О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60835

София, 17.12.2021 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 4147 по описа за 2021г. взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Е. Л. П., приподписана от адвокат М. З., срещу въззивното решение на Софийски градски съд №262664/23.04.2021г. по в. г.д.№9484/2020г. в частта, с която исковете на „Т. С. ЕАД са уважени.

В. С. градски съд, като изменил частично решението на първостепенния Районен съд – София, е приел за установено, че Е. Л. П. дължи на „Т. С. ЕАД, на основание чл.79 от ЗЗД, сумата от 4 229,76лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода от месец 11.2006г. до месец 04.2013г. за имот с абонатен номер ...., находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 от ГПК – 13.01.2014г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 1 503,79лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 01.01.2007г. до 09.01.2014г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК от 24.01.2014г. по ч. г.д.№13701/2014г. на СРС, 39 състав. В тежест на жалбоподателката са възложени разноските за производството. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца „Топлофикация – София“ ЕОД – „Техем сървисис“ ЕООД.

Ответниците по касационната жалба „Т. С. ЕАД и третото лице – негов помагач по делото „Техем сървисис“ ЕООД не са подали писмени отговори в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразяват становище по жалбата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

За да постанови обжалваното въззивно решение, съдът е приел, че предявените по реда на чл.124 вр. чл.415 от ГПК искове за приемане за установено, че Е. Л. П. дължи на „Т. С. ЕАД сумата от 8 750,53лв. – доставена от дружеството топлинна енергия за периода от месец 11.2006г. до месец 04.2013г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 13.01.2014г. до окончателното изплащане и сумата от 4 222,60лв. – лихва върху главницата, за периода от 01.01.2007г. до 09.01.2014г., за които е издадена Заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, по ч. г.д.№1370/2014г. на СРС, са допустими.

Приел е за установено, че с договор за дарение, обективиран в нот. акт №....., т...., н. д.№...../.....г., Г. С. П. е дарила на дъщеря си/ответник собствения си недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] като е запазила за себе си правото да живее в една от стаите безвъзмездно до края на живота си. Посочил е, че с Молба - декларация от 28.09.2001г. Е. П. е поискала откриване на партида за имота на нейно име. Приел, че със Споразумителен протокол от 13.01.2011г. между „Т. С. ЕАД и Е. Л. П. е прието, че последната дължи на дружеството сумата от 8 178,75лв., от които 5 875,40лв. – главница, представляваща незаплатена топлинна енергия за недвижим имот, с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] за периода от месец 02.2003г. до месец 01.2011г. и сумата от 2 303,35лв. законна лихва за просрочие, като е уговорено разсрочено плащане на задължението - на 13 вноски по 681,56лв. В решението съдът е приел за установен и факта, че с решение от проведено ОС на собствениците на етажната собственост, находяща се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] от 15.09.2001г., етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т. С. ЕООД, което дружество да извършва дялово разпределение на топлинна енергия в сградата с режим на етажна собственост. В протокола е съставен списък на етажните собственици, които с подписа си са удостоверили горното решение, между които и ответницата Е. П.. Съдът е посочил, че с договори сключени с етажните собственици и с „Т. С. ЕАД, третото лице – помагач – „Т. С. ЕООД е поело задължения да достави и монтира необходимите устройства за отчитане на потребената енергия от етажните собственици и да извършва дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сградата по реда на чл.139в, ал.2 от ЗЕ. От заключението по допуснатата съдебно – техническа експертиза съдът е приел за установено, че за исковия период потребеното количество топлинна енергия е отчетено въз основа на монтираните в процесния недвижим имот 4 броя ИРРО на радиатори в помещения: хол, кухня, стая и баня, като за отчитането им е осигурен достъп на посочени дати с подпис на потребител. Изчислена е и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, върху пълната отопляема кубатура от 152 куб. м., съгласно акт за разпределение на кубатурата. Дяловото разпределение през процесния период е извършено при съобразяване на действалата към този момент Наредба №16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването /отм. ДВ, бр.25 от 20.03.2020г./. Топломерът е преминал метрологична проверка през 26 месеца и през 30 месеца, при които не са констатирани отклонения извън допустимите стойности. Въз основа на същото е направил извод, че задължението за исковия период възлиза на сумата от 6 210,64лв., формирана като разлика между фактурираната по прогнозни стойности сума от 6 181,31лв. и сумата за доплащане от изравнителни сметки в размер на 29,33лв. В този размер не е включил предишни неплатени и просрочени суми и лихви, които според заключението по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза възлизат на 2 299,19лв. – главници и 2 060,86лв. – лихви върху тях. Установена е и дължимостта на сумата от 134,64лв. – такса отчитане на уреди и преразпределение на топлинна енергия и 39,02лв. – лихва върху нея. С протоколно определение от 22.03.2021г. съдът е оставил без уважение искането на Е. Л. П. за спиране на производството по делото, на основание чл.229, ал.1, т.5 от ГПК.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът е направил извод, съобразен с разясненията дадени в ТР №2/2017г. на ОСГК на ВКС и разпоредбата на чл.153 от Закона за енергетиката, че със сключения договор за дарение ответницата Е. Л. П. е придобила правото на собственост върху процесния недвижим имот, което я легитимира като клиент на топлинна енергия за битови нужди за частта от имота, върху която не е учредено право на ползване. Приел е, че доколкото по делото не е установено с подадената молба – декларация първоначалния договор между страните да се прекратява и вещният ползвател да се освобождава от отговорност, то за частта от имота, за която е учредено право на ползване /една стая/, задължен за разноските по ползването е самият ползвател. Приел е за установено, че между страните по делото е сключен договор за продажба на топлинна енергия по силата на закона – чл.150 от Закона за енергетиката, без да е необходимо изявление на ответника – потребител, включително и относно приемането на Общите условия, в какъвто смисъл са и разясненията дадени в решение по г. д.№3184/2013г. на ВКС, ІІІ г. о. Изложил е съображения за неоснователност на възраженията на ответника за неспазване на изискванията на Наредба №16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването, тъй като факта на извършване на разпределението на топлинната енергия за процесния период и отчитането е надлежно установен от заключението по неоспорената техническа експертиза. Приел е за неоснователно и възражението за неправилно приложение на института на погасителната давност, тъй като възражение за неавтентичност на представените по делото споразумение от 13.11.2011г. и молба – декларация за откриване на партида не е своевременно направено в производството, поради което не следва да бъде разглеждано. По тези съображения е намерил предявените положителни установителни искове за основателни до размер на 2/3, а именно за сумата от 4 229,76лв. – незаплатена стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.11.2006г. до м.04.2013г. и сумата от 2 255,68лв. лихва за забавено плащане на главницата, за периода 01.01.2007г. до 09.01.2014г.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1/ Защо съдът не приема, че е налице висящ спор относно наличието на престъпно обстоятелство при представени доказателства в тази насока? Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №389/23.07.2002г. по г. д.№239/2002г. на ВКС, ІV г. о. 2/ Длъжен ли е съдът да спре делото при наличие на данни относно неистински подпис, положен върху документ, който е от съществено значение за изхода на спора и който служи като доказателство за постановяване на решението? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение №82/20.02.2003г. по г. д.№339/1995г. на ВКС, І г. о. Искането е обосновано на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. 3/ Следва ли съдът, при постановяване на своето решение, да вземе предвид обстоятелството, че за спиране на погасителната давност е послужил документ с невярно съдържание? Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №188/06.06.2011г. по г. д.№1508/2010г. на ВКС и същият е от значение за точното прилагане на закона. Искането е основано на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК.

Първите два въпроса, формулирани от касатора, са свързани с оплакванията за допуснати от въззивния съд процесулни нарушения касаещи постановения отказ за спиране на производството по делото, на основание чл.229, ал.1, т.5 от ГПК, поради наличие на данни за неистински подпис на въззивницата, поставен върху документи, които са от съществено значение за изхода на спора. По същество същите са възражения за недопустимост на съдебното решение, съгласно разрешенията дадени в ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/2017г. на ОСГТК на ВКС. Вероятната недопустимост на въззивното решение е основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК.

Трайно установена и непротиворечива е формираната съдебна практика по приложението на чл.229, ал.1, т.5 от ГПК – в ТР №5/2012г. на ОСГТК на ВКС, както и в постановените по приложението му съдебни актове, като определение по ч. т.д.№1307/2016г. на ВКС 1-во т. о. и определение по ч. т.д.№1581/2019г. на ВКС, 1-во т. о. Според същата, за да бъде спряно производството по този ред е необходимо съдът, който разглежда гражданско правния спор да констатира, че са налице престъпни обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора и че не е възможно тези обстоятелства да се установят в самото гражданско производство, без значение дали за тях е образувано досъдебно или наказателно производство. Налице е забрана гражданския съд да установява факти, които са съставомерни по НК, освен когато: 1/ наказателното преследване не може да бъде възбудено; 2/ наказателното преследване е спряно, когато разглеждането на делото в отсъствие на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина или е спряно по отношение на един или няколко обвиняеми при престъпления, извършени при съучастие, когато не са налице условията за разделяне; 3/ извършителят на деянието е останал неоткрит. Във всички случаи престъпните обстоятелства трябва да са от значение за делото, т. е от осъществяването им да зависи резултата по спора - когато има тъждество между деянието, предмет на наказателното производство и деянието, предмет на доказване в исковия процес.

Съдът намира, че обжалваното решение е постановено в съответствие с посочената практика. В хода на производството не са събрани данни за съставени документи с неистински подписи, както и данни за престъпни обстоятелства при изготвянето им, които да обосноват наличие на предпоставките за приложение на чл.229, ал.1, т.5 от ГПК. Посочените в изложението актове касаят друга фактическа и правна обстановка и са неотносими към предмета на производството: 1/ В определението по г. д.№239/2002г. на ВКС, ІV г. о. е разгледан въпросът за наличието на предпоставките за спиране на производство по реда на чл.182, ал.1, б.“г“ от ГПК /отм./, аналогичен на разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, на предявен иск с правно основание чл.97, ал.4 от ГПК /отм./ сега чл.124, ал.4 от ГПК. Такъв иск в производството не е предявен, нито е направено искане за спирането му поради наличие на висящ преюдициален спор. 2/ Решение №82/20.02.2003г. по г. д.№339/1995г. на ВКС, І г. о е постановено по реда на чл.231, б.“б“ от ГПК /отм./, сега чл.303 от ГПК по въпроса кога е допустима отмяна на влязло в сила решение, поради неистинност на показанията на свидетел или поради престъпно действие на страната.

Третият формулиран от касатора въпрос не е обсъждан в мотивите към обжалваното решение, поради което той не е обуславящ правните изводи на въззивния съд, нито има значение за крайния изход на делото, поради което и не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Посоченото в изложението на касационните основания решение №188/06.06.2011г. по г. д.№1508/2010г. на ВКС, ІІІ г. о., обосноваващо приложение на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, няма връзка с поставения въпрос. Същото е постановено по предявени искове с правно чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, причинени от извършено престъпление против данъчната система. В него е разгледан въпросът за правния интерес от предявения по общия ред осъдителен иск при положение, че ищецът е разполагал с влязло в сила изпълнително основание за събиране на вземанията си срещу ответника.

От друга страна, в изложението на касационните основания не са посочени никакви съображения по отношение значението на формулирания трети въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а атакуваният съдебен акт е постановен в съответствие с установената съдебна практика, която е ясна и не са налице основание за изменението поради изменение на закона или на обществените отношения.

По делото е депозирана допълнителна молба вх.№69091/26.11.2021г. Е. Л. П., чрез адвокат М. З., с която е представен заверен препис от Постановление от 16.11.2021г. на СРП по пр. пр.№56686/2016г. В него е посочено че един от документите, послужил за постановяване на атакуваното решение е неистински и не изхожда от молителката, като производството е прекратено поради изтичане на давността за наказателно преследване. Направено е искане за обезсилване на обжалваното решение.

Дейността на ВКС в касационното производство е ограничена до проверка на обжалвания акт за валидност, допустимост и правилност, при недопустимост да се събират нови доказателства и да се установяват нови факти. С оглед на това и предвид обстоятелството, че възраженията в допълнителната молба касаят факти настъпили след постановяване на атакуваното решение, те не подлежат на разглеждане в настоящото производство.

С оглед на изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касатора общи и допълнителни предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК, нито е налице основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №262664/23.04.2021г. постановено от Софийски градски съд по в. г.д.№9484/2020г. в частта, с която е прието за установено, че Е. Л. П., ЕГН [ЕГН] дължи на „Т. С. ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], на основание чл.79 от ЗЗД, при участие на трето лице – помагач „Техем сървисис“ ЕООД, [населено място], сумата от 4 229,76лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода от месец 11.2006г. до месец 04.2013г. за имот с абонатен номер....., находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 от ГПК – 13.01.2014г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 1 503,79лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 01.01.2007г. до 09.01.2014г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК от 24.01.2014г. по ч. г.д.№13701/2014г. на СРС, 39 състав. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца „Топлофикация – София“ ЕОД – „Техем сървисис“ ЕООД. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: