О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2888

гр. София, 09.10.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети септември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 285/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. М. Р. и М. Д. Р. от [населено място] срещу въззивно решение № 831 от 07.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3245/2021 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 264054 от 18.06.2021 г. по гр. д. № 12300/2019 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите против държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и СБАЛО „Проф. Б. Б. ЕАД искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищците са собственици на реална част с площ от 1978 кв. м от УПИ *-*, целият с площ 27 125 кв. м, представляващ имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], като претендираната част се намира в източната част на имота, при съседи: юг и изток - имот с идентификатор ***; север - имот с идентификатор ***, запад - останалата част от имот с идентификатор ***.

По делото е установено, че ищците в първоинстанционното производство са наследници на Р. Я. Р., починал на 25.03.1979 г. и Ш. Р. Р., починала на 15.12.1971 г. С нот. акт № 2/1941 г. И. Б. Л. е признат за собственик като купувач на публична продан на дворно място от 3400 кв. м, находящо се в землището на [населено място], „К. ”, в м. „П.“,при посочени граници, от което са образувани парцел * и парцел * от кв. 56. С решение /резолюция/ № 562-I/21.09.1949 г. по гр. д. № 1165/1949 г. на Софийския областен съд е признато, че при покупката на половината реална част от цялото дворно място с площ от 3400 кв. м, а именно парцел * от кв. 56, И. Л. е действал като скрит пълномощник на Р. Р. и Ш. Р., поради което последните са признати за собственици на тази реална част от имота. Целият имот е одържавен, за което съставен АДС № 400/29.09.1949 г., като при одържавяването същият е бил незастроен, с граници, съвпадащи с тези по нотариалния акт, с площ около 3100 кв. м, като въз основа на заповед № 10/26.05.1971 г. на СГНС е предоставен на Министерство на народното здраве за изграждането на болничен комплекс. За изграждането на Възстановителен институт, Детска възстановителна болница, Ортопедична база, Училище за медицински сестри, общежитие за медицински сестри и стопанска сграда със заповед № 130/16.05.1967 г. на СГНС са отредени одържавени имоти, находящи се в м. „Д.“ в кв. 54 /стари квартали 47, 52, 53, 54, 55, 56, 57 и 58/ К. , * част, сред които и процесният имот, означен като № * в стар кв. 56 с площ 3800 кв. м и посочен като бивша собственост на И. Л.. Имот пл. № * в кв. 117 по плана на Г., одобрен със заповед № РД-09-50-130/11.03.1999 г. и заповед № РД-09-373/16.12.1999 г., на който терен е построена Държавна институтска болница по ортопедия, съгласно плана на К. -* част от 1959 г. попада върху стари имоти с пл. № *, *, *, *, *, *, *, *, *, *, *, *, *, * и * в кв. 54 /стар кв. 56/ и за тези имоти през 1970 г. и 1971 г. са съставени актове за държавна собственост. По графични данни този имот е с площ от 15 780 кв. м. За него е съставен акт за публична държавна собственост № 02281/14.08.2000 г. на основание чл. 68 ЗДС, във вр. с чл. 146 и чл. 147 ППЗДС, заповед № 130/16.05.1967 г. на УАБ и заповед № 346/25.07.1980 г. на УАБ, в които е посочено, че върху терена с площ 15 780 кв. м са изградени детска възстановителна болница, състояща се от високо и ниско тяло, застроена на обща площ от 2700 кв. м. В графа „забележки“ е отразено наличието на още постройки - едноетажна стопанска сграда с площ 310 кв. м; отделение за лечение на хирургично болни на един етаж с площ 400 кв. м. Имотът е с административен адрес [населено място], [улица] се стопанисва и управлява от Държавна институтска болница по ортопедия /ДИБО/ - Горна баня към Министерство на здравеопазването на основание разпределителен протокол на ДМА, собственост на закритата МА, т. 15, утвърден през 1993 г. от министъра на здравеопазването. Със заповед № РД 18-40/18.08.2000 г. на министъра на здравеопазването Държавната институтска болница по ортопедия – Горна баня е преобразувана в лечебно заведение с наименование „Специализирана болница за активно лечение по ортопедия“ ЕАД, [населено място] и поема активите и пасивите на закритото публично здравно заведение по баланс към 30.06.2000 г. Тази заповед е вписана в акта за държавна собственост № 02281/14.08.2000 г. за имот пл. № * в кв. 117 и е отбелязано, че вече е частна държавна собственост, а по-късно въз основа заповед № РД-02-14-944/01.09.2008 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството имотът е отписан от актовите книги за държавна собственост. С нот. акт № 8/2008 г. СБАЛО „Проф. Б. Б. ЕАД е признато за собственик на дворно място в [населено място], [улица], цялото с площ от 15 780 кв. м и съставляващо поземлен имот № * от кв. 117 по плана на [населено място], кв. Горна баня, при съседи: улица, УПИ *-*, УПИ *-* и *- болничен комплекс за републикански център по протезиране, възстановителна хирургия и производство на протези. Със заповед № РД-57-2479 от 06.08.1993 г. на кмета на СГО е отказано възстановяване на собствеността на основание чл. 1 ЗВСОНИ и чл. 88, ал. 4 НДИ /отм./ върху парцел * от кв. 56 по плана на К. , представляващ част от процесния имот по заявление, подадено от наследниците на И. Л., поради реализирано в него мероприятие.

При така установените по делото факти, въззивният съд е приел, позовавайки се на заключенията на приетите по делото единична и тричленна съдебно-техническа експертиза, че описаният в нот. акт № 2/1941 г. имот е идентичен с имот пл. № *, от който са образувани парцел * и парцел * от кв. 56, а също и че същият е описан под този номер в приетия като доказателство по делото предавателно-приемателен протокол от 26.05.1971 г., с който е предаден на Министерството на народното здраве, като част от терена в м. „Д.“, кв. 54 /стари квартали 47,52,53,54,55,56,57 и 58/, отреден за „Възстановителен институт“, Училище за медицински сестри, общежитие за медицински сестри и стопанска сграда. Имот пл. № *, на който съответства парцел * от ст. кв. 56, не е част от имот пл. № * в кв. 117, респ. имотът на ищците не е част от имота, предоставен на ответната болница. Същият е бил част от по-голям имот в м. „Д.“ в кв. 54 /стари квартали 47,52,53,54,55,56,57 и 58/, м. „К. , К. V част“, отреден за „Възстановителен институт“, Ортопедична база, Училище за медицински сестри, Общежитие за медицински сестри и стопанска сграда и предаден с предавателно-приемателен протокол от 26.05.1971 г., като в описаното мероприятие е включено и построяването на Държавната институтска болница по ортопедия, преобразувана впоследствие в СБАЛО „Проф.Б. Б. ЕАД. Приетите по делото технически експертизи са дали заключение в два варианта – първият е съобразно представената към исковата молба комбинирана скица от „ГИС-София“ ЕАД, като изрично е посочено, че графиката е изготвена по наличните данни в поддържаната от дружеството информационна система на кадастралните и регулационните планове на Столична община. Вещите лица са посочили, че планът от 1934 г. е в локална координатна система и има сериозни разминавания при изготвяне на комбинираната скица като няма изходни координати, които да бъдат използвани. При изготвяне на скицата „ГИС-София“ ЕАД същите са ползвали като ориентир съществуващи постройки, които съответстват. Във втория вариант експертите сочат, че като основа за изготвяне на заключението е използвано съответствието на имот пл. № *. С оглед на това и доколкото е установено, че към 1992 г. имотът на ищците е бил държавна собственост, съдът е приел, че същият следва да е съществувал реално до размерите, в които е бил отчужден, за да може да им бъде възстановена собствеността. В настоящия случай това не е налице, доколкото не могат да бъдат установени границите на одържавения имот в рамките на имота в м. „Д.“ в кв. 54 /стари квартали 47,52,53,54,55,56,57 и 58/, м. „К., К. V част“, отреден със заповед № 130/16.05.1967 г. на СГНС, за „Възстановителен институт“, Ортопедична база, Училище за медицински сестри, Общежитие за медицински сестри и стопанска сграда, което само по себе си сочи на липса на реално съществуващ имот, като самостоятелен обект на собственост. Процесният имот е загубил индивидуализацията на самостоятелен поземлен имот с включването му в един по-голям парцел, с площ отредена основно за нуждите на Министерство на народното здраве и изграждането на постройки върху него, при което имотът обхваща реални части от различни урегулирани поземлени имоти. В допълнение е посочено, че дори и ако бъде възприет предложеният от тричленната експертиза първи вариант - че имотът е заключен в цифрите 1,2,3,4,5,6,1 съгласно приложение № 1 към експертизата, със свободна площ от 1978 кв. м, макар същата да отговаря на изискванията за минимален размер на УПИ, тя не отговаря на изискванията за лице към улица и обособяването на такъв имот не може да се осъществи в настоящото производството. По тези съображения предявените установителни искове са приети за неоснователни.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Допустимо ли е предявяване на иск за възстановяване на реални части от имот с основание ЗВСОНИ, или първо следва да бъде извършено нанасяне на тази реална част като самостоятелен обект в кадастралната карта, след разрешаване на спор за материално право по реда на чл. 53, ал. 2 ЗКИР“; 2. „Необходимо ли е при възстановяване на имот по силата на закон, съдът да изследва при решаване на делото уредена ли е уличната регулация, а именно имотът предмет на възстановяване да има достъп откъм улица“; 3. При частично възстановяване на имот в частта, в която мероприятието не е реализирано, следва ли при възстановяване имотът да е в стари възстановими граници, или е допустимо да се възстанови само онази част от земната повърхност от отчуждения имот, свободна от нереализираното мероприятие“; 4. „Следва ли при възстановяване на имота, съдът задължително да изследва дали възстановяемата част от имота може да се обособи като самостоятелна или при възстановяването съдът е ограничен до предпоставките на чл. 200, във вр. с чл. 16 ЗУТ; 5. „Налице ли е основание за реституция по чл. 1 ЗВСОНИ на реално съществуваща част от имот, незасегната от реализирано мероприятие, в случай че реално съществуващата част няма достъп до улица“; 6. „Допустимо ли е предявяването на иск за спор за материално право по смисъла на чл. 53, ал. 2 ЗКИР преди възстановяването на недвижимия имот по реда на съответния реституционен закон“; 7. „Документите за собственост, годни да установят право на собственост, преди отчуждаването на имот, могат ли да послужат за декларирането му пред АГКК, преди да е възстановен по надлежния за случая ред“; 8. „Следва ли при частично възстановяване (нереализирано отчуждително мероприятие), възстановяемата част да е с предварително уредени сметки по регулация“; 9. „При възстановяване на имот по реституционни претенции следва ли имотът да съществува в реални граници, или е допустимо да се възстанови онази част, която не е засегната от реализираното отчуждително мероприятие“; 10. „При възстановяване на реална част от имот, която отговаря на минимални изисквания за размер, но не отговаря на изискванията от към улица, допустимо ли е да се възстанови“; 11. „Когато съдът се е произнесъл по непредявен материален интерес, недопустимо ли е съдебно решение, по което съдът се е произнесъл по непредявена претенция (исковата претенция е за възстановяване на реална част от нереализирано отчуждително мероприятие, а съдът се произнесъл по предпоставки за възстановяване на имот в стари реални граници), освен неправилно и незаконосъобразно, явява ли се решението и недопустимо“. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответната страна по жалбата - държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, е представила писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

По отношение на първата група поставени от касаторите въпроси (от № 1 до № 5 вкл. и № 9 и № 10) следва да се посочи, че съгласно практика по приложението на разпоредбите на чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ собствеността върху имоти, одържавени по ЗОЕГПНС, се възстановява, ако те съществуват реално в размерите, в които са отчуждени. В хипотезите на частично застрояване на отчужден незастроен имот, собствеността върху останалата незастроена част от имота се възстановява само ако тя може да се обособи като самостоятелен обект на собственост съобразно нормативите за устройство на територията. В този смисъл е и задължителната практика, обективирана в ТР № 1/1994 г. на ОСГК на ВС, т. 1 и ТР № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 1. В случая, от събраните по делото доказателства е установено, че макар спорната реална част от имота да отговаря на изискванията за минимален размер на УПИ, то същата не отговаря на изискваният за лице към улица и обособяването на такъв имот не може да бъде извършено. Доколкото от имота не може да се обособи самостоятелен обект на собственост съобразно нормативите за устройство на територията, изводът на въззивния съд, че реституционният ефект на ЗВСОНИ не е настъпил, е в съответствие с установената практика.

Втората група поставени въпроси (от № 6 до № 8 вкл.) са формулирани общо, абстрактно и теоретично и не е ясно в контекста на кое конкретно правно разрешение на въззивния съд се задават, поради което не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Последният поставен въпрос е формулиран според твърденията на жалбоподателите и по начин, непозволяващ даването на принципен отговор, тъй като той е в зависимост от установяването на конкретна фактическа обстановка. Ето защо и този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице извод относно правното значение на факт, направен при грубо нарушение на правилата за формалната логика, опита и научните правила. В случая сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите следва да заплатят на ответната страна по жалбата – държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, сумата 200 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 831 от 07.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3245/2021 г. на Софийския апелативен съд.

О с ъ ж д а Р. М. Р. и М. Д. Р. да заплатят на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, сумата 200 лв. /двеста лева/ разноски.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: