О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3750

София, 27.11.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 521/ 2023 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба на В. Й. Б. /в лично качество и като наследник на починалата ищца В. Й. Б./ и М. Г. К., чрез пълномощника им адв. Д. К. срещу решение № 155 от 09.08.2022 год. по въззивно гр. д. № 376/2021 год. на Окръжен съд – Кюстендил.

Въззивното решение е постановено по въззивна жалба на А. А. О. срещу първоинстанционното решение от 31.05.2021 год. по гр. д. № 2138/2020 год. на Районен съд – Дупница в частта му, с която са допуснати до съдебна делба описаните в т. 2 и т. 11 от диспозитива на решението делбени имоти, а именно поземлени имот с идентификатори *** и ***, представляващи ниви, находящи се в землището на [населено място], общ. К., обл. Кюстендил. Предмет на делото са претенции по чл. 69 ЗН за делба на наследствени земеделски имоти, предявени от В. Й. Б., В. Й. Б. и М. Г. К. против А. А. О., В. А. З. и П. Г. Г..

При постановяване на решението окръжният съд е съобразил, че страните нямат спор относно правата им в съсобствеността, с изключение на направеното още с отговора на исковата молба възражение от страна на А. О. за придобиване по давност на горепосочените два поземлени имота, за които твърди, че ги владее и стопанисва като свои, заедно с нейния брат - ответника В. З.. Приел е за установено, че тези два имота, както и всички останали, са били възстановени на наследниците на А. З. с решение на ПК – [населено място], както и че страните по делото се легитимират като нейни наследници. Като безспорно установен, а и неоспорен от останалите страни, е отбелязан и фактът, че от момента на реституиране на двата имота в патримониума на наследниците през 1996 год., А. О. и В. З. са установили фактическа власт върху имотите, чието упражняване е факт и към момента на подаване на исковата молба за делба в съда – 14.12.2020 год. Като основен спорен е изтъкнат въпросът, дали спрямо останалите сънаследници е било манифестирано, че имотите се владеят изцяло като свои по начин, който те са възприели. За да мотивира изводите си за осъществен състав на придобивна давност от А. О. спрямо останалите наследници съдебният състав приема следното:

Съгласно показанията на свидетеля В., през 2009 год. А. О. и В. З., в спор относно наследствените имоти по повод подялбата им, са заявили на В. Б., В. Б. и техния баща Й. Б., че двата процесни имота са си техни и не желаят да се включват в делба. Това изявление ясно и недвусмислено демонстрира отношението и намерението на владелците спрямо имотите. Липсват доказателства в рамките на следващите 10 години – до края на 2019 год., владението да е било смутено и течението на придобивната давност – прекъснато. А по аргумент от чл. 84 ЗС във вр. с чл. 116 ЗЗД, давността може да бъде прекъсната с предявяването на иск или възражение, или с предприемане на действия за принудително изпълнение, но не и чрез изразяване на несъгласие в лични разговори и спорове. Като косвена индиция за това, че О. ясно е заявила и манифестирала пред останалите сънаследници намерението да владее за себе си са отчетени и направените признания на възражението за давност, на първо място от едната от ищците – М. К., а впоследствие и от съделителите П. Г. и В. З.. Така установените факти, преценени при условията на чл. 175 ГПК, заедно с останалите доказателства по делото /останалите свидетелски показания и представената водена между страните кореспонденция/, въззивният съд намира, че легитимират О. като собственик на имотите, на основание чл. 79, ал. 1 ЗС. Следователно е формирал извода, че с оглед изгубване съсобствения характер на тези имоти, същите не следва да се допускат до делба, поради което и е отменил съответно постановеното в обратен смисъл първоинстанционно решение от 31.05.2021 год. по гр. д. № 2138/2020 год. на Районен съд – Дупница.

Според касаторите обжалваното решение следва да бъде отменено като необосновано, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. В изложение към жалбата навеждат доводи за наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Аргументират тезата, че порочността на постановения съдебен акт е установима още при пръв и незадълбочен прочит на решението, поради съдържащите се в него вътрешни противоречия. Позовават се още на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК при формулирани въпроси, за които поддържат, че са обусловили волята на съда, но по тях липсва съдебна практика, поради което разглеждането им от касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Постъпилата касационна жалба се оспорва в писмен отговор от А. А. О., чрез адв. М. П., по съображения за необоснованост и отсъствие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускането до касационно обжалване. Претендира разноски. Становища за нейната неоснователност са постъпили още от съделителите В. А. З. и П. Г. Г..

Върховният касационен съд, в настоящия състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима като редовна и подадена от процесуално легитимирани страни, в срок и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Изложените към нея оплаквания обаче не обосновават допускането до касационно обжалване поради следните съображения:

При изложените мотиви на въззивния съд не се обосновава наличието на очевиден порок на обжалваното решение, който да се установява в самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, поради което касационно обжалване не следва да бъде допуснато на релевираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – „очевидна неправилност“ на въззивното решение. Разпоредбите относно придобивната давност са приложени в съответствие с установеното тълкуване в практиката на ВС и ВКС, като правните изводи по предмета на спора не се явяват явно необосновани предвид конкретно достигнатите фактически констатации на съдебния състав по правнорелевантните факти. Не се констатира и твърдяното от касаторите вътрешно противоречие в мотивите на съда, което на практика същите обосновават с тяхната лична позиция относно правилния анализ на събраните доказателства и значение им за установяване на елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ГПК.

Необосновани са и доводите за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради следните съображения:

Първите два въпроса гласят: „Когато страна по дело за делба заявява наличие на конкретни факти и обстоятелства, въз основа на които признава, че е загубила правото си на собственост върху притежаваните от нея идеални части от имот, предмет на делбата, в резултат на давностно владение, упражнено от други съсобственици, но в същото време не се яви без уважителна причина лично пред съда, за да посочи, изясни и потвърди тези обстоятелства, при условие че е задължена за това по реда на чл. 176 ГПК, може ли да се приеме на основание чл. 176, ал. 3 ГПК, че заявените от страната обстоятелства не съществуват?“ и „Следва ли да се приеме на основание чл. 175 ГПК, че направено пред съд от една от страните признание на неизгодни за нея факт и право има по-голяма доказателствена стойност от оттеглянето на това признание от страната преди влизане в сила на решение относно този факт и право или следва да се приеме, че изобщо липсва направено признание?“. Поставените въпроси намират недвусмислен отговор в разпоредбите на закона. Направеното от страна или от неин представител признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото /чл. 175 ГПК/. Съгласно чл. 176, ал. 3 ГПК, съдът може да приеме за доказани обстоятелствата, за изясняването на които страната не се е явила или е отказала да отговори без основателна причина, както и когато е дала уклончиви или неясни отговори. Освен това по приложението им е налице вече произнасяне от страна на състави на касационната инстанция в смисъл, че обясненията на страната, съответно поведението във връзка с обясненията, следва да се ценят наред с всички доказателства по делото. Свидетелят или страната може да се откаже от дадени обяснения, с които се установяват искания и възражения на противната страна. Дадените повторно обяснения, с които се отричат дадени преди това обяснения, установяващи искания и възражения на противната страна, не са задължителни за съда. Съдът е длъжен да преценява както едните, така и другите обяснения с оглед на всички доказателства по делото и да приеме кои - първите или вторите обяснения на свидетеля и страната отговарят на истината и да обоснове решението си на тях / решение № 226 от 26.I.1977 год. на ВС по гр. д. № 1971/76 год., I г. о., решение № 23 от 02.02.2018 год. на ВКС по гр. д. № 920/2017 год., IV г. о./. В случая съдът е посочил в решението си именно, че не е обвързан от съдебно или извънсъдебно признание на факт и право, а е длъжен да прецени същите с оглед на всички установени по делото обстоятелства. След това е обосновал извода си за несъмнено установяване елементите от фактическия състав на придобивната давност в полза на А. О., като се е аргументирал със направения съвкупен анализ на всички събрани доказателства – свидетелските показания, процесуалното поведение и обясненията на страните по делото, както и представената писмена документация между съделителите. В този смисъл произнасянето е съобразено с установената съдебна практика по поставените въпроси, която настоящият съдебен състав споделя напълно. Липсва основание за нейното осъвременяване или изменение, поради което и не може да се приеме, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по така поставените въпроси.

Другата група въпроси са както следва: „При съответно прилагане на разпоредбата на чл. 116 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС към придобивната давност между съсобственици на имот, давностното владение прекъсва ли се чрез изразяване на несъгласие в лични разговори и спорове, както и с писмени волеизявления или е необходимо предявяване на иск, възражение и/или принудително изпълнение срещу владелеца-собственик?“ и „Ако давността се прекъсва чрез вербални и/или епистоларни изявления, то след това прекъсване продължава ли да тече ново давностно владение или е налице само държане, което за да прерасне във владение е нужно своенето да се демонстрира отново пред съсобственика, притежаващ идеалните части?“. Практиката на ВКС е константна, че след като основанието, на което е придобита фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не владение, а държане, при което, за да се придобие по давност правото на собственост, е необходимо да се предприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика. При такава хипотеза, за да промени държанието във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота /interversio possessionis/, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си - решение № 77 от 18.06.2018 год. на ВКС по гр. д. № 3229/2017 год., II г. о. и цитираните в него. Преценката за наличие на намерение за своене и манифестирането му по отношение на съсобствениците следва да се извърши с оглед на конкретните действия, в които то се е изразило. Дали елементите от фактическия състав на посоченото оригинерно придобивно основание са се осъществили, е въпрос на фактическо установяване във всеки отделен случай /решение № 8 от 23.01.2012 год. на ВКС по гр. д. № 138/2011 год., I г. о./. В случая съдът е достигнал до положителен извод по този въпрос. Няма никакво съмнение, че след като веднъж намерението за своене на имота от даден съсобственик е демонстрирано по явен и недвусмислен начин на останалите съсобственици, същият е в имота и не ги допуска, то установеното владение може да бъде прекъснато единствено с неговото изгубване, признаване правата на действителния собственик, с предявяване на иск или възражение, с предприемане на действия за принудително изпълнение. Основанията за спиране или прекъсване на давностните срокове са установени със закон и се прилагат както за погасителната, така и за придобивната давност. Приема се последователно и недвусмислено, че те са изчерпателно посочени в закона и не могат да се тълкуват разширително – така решение № 392 от 10.01.2012 год. на ВКС по гр. д. № 891/2010 год., I г. о., решение № 212 от 13.09.2011 год. на ВКС по гр. д. № 70/2010 год., I г. о., решение № 170 от 11.04.2012 год. на ВКС по гр. д. № 961/2011 год., I г. о. и много други. Ето защо касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато и по тези два въпроса на поддържаното основание.

При този изход на спора, искането на ответницата по касация А. А. О. за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв., заплатено в брой при подписване на представения договор за правна защита и съдействие от 11.11.2022 год. е основателно.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о., ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 155 от 09.08.2022 год. по въззивно гр. д. № 376/2021 год. на Окръжен съд – Кюстендил по постъпилата срещу него касационна жалба на В. Й. Б. и М. Г. К..

ОСЪЖДА В. Й. Б. с ЕГН [ЕГН] и М. Г. К. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на А. А. О. с ЕГН [ЕГН] сумата 1 200 /хиляда и двеста/ лева разноски пред касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.