О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№60640
гр. София,15.12.2021 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на девети ноември през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. д. N 110 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Р. М. П. и С. З. Д. чрез адвокат М. О. обжалват решение № 237 10.08.2020 г., Апелативен съд – П., III състав, с което е осъдена С. З. П. и Р. М. П. да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 49 600,53 лв, главница, договорни лихви от 9 791,15 лв за периода 22.11.2015 г. до 22.11.2018 г., санкционираща лихва, представляваща дължимото обезщетение за забава на основание т. 20.1 от Общите условия към договора за кредит за периода от 29.1.2018 г. до 21.11.2018 г. в размер на 110,52 лв, дължими заемни такси в общ размер 770,62 лв, от които 190 лв такса управление, 343,10 лв такса за подновяване на ипотека, 237,52 лв такса за застраховка на обезпечението, ведно със законната лихва върху главницата от 49 600,53 лв, считано от датата на подаване на исковата молба в съда 22.11.2018 г. до окончателното й изплащане и 3 026,62 лв, съдебни разноски.
В касационната жалба се излагат съображения относно нарушение на материалния закон, конкретно нарушение на чл. 167, ал. 2 от ЗЗД. Следвало съдът да прогласи нищожност на вписаната ипотека. А това основание било налице, тъй като не съществувала яснота за обезпеченото вземане и за размера на сумата, за която се учредява ипотеката. Поради това, че ипотеката е нищожна, договорът бил договор за потребителски кредит. Развиват съображения, че при неспазване на условията на чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.) когато не са спазени изискванията на чл. 6, чл. 7, т 4-14, чл. 8, ал.1 , чл. 9, ал. 1 и чл.10, договорът за потребителски кредит бил недействителен. В случая договорът не съдържал посочване на годишен процент на разходите по кредита, които потребителят трябва да направи, за да издължи кредита, а когато неговото изчисляване не било възможно – годишен лихвен процент и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за кредит; условията, при които посочените в т. 6 разходи по кредита могат да бъдат променяни, елементите на общата стойност на кредита, които не са включени в изчисляването на годишния процент на разходите по кредита, когато точният размер на тези елементи е известен, те трябвало да бъдат посочени в договора, като се посочвал и начинът на тяхното изчисляване или реалистична оценка за тяхната стойност.
Считат, че е налице и нарушение на закона, поради това, че не е съобразен договорът за нищожност на потребителския кредит. Следвало да се уважи възражението за недействително на договора за кредит, като се приложат последиците от тази недействителност съгласно чл. 14, ал. 2 от ЗПК отм, а именно – когато се обяви за недействителен договорът се връщала само чистата стойност на кредита, но не и лихви или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита била 56 800 лв, а стойността на направените от кредитопоучателите плащания била установена със заключение на вещото лице в размер на 36 229,62 лв. Искът би бил основателен само за 20 570,38 лв.
Излага съображения за допуснато съществено процесуално нарушение, необсъждане на всички доводи и възражения на страните.
Моли да се отмени решението за разликата над 20 570,38 лв до напълно уважения размер, съответно и в частта за всички претенции и лихви.
В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:
1. Нищожна (недействителна) ли е законна ипотека, когато в молбата за учредяването й е налице липса на пълна индивидуализация на обезпеченото вземане?
2. В случай на нищожност(недействителност) на ипотека като обезпечение към договор за жилищен кредит, това води ли до приложимост към договора за кредит на ЗПК и в частност условията на недействителност на договора?
3. Допустимо ли е въззивният съд да не изложи собствени мотиви по съществото на спора, като дори не препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 от ГПК?
Сочи допълнителни основания съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД оспорва искането за допускане до касационно обжалване на съдебното решение. По отношение на първия поставен въпрос, излага подробни съображения относно това, че вписаната ипотека не е нищожна. Изрично в ипотечния акт било налице препращане към договора за банков кредит. Била налице пълна индивидуализация на задължението. Поради това счита, че не е налице разрешаване на посочения от касатора правен въпрос. Счита, че поставеният трети правен въпрос е свързан с правилността на съдебното решение. А не е основание за допускане касационно обжалване. Иска да не се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е в срок. Подадена от легитимирани да обжалват решението страни, в предвидения в чл. 283 от ГПК, срок.
За да потвърди изцяло решението на първоинстанционния съд, за осъждане на С. З. П. и Р. М. П. да заплатят на „Банка“ ДСК ЕАД посочените суми, на основание чл. 432, ал. 1 от ТЗ вр. чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за банков кредит, по силата на който банката е отпуснала на кредитополучателите сумата от 56 800 лева.
Съгласно предвиденото в чл. 7 от договора, била уговорена лихва върху главницата, формирана от базов лихвен процент /БЛП/ и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка. Към датата на сключването на договора, т. е. към 01.03.2007 г договорната лихва била 7.29% / сбора от БЛП плюс надбавка/. Прието е, че претенцията на ищеца е в размер на договорна лихва, определена при този лихвен процент и съгласно погасителния план, който е неразделна част от първоначалния договор за кредит.
Прието е, че в предходен процес между страните, с влязло в сила съдебно решение № 17 от 12.01.2018 г. по т. д. 641/17 г. на ВКС, 1 ТО е установено, че искът с правно основание чл. 422 от ГПК е неоснователен.
Също така, че клаузите на чл. 7 и чл. 15 от договора за жилищен кредит, както и тези на чл. 25.3 от Общите условия към договора за жилищен кредит, са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 10 от ЗЗП и на основание чл. 146, ал. 1от ЗЗП. А също между страните е установено, че постигнатата спогодба е нищожна, както и че не е настъпила предсрочна изискуемост към момента на приключване на предходния процес между страните.
Въззивният съд е приел, че силата на пресъдено нещо обхваща само посочените правопораждащи факти, като при така предявения осъдителен иск, от значение е настъпилата вече предсрочна изискуемост, с връчване на препис от исковата молба и доказателствата на ответниците.
Приел е, че отношенията между страните се регламентират съобразно сключения първоначално договор, без да се вземат предвид допълнителното споразумение, предвид приемането му за нищожно с предходното съдебно решение. Така е прието, че с договора е предоставен банков кредит в размер на 56 800 лв и е уговорено в чл. 7 заплащане на лихва, формирана от БЛП плюс надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка и към сключване на договора на 01.3.2007 г. това е 7,29 %. Сбор от БЛП плюс надбавка.
Прието е с помощта на вещото лице, че последната погасителна вноска, направена от кредитополучателите е на 07.09.2014 г. Прието е, че има непогасена изискуема главница за периода 27.02.2014 г. до 21.11.2018 г. 49 711,81 лв. Прието е, че са налице погасителни вноски с настъпил падеж в размер на 7 513,01 лв. За времето до 22.11.2018 г. (датата на предявяване на исковете) били налице непогасени 57 вноски, от 27.02.2014 г до 21.11.2018 г., в размер на 49 711.81 лева.
Прието е, че на основание чл. 60, ал. 2 от ЗКИ банката може да отправи изявление за предсрочна изискуемост на целия банков кредит, при неизпълнение на задълженията за заплащане в срок на една и повече вноски.
Прието е, че общият размер на дължимата договорна лихва е 17 407 лв. Но е уважено възражение за давност, на основание чл. 116, б. в от ЗЗД. Предвид предявения на 22.11.2018 г. иск, за периода от 27.02.2014 г. до 22.11.2015 г., с изтичане на три години, е прието, че вземането за лихви е погасено по давност. Така е прието, че искът за заплащане на лихва е основателен само за сумата от 9 791 лв. за периода 22.11.2015 г. до 22.11.2018 г.
Съобразно отчетената забава на изпълнение на задълженията, съобразно падежа и размера на същите е установен размерът на наказателната лихва, дължима съгласно т.20.1 от Общите условия е 110.52 лева.
Прието е, че ответниците не твърдят, нито установяват да са направили частични погасителни вноски и не оспорват заключението на вещото лице, че към датата на исковата молба са непогасени 57 погасителни вноски по главница и договорни лихви. Така е прието, че е налице обективния елемент за предсрочната изискуемост безспорно е налице е неизпълнение на цели 57 погасителни вноски, изискуеми на падежите, посочени в погасителния план към първоначалния договор за кредит. Прието е, че предсрочната изискуемост е обявена от банката с връчване на препис от исковата молба, на 03.01.2019 г.
По отношение на възражението за нищожност на учредената ипотека, поради противоречие със закона – чл.167, ал. 2 ЗЗД и поради това сключеният договор, се подчинявал на правилата на договора за потребителски кредит по смисъла на ЗПК обн ДВ бр. 18 от 15.03.2010 г. отм., въззивният съд е приел, че нормата на чл. 167, ал.2 от ЗЗД определя необходимото съдържание при учредяване на ипотека: обезпечено вземане, падежа му и размера на лихвите, ако са уговорени такива. В молбата за вписване законната ипотека бил посочен размерът на главницата -56 800 лева, ведно с лихви и разноски.
Въззивният съд е приел, че е вписана ипотека като вземането е посочено като лихвоносно. В акта за законна ипотека не бил посочен падежът на обезпеченото вземане, но имало препращане към договора за банков кредит, където същият бил определен. Така е достигнал до извод, че възражението за нищожност е неоснователно. Изложил е допълнителни мотиви, че дори хипотетично да се приеме, че вписаната законна ипотека е нищожна поради липса на пълна индивидуализация на обезпеченото вземане, то това не засяга действителността на договора за банков кредит.
Съдът е приел, че законната ипотека има акцесорен характер, а вземането произтича от валиден договор за жилищен кредит, като в договора изрично било отбелязано, че сумата се предоставя за закупуване на жилище, поради което е вписана и законната ипотека. Прието е, че договорът не би могъл да се трансформира в договор за потребителски кредит съобразно специалните правила за това.
Допускането на касационно обжалване се извършва на основание чл. 280, ал. 2 , пр. 1 и пр. 2 от ГПК и служебно. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основание за допускане касационно обжалване, поради наличие на вероятност съдебното решение да не е валидно постановено, както и наличие на основание да се приеме, че решението на въззивния съд е недопустимо.
Въпреки наличието на предходно съдебно решение между страните, то не може да се приеме, че е налице вероятност разглежданото решение на въззивния съд да е недопустимо. С решението, в предходен процес между страните, за което е образувано т. д. 19/2015 г. по описа на Окръжен съд – Смолян, не се формира сила на пресъдено нещо, тъй като няма пречка при отхвърляне на исковете поради отричане възникването на спорното право, същите вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за нов факт, настъпване на изискуемостта след приключване на устните състезания в предходния процес.
А видно от решението по т. д. 641/17 г. на Апелативен съд – П. (постановено по реда на инстанционния контрол, след отмяна решението на предходен въззивен състав от ВКС), отхвърлянето на исковите претенции на „Банка ДСК“ ЕАД срещу Р. П., основани също на договора за банков кредит от 01.03.2007 г. (за връщане на получените на основание договора за банков кредит суми главница в размер на 54 836,76 лв, договорна лихва за периода 11.06.2012 г. – 13.08.2013 г. в размер на 5 974,96 лв, наказателна лихва за периода 12.01.2013 г. – 13.08.2013 г. в размер на 3 217,81 лв, заемни такси в размер на 248,72 лв, ведно със законна лихва, считано от 14.08.2013 г. до окончателното погасяване на задължението, които задължения произтичат от договор за жилищен кредит, сключен на 01.03.2007 г. и споразумение от –5.11.2010 г., които суми са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. 233/13 г. РС - Мадан) е основано на неустановена в процеса предсрочна изискуемост.
В настоящия процес, по т. д. 100/2018 г. на Окръжен съд – Смолян, ищецът „Банка ДСК“ЕАД се е позовал на настъпила предсрочна изискуемост от предявяване на исковете срещу двамата ответници Р. П. и С. Д., при съобразяване влязлото в сила съдебно решение, за прогласяване недействителност на сключено между страните споразумение и съобразяване размера на главницата и лихвата със силата на пресъдено нещо. Следователно, по отношение на вземанията на банката за връщане на отпуснатите суми, на основание договора за банков кредит, така както са посочени, не е формирана сила на пресъдено нещо, тъй като се твърди, че се претендира настъпване на предсрочна изискуемост с предявяване на исковата молба на 22.11.2018 г.
Следва да се посочи, че решението е допустимо и липсва пречка за постановяването му срещу С. Д., доколкото е установено в процеса, че издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. 233/2013 г. на РС – Мадан, както и разпореждане за издаване на изпълнителен лист въз основа на нея е обезсилено. Това налага извод, че липсва основание да се приеме наличие на вероятност обжалваното решение да е недопустимо.
По отношение на поставения първи въпрос в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд след анализ на доказателствата, е отрекъл законната ипотека да не съдържа всички изискуеми реквизити, като е приел, че е посочен размер на обезпеченото вземане, както и че е лихвоносно, а по отношение на другите характеристики на договора, че ипотечният акт препраща към сключения между страните договор за банков кредит. Така формулираният от касатора въпрос не представлява правен въпрос, а е израз на неговата теза относно липса на съдържание на ипотечния акт, изискуемо от закона. Правният въпрос, който касаторът следва да обоснове, следва да е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора.
Възражението за нищожност на ипотечния акт е включен в предмета на делото, предвид осъществената защита от ответниците по иска. Но в случая въззивният съд, с оглед доказателствата по делото е приел, че е неоснователно възражението за нищожност на ипотеката, тъй като актът за вписване на законна ипотека има изискуемото от закона съдържание. Съгласно разясненията в т. 1 от 8
Тълкувателно решение 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, не може да е свързан с анализ на доказателствата и с правилността на съдебното решение. В случая въззивният съд е приел, че липсва твърдяната нищожност, който извод е направен въз основа на доказателствата по делото, след техния анализ и поради това поставеният въпрос не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.
По отношение на поставения втори въпрос, според настоящия съдебен състав, отново се основава на защитната теза на касаторите в процеса. Те твърдят наличие на нищожност на учредената ипотека и поради това липса на ипотека, а съответно наличие на договор за потребителски кредит, към който са приложими правилата на ЗПК на ЗПК обн ДВ бр. 18 от 15.03.2010 г. отм. Но макар и въззивният съд да е отрекъл възможността да се приложат към процесния договор за банков кредит на посочените правила на ЗПК обн ДВ бр. 18 от 15.03.2010 г. отм., то това е сторено поради отричане наличието на основание за нищожност на учредената ипотека.
Ето защо посоченият въпрос не е разрешен от въззивния съд по начин, че да обуслови изхода на спора и като такъв не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване.
По отношение на третия поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд, в съответствие със задълженията си, на основание чл. 269 от ГПК, е разрешил правния спор между страните. Той е изложил мотиви за това кои факти приема за доказани и какво е тяхното правно значение. Изготвил е мотиви, изпълнявайки задължението си, предвидено в чл. 236, ал. 2 от ГПК. Така поставеният правен въпрос не представлява основание за допускане до касационно обжалване, тъй като липсва разрешаването му в отклонение от задължителната практика на ВС, включително така както е разяснено в т. 19 от Тълкувателно решение 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска.
Съобразно искането на ответника, на основание чл. 78, ла. 1 от ГПК на „Банка ДСК“ ЕАД следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 150 лв.
Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 237 от 10.08.2020 г. по т. д. 53/20 г. по описа на Апелативен съд – П..
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Р. М. П., ЕГН [ЕГН] [населено място], обл. Смолян, [улица] С. З. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата от 150 лв, разноски за настоящето производство пред Върховния касационен съд на Р България.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: