О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60649
София, 20.12.2021 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди двадесет и първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е. С. т. д.№752/2021г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. М. Т., Й. М. Т. и Д. Н. А. срещу решение №148 от 17.07.2020г., постановено по в. т.д.№90/2020г. на Варненски апелативен съд, ТО, в частта му, с която е потвърдено решение №153/19.11.2019г. по т. д. №241/2018г. на Добрички окръжен съд във връзка с въззивната жалба на тримата ищци.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в частта му, потвърждаваща първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете по чл.432, ал.1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди за разликите: над 55 000лв. до 220 000лв за ищеца Ж. М. Т.; над 65 000лв. до 230 000лв. за ищеца Й. М. Т. и над 60 000лв. до 200 000лв. за ищцата Д. Н. А., е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорват се изводите на въззивния състав, че пострадалият наследодател на ищците е съпричинил вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД до размер на Ѕ, като се излагат съображения, че починалият М. Т. П. не е допринесъл за настъпването на вредите. Според касаторите не е доказано възражението на ответното дружество, че на наследодателят на ищците е било известно обстоятелството, че водачът на лекия автомобил, в който е пътувал М. П., е бил употребил алкохол над законоустановения минимум. Сочи се, че неправилно, като друг съпричиняващ фактор, е отчетена липсата на поставен предпазен колан, доколкото при задълбочено обсъждане на заключението по комплексната автотехническа и медицинска експертиза би се установило, че вредоносният резултат би настъпил и при поставен обезопасителен колан. Отделно се сочи, че опредените от съда размери на обезщетенията за неимуществени вреди на ищците са занижени с оглед разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския АС, а при условията на евентуалност – пререшаване на спора по същество с присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, са формулирани следните правни въпроси, които според касатора обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК:
1. „При определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, задължен ли е решаващият съд да изясни причинно-следствената връзка и точното съотношение между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на МПС и въз основа на него да определи на основание чл.51, ал.2 ЗЗД обективния принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №198/03.02.2017г. по т. д.№3252/2015г. на ІІ т. о.; решение №19 от 08.02.2017г. по т. д.№50177/2016г. на ІV г. о и решение №106/08.07.2019г. по т. д.№2243/2018г. на ІІ т. о.
2. „ При направено възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, за да определи обективния принос на пострадалия, длъжен ли е решаващият съд да прецени доколко страната, която го прави го е доказала при условията на пълно и главно доказване, причинната връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на МПС?“ Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в решение №198/03.02.2017г. по т. д.№3252/2015г. , ІІ т. о. и решение №19 /08.02.2017г. по т. д.№50177/2016г. на ІV г. о.
3. „Възможно ли е определеното обезщетение за вреди от деликт да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД поради прието от съда съпричиняване от страна на пострадалия с вероятност, без съпричиняването да е доказано при условията на пълно и главно доказване.?“. Според касаторите въпросът е решен в противоречие с решение №5/13.03.2013г. по гр. д.№ 638/2012г., на ВКС, ІІІ г. о. и решение №140/24.07.2013г. по гр. д.№ 1328/2012г. на ВКС, ІІІ г. о.
4. „Относно наличието на съпричиняване на вреда в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управлявано от водач, употребил алкохол.“ Сочи се, че въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС в TP №1/23.12.2015г. по тълк. д.№1/2014г. на ОСТК на ВКС и с практиката на ВКС, формирана с решение №66/01.06.2017г. по т. д. №650/2016г. І т. о.
5. „За задължението на въззивната инстанция да се произнесе по всички своевременно въведени с въззивната жалба доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение.“. Поддържа се противоречие с практиката на ВКС в решение №142/30.03.2020 г. по т. д.№2970/2018г. на І т. о.
6. „От какво се определя съдържанието на справедливостта като критерии за определяне паричния еквивалент на моралните вреди? Какво включва справедливото обезщетяване на неимуществените вреди: само преживяването от ищците на настъпилата смърт на пострадалия им баща и фактически съжителстващ, или и на последиците от понасянето й в бъдеще?“ Сочи се противоречие със задължителната практика на ВС по т.11 от ППВС №4/1968г., както и с практиката на ВКС, обективирана в решение №5/13.03.2013г. по гр. д.№638/2012г. на ІІІ г. о. и решение №140/24.07.2013г. по гр. д.№ 1328/2012г. на ІІІ г. о.
Като седми въпрос е повторен въпрос №5: за задължението на въззивната инстанция да се произнесе по всички своевременно въведени с въззивната жалба доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение,, за който въпрос се твърди противоречие с решение №142/30.03.2020 г. по т. д.№2970/2018г. на І т. о.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ЗД „Б. И. АД, в който се твърди, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въпросите на касаторите, свързани с приетия от съда размер на съпричиняването и с определените размери на обезщетенията за неимуществени вреди, не са решени от въззивния състав в противоречие с практиката на ВКС и със задължителната практика на ВС.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил решение №153/19.11.2019г. по т. д. №241/2018г. на Добрички окръжен съд в обжалваната му от ищците част, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за осъждане на ЗД „Б. И. АД да им заплати обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на М. Т. П., починал на 23.11.2017г. вследствие на ПТП, настъпило на 14.07.2017г. за разликите: над 55 000лв. до 220 000лв. - за ищеца Ж. М. Т.; над 65 000лв. до 230 000лв. - за ищеца Й. М. Т. и над 60 000лв. до 200 000лв. - за ищцата Д. Н. А..
Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че е ангажирана отговорността на ответното дружество по чл.432, ал.1 ГПК за обезщетяване на причинените на ищците неимуществени вреди от смъртта на М. Т. П., починал на 23.11.2017г. вследствие на ПТП, настъпило на 14.07.2017г. В тази връзка съдът е посочил, че произшествието е станало по вина на М. А., който като водач на застрахования към датата на злополуката при ЗД „Б. И. АД л. а. „Воксхол“ с ДК [рег. номер на МПС] , управлявайки автомобила с превишена скорост е реализирал самокатастрофа, блъскайки се в мантинелата след загуба на управление на автомобила, при управление на МПС под въздействието на алкохол с концентрация 0.72 на хиляда, както и под влияние на наркотично средство (амфетамин). С обжалваното решение е прието за безспорно наличието на причинно-следствена връзка между претърпените от наследодателя на ищците М. П., пътуващ на предната седалка на автомобила, и неговата смърт, настъпила впоследствие на 23.11.2017г. Прието е също, че и тримата ищци (първите двама ищци – синове на М. П., а ищцата Д. А. – живееща на съпружески начала с починалия), са от кръга на лицата, имащи право да претендират обезщетение за неимуществени вреди според ППВС №4/1961г., ППВС № 5/1969г. и ППВС № 2/1984г.
При обсъждане на справедливия размер на обезщетенията за неимуществените вреди за всеки един от ищците поотделно, въззивният състав е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, в които са очертани конкретните отношения между всеки един от ищците и починалия М. П.. Отделно в обжалваното решение е отразено, че от доказателства се установява, че: при съобщаването за тежките наранявания на мъжа си, ищцата Д. А. развила остра стресова реакция, продължила повече от денонощие, а впоследствие - смесена тревожно депресивна реакция, поради обстоятелствата, свързани със страданието на мъжа, с когото дълго съжителствала; нова стресова реакция последвала при смъртта му, тъй като той починал у дома, пред нея; последвало посттравматично стресово разстройство с давност около два месеца; понастоящем скърби за мъжа си с интензитет на естествена житейска реакция; ищецът Й. Т. е бил в шок от вестта за претърпяната от баща му катастрофа, състоянието му е било с характеристиките на остра стресова реакция; впоследствие, в периода, в която помагал на майка си при грижите за бащата, който бил на легло, напълно неподвижен, се стигнало до смесена тревожно депресивна реакция, с флуктуираща интензивност във времето; в деня на смъртта на баща си отново получил стресова реакция, последвала смесена тревожно депресивна реакция с давност около месец и половина; понастоящем е в добро психично здраве. ищецът Ж. Т. е получил при новината за катастрофата с баща му остра стресова реакция, продължила от порядъка на часове, а впоследствие - тревожно депресивна реакция, определена от персистиращата психотравма във времето; понастоящем е стабилен и в добро психологично състояние. Съдът е акцентирал, че събраните по делото доказателства безспорно установяват висок интензитет на претърпени страдания и негативни преживявания, който е присъщ за родствената връзка между починалия и увредените лица – ищци, и емоционалната връзка, създадена в резултат на дългогодишно фактическо съжителство на семейни начала между починалия и ищцата.
На базата на така очертаната фактическа обстановка и съобразявайки се с общите критерии, визирани в т.ІІ от ППВС №4/1968г. - момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения, както и със специфичните критерии, изразяващи в обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка ГО на автомобилистите, както и отчитайки практиката на ВКС за подобни случаи, въззивният състав е обосновал извода, че справедливият размер по чл.52 ЗЗД на претендираните обезщетения за неимуществени вреди е както следва: 120 000лв. за ищцата Д. А., 130 000лв. за ищеца Й. Т. и 110 000лв. за ищеца Ж. Т..
Произнасяйки се по въззивната жалба на ищците в частта й, с която се оспорва наличието на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД на вредоносния резултат от страна на пострадалия наследодател на ищците, както и приетия от първата инстанция размер на съпричиняването от Ѕ, въззивният състав е посочил, че от заключението на изслушаната комплексна съдебно - медицинска и автотехническа експертиза приема за установено, че пострадалото лице е било без поставен предпазен обезопасителен колан при ПТП. Според съда наличието на причинно–следствена връзка в случая между непоставянето на предпазен колан и настъпилите телесни увреждания, довели впоследствие до смъртта на пострадалото лице, се извлича по безспорен начин от становището на експертите, изготвили заключението, според които наличието на предпазен колан би могло да предотврати травмите в областта на шията, довели до състоянието на пареза и следващите го усложнения, и в крайна сметка – да не се стигне до летален изход.
Що се отнася до оспорения от ищците извод на окръжния съд относно знанието на починалото лице за това, че М. А. е управлявал застрахованото МПС след употреба на алкохол, въззивният съд е подчертал, че този извод е основан на свидетелски показания, събрани в досъдебното производство, което е недопустимо. В тази връзка въззивният съд е допуснал ново призоваване на свидетели З. Н. и и А. Н. и ги е разпитал в открито съдебно заседание на 17.06.2020г., Апелативният състав е посочил, че от показанията на свидетелите се установява по безспорен начин, че починалото лице не само е било наясно, че водачът на автомобила е употребил алкохол, но и по негово настояване, въпреки увещанията на свидетелите към водача, който е техен роднина, да не предприема шофиране във видимо нетрезво състояние, е настоял да потеглят още същата вечер, около час преди полунощ. Съдът е отчел и заключението по експертизата, че признаците на употреба на алкохол от водача на МПС би следвало да са видими за околните, за разлика от тези на употреба на амфетамини, които са различими само от медицинско лице.
Имайки предвид факта, че при употребата на алкохол от водача, той и пострадалото лице за били заедно, т. е. знанието за употребата на алкохол е резултат от преки наблюдения, а не само от признаците на алкохолно опиянение и при отчитане на всички конкретни обстоятелства, при които е настъпил процесният пътен инцидент, и тежестта на допуснатите от пострадалия и от делинквента нарушения, въззивният състав е приел, че липсва основание за определяне на процент за съпричиняване на вредите от пострадалото лице повече или по-малко от 50 %. Съдът е подчертал, че поведението на делинквента, което се субсумира от реализирани нарушения на ЗДвП, е предизвикало поне в равна степен настъпването на ПТП като същевременно, съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалото лице е осъществено посредством две независими форми на съпричиняващо поведение, едната от които съставлява нарушение на чл.137а, ал.1 ЗДвП, съгласно който водачите и пътниците в МПС, когато е в движение, следва да използват обезопасителен колан, с който МПС е оборудвано, а другата – поемането на риск от пътника за здравето и живота си при знание, че МПС се управлява от алкохолно повлияно лице и настояване за предприемане на пътуването.
Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не покриват критериите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК нито един от поставените в изложението три въпроса, относими към начина на установяване наличието на съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и към начина на определяне от съда на размера на съпричиняването. Въпросите: №1 „При определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, задължен ли е решаващият съд да изясни причинно-следствената връзка и точното съотношение между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на МПС и въз основа на него да определи на основание чл.51, ал.2 ЗЗД обективния принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат?“; №2. „При направено възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, за да определи обективния принос на пострадалия, длъжен ли е решаващият съд да прецени доколко страната, която го прави го е доказала при условията на пълно и главно доказване, причинната връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на МПС?“ и №3 „Възможно ли е определеното обезщетение за вреди от деликт да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД поради прието от съда съпричиняване от страна на пострадалия с вероятност, без съпричиняването да е доказано при условията на пълно и главно доказване.?“, не са решени в противоречие с цитираната от касаторите практика на ВКС. Внимателният анализ на мотивите на въззивното решение сочи, че въззивният съд е изложил съображения защо от събраните по делото доказателства – показанията на разпитаните свидетели и заключението по извършената комплексна медицинска и автотехническа експертиза, следва да се приеме за установено по несъмнен начин: 1. че пострадалият е пътувал без обезопасителен колан, който при използването му е щял да предотврати травмите в областта на шията, довели до състоянието на пареза и следващите го усложнения, и в крайна сметка – до летален изход и 2. че МПС се управлява от алкохолно повлияно лице и че въпреки това, пострадалият е настоял да бъде предприето пътуването. Ето защо въззивният съд е изпълнил задължението си в хипотезата на чл.51, ал.2 ЗЗД да изясни причинно-следствената връзка между допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата от страна на пострадалия и вредоносния резултат. За да определи размера на съпричиняването от 50%, апелативният състав, в съответствие с практиката на ВКС, е изложил съображения като е съпоставил от една страна степента на допуснатите нарушения от застрахования водач и от друга страна - степента на допринасяне от пострадалия чрез осъществяването на две отделни и независими едно от друго нарушения – неизползването на обезопасителен колан, с който МПС е оборудвано, и поемането на риск от пътника за здравето и живота си при знание, че МПС се управлява от алкохолно повлияно лице.
Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпрос №4: Относно наличието на съпричиняване на вреда в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управлявано от водач, употребил алкохол.“. Въпросът не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и формираната каузална практика на ВКС, тъй като изводът на въззивния състав за основателност на възражението за съпричиняване поради знание на пострадалия пътник, че водачът предприема пътуването в състояние на алкохолно опиянение, е изцяло съобразен с постановките в т.7 от TP №1/23.12.2015г. по тълк. д.№1/2014г. на ОСТК на ВКС, съгласно които рисково поведение е пътуването в моторно превозно средство с водач, употребил алкохол, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Това поведение, какъвто е и настоящият случай с наследодателя на ищците, съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното.
Въпрос №5, който е идентичен с въпрос №:7: „За задължението на въззивната инстанция да се произнесе по всички своевременно въведени с въззивната жалба доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение“., не е значим за конкретния правен спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в мотивите на обжалваното решение въззивният състав е дал отговор на оплакванията във въззивната жалба на ищците, както относно размера на определените от първоинстанционния съд обезщетения, така и относно обстоятелствата, релевантни за наличието и размера на съпричиняването по чл.51, ал.2 ЗЗД. Несъгласието на касаторите с изводите на съда са относими към правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, но в случая несъгласието няма отношение към задължението на въззивния състав да обсъди оплакванията на въззивниците.
Не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК на въззивното решение и с оглед въпрос №6: „От какво се определя съдържанието на справедливостта като критерии за определяне паричния еквивалент на моралните вреди? Какво включва справедливото обезщетяване на неимуществените вреди: само преживяването от ищците на настъпилата смърт на пострадалия им баща и фактически съжителстващ, или и на последиците от понасянето й в бъдеще?“, тъй като въпросът не е решен в противоречие със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС. Според разясненията в ППВС №4/1968г. справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД като при причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е определил конкретния размер на обезщетението за неимуществените вреди на всеки един от ищците след изчерпателно обсъждане на всички релевантни за спора факти и след съобразяване с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №148 от 17.07.2020г., постановено по в. т.д.№90/2020г. на Варненски апелативен съд, ТО, в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: