. В изложението, обективирано в касационната жалба и в молбата-уточнение от 19.02.2025 г., се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като при постановяването му се нарушени правилата на формалната логика – основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Насрещната страна М. И. С., чрез адв. Б., е депозирала отговор, в който излага становище, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че изложените доводи за неправилност на решението, са неоснователни.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу въззивно решение, което подлежи на обжалване.

За да отмени решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете на М. И. С., квалифицирани от последния като такива с правно основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД, съответно за сумата от 5 448,12 лв. – внесена от нея сума по изп. дело № 1010/2020 г. по описа на ЧСИ Х., за сумата от 16 908,09 лв. – половината от разпределената на „Банка ДСК“ АД сума след извършената публична продан по същото дело и за сумата от 8 283,14 лв. – платени от ищцата такси и разноски в изпълнителното производство, въззивният съд е приел, че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна. При съобразяване на изложените в исковата молба факти и обстоятелства и тези, изложени в молбата за изменение на иска от 31.01.2024 г. и допуснатото такова от първоинстанционния съд с определение от 19.02.2004 г., въззивният съд е приел, че претенцията на ищцата е в общ размер на 25 191,23 лв. и се основава на твърдяно неизпълнение от ответника на договорно задължение, поето с подписаното между страните споразумение по чл.51, ал.1 СК, поради което е дал правна квалификация на същата по чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД – обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпяна загуба поради неизпълнение на т.11 от споразумението. Въпреки приетото, че претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е в общ размер на 25 191,23 лв., а съгласно диспозитива на първоинстанционното решение, искът е отхвърлен за сума в общ размер на 30 639,35 лв., въззивният съд не е обезсилил решението в частта, с която е налице произнасяне за сумата над 25 191,23 лв., а е отменил изцяло решението и е постановил друго, с което е уважил иска при дадена правна квалификация по чл.79, ал.1, вр. чл.82 ЗЗД до предявения размер от 25 191,23 лв. Посочил е, че доколкото първоинстанциионният съд се е произнесъл по наведените в исковата молба обстоятелства и петитум, но е дал неправилна правна квалификация на иска, решението му не е недопустимо, а неправилно. За да уважи иска, въззивният съд е приел, че споразумението по чл.51, ал.1 СК има договорен характер и в рамките на свободата на договаряне страните са уредили материално-правните последици от прекратяването на брака, като в т.11 от същото, са се споразумели, че след прекратяване на брака, съпругът Б. К. ще заплаща дължимите месечни вноски по получените от него или съпрузите по време на брака банкови кредити. За неоснователно е приел заявеното в срока за отговор възражение за нищожност на клаузата на т.11 от споразумението като противоречаща на закона и накърняваща добрите нрави, поради нееквивалентност на престациите. При съобразяване на събраните по делото доказателства, е приел, че по образуваното въз основа на изпълнителен лист, издаден в полза на „Банка ДСК“ АД, изп. дело № 1010/2022 г., ищцата в изпълнение на подписано с банката споразумение е внесла сума в общ размер на размер на 8 283,14 лв., от които 5 448,12 лв. – месечни вноски за погасяване на кредита и 2 735,02 лв. - такси по изп. дело, а след публичната продан на имота, който е придобит в режим на СИО, на банката е преведена сумата от 33 802,22 лв., половината от която е в размер на 16 903,11 лв. и която съгласно т.11 от споразумението между страните, е дължима от Б. К.. При така установените факти, въззивният съд е стигнал до извод, че в резултат на неизпълнение на поетото с т.11 от споразумението задължение от страна на ответника, за ищцата са настъпили имуществени вреди под формата на претърпени загуби в общ размер на 25 191,23 лв., поради което искът се явява основателен.

При така изложените от въззивния съд решаващи изводи и съобразявайки разрешението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, намира приложение и в стадия на селектиране на касационните жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая касационното обжалване на решението следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК поради наличието на вероятност въззивното решение да е частично недопустимо, като постановено по допуснато изменение на иска в нарушение на нормата на чл.214, ал.1 ГПК. Едва след преценка на допустимостта на въззивното решение, ще може да се разглеждат доводите за неговата неправилност.

За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на по 503,82 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 251/20.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 420/2024 г. по описа на Апелативен съд Велико Т..

УКАЗВА на Б. Л. К., чрез адв. Ю. Д., в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 503,82 лв., като в противен случай производството пред касационния съд ще бъде прекратено.

Делото да се докладва на ръководителя на IV г. о. след представяне на доказателства за внесена държавна такса за насрочването му в открито съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: