О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ .2541.

гр. София 18.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 17 май през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А. ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова

гр. дело № 382 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца „Факторът” Е., чрез адв. Л. П. срещу решение № 2341/25.08.2022 г. по в. гр. дело № 10238/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20119925/19.05.2021 г. по гр. дело № 23738/2019 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявения от „Факторът” Е. [населено място] срещу И. Т. Ч. иск с правно основание чл.74,ал.1 ЗЧСИ, вр. чл.45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 24 429.79 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от незаконосъобразен превод в полза на трето лице, вместо на взискателя на събраната по изп. дело № 636/2013 г., присъединено към изп. дело № 315/2012 г. по описа на ответника сума от длъжника. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.74,ал.1 ЗЧСИ, вр. чл.45 ЗЗД се уважи.

В изложението са формулирани правните въпроси: 1. Задължен ли е въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263,ал.1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва ли да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС. 2.Получаването на сумите от лице, различно от взискателя, без негово съгласие има ли погасителен ефект за съответната част от задължението на длъжника. Вземането счита ли се за погасено. Без значение ли е за настъпване на тези правни последици в отношенията между взискателя и длъжника дали плащането, предприето от съдебния изпълнител след постъпване на сумата по изпълнителното дело, е извършено на взискателя или на трето лице в нарушение на изискването по чл.455, ал.2 ГПК. Длъжникът освобождава ли се от отговорност спрямо взискателя дори и в този случай на незаконосъобразно действие на съдебния изпълнител. 3. Вземането по чл.441 ГПК, вр. чл.74 ЗЧСИ за деликтно обезщетение срещу ответника „съпровождащо право” ли е на вземането, което е било предмет на принудително изпълнение, като произтича от него или поради връзката му с прехвърленото вземане. 4. Между вземането за деликтно обезщетение за вреди от незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител и вземането, което е било предмет на принудително изпълнение съществува ли обусловеност или акцесорност, въпреки различното съдържание и характер, което да обуславя и определя първото като „съпровождащо право” на второто. Втори, трети и четвърти въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 5. Възникването на извъндоговорен източник на вземането по чл.441 ГПК, вр. чл.74 ЗЧСИ, което е със страни, различни от страните по правоотношението, представляващо източник на съдебно признатите права по изпълнителния лист от 30.07.2013 г., основание ли е да се отрече основателността на твърдението на ищеца, че е титуляр и на вземане по чл.441 ГПК, като съпровождащо право срещу ответника по силата на извършеното с процесния договор за цесия прехвърляне на вземане по изпълнителния лист. Необходимо ли е в случая изрично прехвърляне с отделен договор и на вземането и за деликтно обезщетение срещу съдебния изпълнител, при условие, че е придобито основното субективно съдебно признато право по изпълнителния лист и правото цесионерът да замести, като взискател цедента в отношенията със съдебния изпълнител. Въпросите по п.5-ти са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно.

Ответникът И. Т. Ч. в писмен отговор, чрез адв.А. Т. е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Третото лице помагач на страната на ответника ЗК”Л. И. АД, чрез юрисконсулт Н. Г. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Третите лица помагачи на страната на ответника „К. Р. Г.” АД и „ДЗИ О. З. ЕАД не са изразили становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационен контрол и е процесуално допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, вр. чл. 441, ал.1 от ГПК, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.

Съдът е приел за неоснователни релевираните от ответника възражения за недопустимост на предявения иск поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца, тъй като не е конституиран като страна в изпълнителното производство, доколкото съдебният изпълнител е бил

уведомен за сключения договор за цесия след приключване на

изпълнителното дело. Прието е, че процесуалната легитимация е принадлежността на правото на иск като с разпоредбата на чл. 26, ал. 2 ГПК е отречено /освен в изрично уредените от закона случаи/ правото на иск на лицето, което не е носител на засегнатото право. Според съда процесуално легитимирана страна е тази, която претендира, че е притежател на материалните права, засегнати от правния спор, предмет на процеса. Приел е, че въпросът относно титулярството в правоотношението /кой е носителят на правото да получи защита/ е преценка относно активната материална легитимация, която се извършва с акта по същество на спора. Посочено е, че разпоредбата на чл. 74 от ЗЧСИ и чл. 441 от ГПК не

съдържа ограничение по отношение на субектите, които могат да претендират обезщетение за вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение по този ред. Съдът е приел, че освен страните в изпълнителното производство /взискател и длъжник/ това може да е всяко трето за изпълнението лице, което твърди противоправно действие/бездействие на съдебния изпълнител, което пряко е рефлектирало върху правната му сфера и му е причинило вреди. Изведен е извод, че обстоятелството, че ищецът не е конституиран като страна в изпълнителното производство е неотносимо към преценка допустимостта на предявения иск в настоящото производство.

Прието е, че отговорността на частните съдебни изпълнители за причинени на страните в изпълнителното производство или на трети лица вреди е уредена в разпоредбата на чл. 441 от ГПК, съответно чл. 74 от ЗЧСИ. Позовал се е на чл. 441 от ГПК, според който частният съдебен изпълнител отговаря при условията на чл. 45 от Закона за задълженията и договорите за вредите, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение. Според чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност. Направен е извод, че по своята правна същност професионалната отговорност на частния съдебен изпълнител е деликтна, поради което за да може същата да бъде ангажирана следва да са се осъществили следните юридически факти: 1) действие на частен съдебен изпълнител при, по повод или във връзка с упражняването на неговите властнически правомощия при осъществяване на принудителното изпълнително производство: 2) противоправност на действията му/бездействия; 3) причиняване на вреди; 4) причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди и 5) вина на съдебния изпълнител, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага. Приел е, че действието на съдебния изпълнител ще бъде неправомерно в случай, когато то е предприето въпреки нормативната забрана за извършването му или въпреки това, че не са налице необходимите за извършването му предпоставки. Същевременно бездействието му ще бъде противоправно, когато не се предприема действие, което следва да бъде извършено по силата на правна норма или въпреки направеното от съответната страна искане за това, макар и да са налице предвидените в закона предпоставки за извършване на действието.

Съдът е приел, че по реда на Закона за частните съдебни изпълнители /ЗЧСИ/ пасивно легитимирани да отговарят са длъжностни лица, които изпълняват дейност по принудително изпълнение на съдебни решения, за действията им при и по повод на тази дейност. Посочил е, че определящ е вида дейност, като частните съдебни изпълнители дължат обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Пряка вреда означава директно въздействие върху правната сфера на увредения и означава, че увреденият не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие или бездействие на частния съдебен изпълнител, тъй като преки са само тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т. е. които са адекватно следствие от увреждането. Прието е, че при иск предявен на основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ отговорността ще е налице когато има неправомерни действия на ЧСИ, настъпила вреда, причиняване при изпълняване на дейността на ЧСИ и причинна връзка. Цитирана е практика на ВКС - решение № 264/08.04.20Юг. по гр. д. №.474/09г. на ВКС, IV ГО, решение №.120/08.07.2011г. по т. д. №.1123/10 на ВКС, ТК, II ТО, решение № 281 от 10.12.2014г. по гр. д. № 3219/2014г. на ВКС, III ГО и др.

Прието е, че в конкретния случай елемент от правопораждащия претенцията фактически състав е и установяване съществуването на валидно правоотношение по договор за цесия с предмет - вземане за деликтно обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат на противоправно действие на ответника в качеството му на орган по принудително изпълнение.

Приел е, че съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, тъй като в процесуалната незаконосъобразност на действието или бездействието на съдебния изпълнител се състои противоправността, която е елемент от фактическия състав на вземането за обезщетение.

Въззивният съд е приел за установено по делото, че в полза на „А. В.“ Е. бил издаден на 30.07.2013г. изпълнителен лист по гр. д. № 17495/2013г. по описа на СРС, 67 състав, с който „О. С. Х.“ Е. е осъден да заплати на кредитора сумата 21 000 лв. — главница и сумата 3 429, 79 лв. лихва за забава. Въз основа на молба от 07.10.2013г. на „А. В.“ Е. било образувано изпълнително дело № 636/2013г. по описа на ЧСИ И. Ч., с район на действие СГС, peг. № на КЧСИ, с предмет - принудително събиране на присъдените с изпълнителния лист от 30.07.2013г. парични вземания. С протокол от 08.10.2013г. това изпълнително дело било присъединено към изп. дело № 315/2012г. по описа на същия съдебния изпълнител, по което взискател е „К. Р. Г.“ АД, а длъжник - „О. С. Х.“ Е..

Прието е, че по изпълнителното дело е представено пълномощно, въз основа на което взискателят „А. В.“ О. упълномощава адв. С. М. да представлява дружеството във връзка с присъединяването му като взискател по изпълнително дело № 315/2012г. по описа на ЧСИ И. Ч.. С молба, подадена по електронната поща на 11.10.2013г. взискателят е посочил банкова сметка, по която следва да се превеждат събраните от длъжника суми.

Прието е за безспорно, че в резултат на предприети изпълнителни действия по сметката на съдебния изпълнител е постъпила сума в размер на 26 859, 58 лева, която е била разпределена за погасяване на задължението към „А. В.“ О.. С молба от 23.10.2013г„ подадена от адв. М., в качеството му на пълномощник на взискателя „А. В.“ О., е направено искане припадащата се в полза на взискателя сума в общ размер на 26 859, 58 лева да бъде преведена по банкова сметка с титуляр „К. Р. Г.“ АД. Съдебният изпълнител е приел молбата за редовна, допустима и основателна и с преводно нареждане от 23.10.2013г. сумата била преведена по банковата сметка на „К. Р. Г.“ АД. Поради пълно изпълнение на задължението изпълнителното производство било приключено през 2014г.

Съдът е приел, че на 20.02.2015г. е сключен договор за цесия, по силата на който „А. В.“ О. /в качеството на цедент/ е прехвърлило на „ФАКТОР 86“ Е. /предишно наименование на „ФАКТОРЪТ“ Е./ /в качеството на цесионер/ следните вземания, посочени в чл. 5 - предмет на договора: цялото вземане по изпълнителното дело № 636/2013г. по описа на ЧСИ И. Ч., дължимо от длъжника „О. С.Х. Е. по издаден по гр. д. № 17495/2013г. по описа на СРС, изпълнителен лист за сума в размер на 21 000 лева, ведно с присъдената лихва от 3 429, 79 лева или общо задължение в размер на 24 429, 79 лева, ведно с дължимите законни лихви и всички съпровождащи го права, привилегии и акцесорни задължения, обезпечения и принадлежности, дължими от длъжника „О. С. Х. Е.. В чл. 2 и 3 от договора изрично е посочено, че вземането по изпълнителния лист е преведено от длъжника по изпълнително дело № 636/2013г. по описа на ЧСИ И. Ч., присъединено към изпълнително дело № 315/2012г. при същия съдебен изпълнител, след което сумата е била преведена по сметка на трето лице „К. Р. Г.“ АД без правно основание. Съгласно чл. 9 от договора страните се съгласяват, че цесионерът приема и придобива вземането на цедента, както и правото да се конституира като взискател по изпълнително дело № 636/2013г. по описа на ЧСИ И. Ч. с длъжник - „О. С. Х.“ Е., а според чл. 12 след подписване на договора, вземанията по изпълнително дело № 636/2013г. по описа на ЧСИ И. Ч. се дължат на цесионера. С клаузата на чл. 20 страните са уговорили, че цедентът ще прехвърли с отделен договор за цесия правата, които има върху сумата събрана по изпълнителното дело и преведена без основание по сметка на третото лице „К. Р. Г.“ АД.

По наведените от ищеца твърдения за противоправно поведение на ответника, изразяващи се в незаконосъобразен превод на събраната по изпълнителното дело сума в полза на трето лице, съдът е приел следното:

Прието е, че учредената в полза на адв. М. представителна власт в изпълнителното производство е въз основа на общо пълномощно по смисъла на чл. 34, ал. 1 от ГПК. Съгласно чл. 34, ал. 3 от за сключване на спогодба, за намаляване, оттегляне или отказ от иска, за признаване на исканията на другата страна, за получаване на пари или на други ценности, както и за действия, представляващи разпореждане с предмета на делото, е необходимо изрично пълномощно. В производството по граждански дела страните могат да бъдат представлявани от пълномощник за всичко, затова общата уредба на процесуалното представителство по пълномощие в чл. 34 от ГПК, съдържа уредба, която разграничава общото от изричното пълномощие, като общото пълномощие дава право за извършване на всички съдопроизводствени действия, включително получаване на депозирани разноски и преупълномощаване до завършването на делото във всички всички инстанции, но изключва правомощията, за които е необходимо изрично пълномощно: предявяване на искове за гражданско състояние, включително брачни искове (лимитативно изброяване) и за сключване на спогодба, за намаляване, оттегляне или отказ от иска, за признаване на исканията на другата страна, за получаване на пари или на други ценности (примерно изброяване), както и за (другите) действия, представляващи разпореждане с предмета на делото (напр. отказ от обжалване, оттегляне на жалбата), също и за представителство в извънинстанционни производства. Прието е, че тези правила важат за всички производства по ГПК: защитно-санкционните - исково, обезпечително и изпълнително, както и в охранителното производство и производството по спорна съдебна администрация, тъй като гражданско дело по смисъла на чл. 1 ГПК е производството по всяка подадена молба за защита и съдействие на лични и имуществени права (чл. 2 ГПК).

Съдът е приел, че правомощието на пълномощника за получаване на пари или на други ценности в изпълнителния процес следва да бъде обективирано в изрично пълномощно /чл. 34, ал. 3 от ГПК/. Ако пълномощникът е бил надлежно овластен по реда на чл. 34, ал. 3 от ГПК, последиците от изпълнението настъпват направо в неговия патримониум (чл. 36, ал. 2 ЗЗД). В противен случай е налице действие без представителна власт, което за да поради последици за упълномощителя, следва да е налице изрично потвърждаване в изискуемата за това писмена форма /чл. 42, ал. 2 от ЗЗД/. Прието е, че тези принципни съображения следва да намерят приложение и в процесния случай, доколкото действията по посочване на конкретна банкова сметка за извършване на превод на събраните в изпълнителното производство суми следва да се приравни на хипотеза на получаване на пари по смисъла на чл. 34, ал. 3 от ГПК.

Въззивният съд е приел, че на съдебния изпълнител е вменено задължение да следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия от страните и в случай на нередовност на същото да даде указания на страната да отстрани нередовността. Предприемането на действия въпреки нередовността на сезиращата молба е нарушение на служебните задължения на органа.

Прието е, че в случая съдебният изпълнител не е извършил проверка на представителната власт на адв. М. и не е констатирал, че същият не разполага с изрично пълномощно за надлежното извършване на обективираното в молбата от 23.10.2013г. волеизявление. Приел е, че независимо от това органът по принудително изпълнение е превел събраната по изпълнителното дело сума не в полза на взискателя съгласно изискванията на чл. 455, ал. 2 от ГПК, а на трето лице. Според съда нарушаването на разпоредбата на чл. 455, ал. 2 от ГПК представлява противоправно действие на ответника във връзка с упражняването на неговите властнически правомощия при осъществяване на принудителното изпълнение.

Не са възприети изводите на първоинстанционния съд, че в случая приложение следва да намери презумпцията по чл. 301 от ТЗ. Прието е, че процесуалното представителство по пълномощие е уредено в разпоредбите на чл. 32-34 от ГПК, че представителната власт на процесуалния представител произтича от волята на представлявания, който определя нейния обем чрез упълномощаване. Според съда в случая ненадлежно извършеното действие /при превишаване пределите на обема на учредената представителната власт/ е процесуално действие, предприето в рамките на изпълнителното производство, и потвърждаване на извършените действия от ненадлежно представляваната страна следва да се извърши в същата форма, т. е. в писмена форма.

Прието е, че удовлетворяването на взискателя в изпълнителното производство се извършва с предаването на предмета на изпълняемото право на взискателя. Според съда в случаите, когато предмет на изпълняемото право е парична сума удовлетворяването на взискателя се извършва с превода на събраната в изпълнителното производство парична сума и постъпването й по сметката на взискателя. Прието е, че внасянето на паричната сума от длъжника по сметката на съдебния изпълнител не удовлетворява взискателя, тъй като съгласно установената практика, тези суми принадлежат на длъжника и за тях той има вземане към банката. Длъжникът обаче не може да се разпорежда с тези суми, тъй като те се считат запорирани в полза на взискателя. Разпореждането с тях се извършва от съдебния изпълнител, който от името на длъжника ги превежда на взискателя, съгласно чл. 455, ал. 2 от ГПК. Получаването на сумите от взискателя има погасителен ефект за съответната част от задължението на длъжника. Без значение за настъпване на тези правни последици в отношенията между взискателя и длъжника е дали плащането, предприето от съдебния изпълнител след постъпване на сумата по изпълнителното дело, е извършено на взискателя или на трето лице в нарушение на изискването по чл. 455, ал. 2 от ГПК. Според съда дори и в този случай на незаконосъобразно действие на съдебния изпълнител длъжникът се освобождава от отговорност спрямо взискателя.

Като е взел предвид изложеното съдът е формирал извод, че към 20.02.2015г. - датата на сключване на процесния договор за цесия, цедентът „А. В.“ О. не е бил носител на вземане срещу „О. С. Х.“ Е., удостоверено в издадения на 30.07.2013г. изпълнителен лист. Прието е, че цесията е правен способ за прехвърляне на вземания, по силата на която настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по силата на сключен между тях договор. Посочено е, че като всеки договор, цесията трябва да отговаря на всички условия за действителност на договорите, но има значение и основанието за възникване на прехвърленото вземане, предмет на договора за цесия. Прието е, че от правилото, установено в чл. 99, ал. 2 ЗЗД, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал следва, че предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, т. е. тяхното съществуване е условие за нейната действителност. Съдът е приел, че този извод следва и от каузалния характер на цесионния договор, чиято валидност се преценява с оглед валидността на нейното конкретно правно основание. Прието е, че ако прехвърленото вземане не съществува, договорът за цесия е нищожен поради невъзможен предмет, по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. първо от ЗЗД.

Въззивният съд е приел за установено, че към датата на сключване на процесния договор за цесия вземането, предмет на същия, не е съществувало - същото се счита за погасено в отношенията между цедента и „О. С. Х.“ Е. с извършеното на 23.10.2013г. плащане по изпълнителното производство. Формиран е извод, че ищцовото дружество не се легитимира като частен правоприемник на вземането срещу „О. С. Х.“ Е., удостоверено в издадения в полза на цедента на 30.07.2013г. изпълнителен лист.

Посочено е, че правоприемството по отношение на вземането по чл. 441 от ГПК, вр. чл. 74 от ЗЧСИ за деликтно обезщетение срещу ответника е обосновано с твърдение, че същото представлява прехвърлено с договора за цесия „съпровождащо право“ на вземането по издадения на 30.07.2013г. изпълнителен лист. Съдът е приел, че принадлежност на вземането по смисъла на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД е това право, което произтича от или е във връзка с прехвърленото вземане. Вземането за деликтно обезщетение за вреди от незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител, според съда не е „съпровождащо право“ на вземането, което е било предмет на принудително изпълнение. Двете основания /правоотношения/ са самостоятелни, при липса на обусловеност или акцесорност между тях, имат различно съдържание и характер. Първото е облигационно отношение, възникнало от извъндоговорен източник със страни, различни от страните по правоотношението, представляващо източник на съдебно признатите права по изпълнителния лист от 30.07.2013г. Изведен е извод, че това е достатъчно за да се отрече основателността на твърдението на ищеца, че е титуляр на вземане по чл. 441 от ГПК срещу ответника по силата на извършеното с процесния договор за цесия прехвърляне на вземането срещу „О. С. Х.“ Е.. Приел е, че в предмета на договора за цесия не се установява и изрично прехвърляне на вземане за деликтно обезщетение срещу съдебния изпълнител, което да е индивидуализирано по съдържание на престацията. Съдът е приел, че посочването единствено на обстоятелството, че процесното вземане е преведено по сметка на трето лице без основание, не удовлетворява изискването за индивидуализация на прехвърленото вземане /разбирано като конкретизиране на правоотношението, от което е възникнало вземането/, което е условие за действителност на договора. Прието е, че предметът на процесния договор е единствено вземането по издадения изпълнителен лист в полза цедента. Поради това изрично в чл. 9 от договора е посочено, че цесионерът придобива качеството на взискател по изпълнителното дело.

Въззивният съд е приел, че по делото е установено, че ищецът не се легитимира като носител на спорното вземане на заявеното в исковата молба основание - частно правоприемство за вземане за деликтно обезщетение по чл. 441, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, прехвърлено с договор за цесия от 20.02.2015г. и поради това предявеният иск е неоснователен.

Поради съвпадане изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния решението на последния съд е потвърдено.

По правните въпроси:

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение на Софийски градски съд.

Съгласно трайно установената практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е въззивно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Това са случаите на приложена несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Освен това жалбоподателят не е обосновал очевидната неправилност на атакувания съдебен акт отделно от доводите за неправилност на решаващите изводи на съда.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.

Съгласно т.19 от т. решение № 1/04.01.2001 г. по гр. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС дейността на въззивната инстаниця е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба. При въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща.Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правни констатации на първата инстанция, като отрази в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение, поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция.

С решение № 251/06.03.2018 г. по гр. дело № 593/2017 г. на ВКС, II т. о. по чл.290 ГПК е възприета постоянната съдебна практика - Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС, ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т. д. № 866/12г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр. д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. , решение № 17 от 23.07.2014г. по т. д. № 811/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 180 от 11.01.2016г. по т. д. № 1618/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 136 от 06.11.2015г. по т. д. № 2483/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и др., съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. В същият смисъл е разрешението на правния въпрос в останалите, цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от посочената задължителната практика на ВС, на ВКС и от практиката на ВКС. С обжалваното решение съдът е извършил самостоятелна преценка на всички събрани доказателства по делото. Формирал е свои фактически и правни изводи по съществото на спора, които е отразил в мотивите на решението. Обсъдил е и доводите на всяка от страните, относми към правния спор. Поради това не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.290,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втори, трети и четвърти въпроси от изложението. Жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание - не е посочил какво е значението на всеки от поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбопоателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставените въпроси – втори, трети и четвърти, касаещи приложението на разпоредбите на чл.455,ал.2 ГПК, чл.441 ГПК, чл. 99, ал.2 ЗЗД, чл.74 ЗЧСИ не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по въпросите по п.5-ти от изложението. Въпросите не отговарят на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като са поставен хипотетично. Въззивният съд е извел извод за установено по делото, че към датата на сключване на процесния договор за цесия вземането, предмет на същия, не е съществувало - същото се счита за погасено в отношенията между цедента и „О. С. Х.“ Е. с извършеното на 23.10.2013г. плащане по изпълнителното производство. Формиран е и извод, че ищцовото дружество не се легитимира като частен правоприемник на вземането срещу „О. С. Х.“ Е., удостоверено в издадения в полза на цедента на 30.07.2013г. изпълнителен лист.

В мотивите на решението е прието, че правоприемството по отношение на вземането по чл. 441 от ГПК, вр. чл. 74 от ЗЧСИ за деликтно обезщетение срещу ответника е обосновано с твърдение, че същото представлява прехвърлено с договора за цесия „съпровождащо право“ на вземането по издадения на 30.07.2013г. изпълнителен лист. Въззивният съд е приел, че принадлежност на вземането по смисъла на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД е това право, което произтича от или е във връзка с прехвърленото вземане. Прието е, че вземането за деликтно обезщетение за вреди от незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител не е „съпровождащо право“ на вземането, което е било предмет на принудително изпълнение, че двете основания /правоотношения/ са самостоятелни, при липса на обусловеност или акцесорност между тях, имат различно съдържание и характер. Посочил е, че първото е облигационно отношение, възникнало от извъндоговорен източник със страни, различни от страните по правоотношението, представляващо източник на съдебно признатите права по изпълнителния лист от 30.07.2013г. Формиран е извод, че това е достатъчно за да се отрече основателността на твърдението на ищеца, че е титуляр на вземане по чл. 441 от ГПК срещу ответника по силата на извършеното с процесния договор за цесия прехвърляне на вземането срещу „О. С. Х.“ Е.. Формиран е и извод, че в предмета на договора за цесия не се установява и изрично прехвърляне на вземане за деликтно обезщетение срещу съдебния изпълнител, което да е индивидуализирано по съдържание на престацията. Прието е, че предметът на процесния договор е единствено вземането по издадения изпълнителен лист в полза цедента. Поради това изрично в чл. 9 от договора е посочено, че цесионерът придобива качеството на взискател по изпълнителното дело. Крайният извод на съда е за установено по дело, че ищецът не се легитимира като носител на спорното вземане на заявеното в исковата молба основание - частно правоприемство за вземане за деликтно обезщетение по чл. 441, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, прехвърлено с договор за цесия от 20.02.2015г. и поради това предявеният иск е неоснователен. С оглед на тези решаващи правни изводи така формулирания правен въпрос е поставен въз основа на факти, каквито не са приети за установени по делото. Следователно въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.

Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1, и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя”Факторът” Е., чрез адв. Л. П..

С оглед изхода на делото в полза на ответникът по жалбата И. Ч. не следва да се присъждат разноски за настоящото производство, тъй като не са представени доказателства за направени такива.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

Не допуска касационно обжалване на решение № 2341/25.08.2022 г. по в. гр. дело № 10238/2021 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 64574/10.10.2022 г., подадена от ищеца „Факторът” Е., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление, [населено място],[жк], ул.”к. Г. Б.”, № , ет., ап., чрез адв. Л. П..

Определението е постановено при участие на третите лица помагачи на страната на ответника „К. Р. Г.” АД, „ДЗИ Общо застраховане” АД и ЗК”Л. И. АД.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: