О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60887

ГР. София, 14 декември 2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гр. отделение, в закрито заседание на 3.11.21 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. №2209/21 г., намира следното:

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на М. А. срещу въззивното решение на Градски съд София по гр. д. №1847/20 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени исковете на касаторката срещу Ц. Х. и С. Х., за осъждането на ответниците да заплатят на ищцата сумата от общо 23 400 лв. / по 11 700 лв. всеки/, като обезщетение за извършените от нея разходи за периода м.03.16 г. – 28.05.18 г., във връзка с полаганите грижи за Х. Х. – съпруг на ответницата Ц. Х. и баща на отв. С. Х..

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК.

Намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – р. по гр. д. №927/20 г. на второ г. о. и р. по гр. д. №4579/15 г. на второ г. о., по процесуалните въпроси от значение за спора: Съставлява ли процесуално нарушение по см. на чл.266, ал.3 ГПК немотивиран отказ на първата инстанция да допусне доказателствено искане за насрещно доказване с цел опровергаване на твърдени от противниковия свидетел факти и обстоятелства? Длъжен ли е въззивният съд при наведено във въззивната жалба обосновано оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, изразяващо се в необоснован отказ за допускане на поискани доказателства за насрещно доказване и опровергаване на доказателства, посочени от насрещната страна, които искащата страна е оспорила и изрично е заявила, че може да ги опровергае? / буквално прочетен, вторият въпрос не е коректно формулиран, но смисълът му може да се извлече от мотивите в изложението към двата въпроса – длъжен ли е въззивният съд да допусне поисканите и недопуснати от първата инстанция доказателства/.

Касаторът поставя като значими за спора и материалноправни въпроси относно задължението при фактическо съжителство на съпружески начала да се полагат грижи/ вкл. специализирани болногледачески грижи/ за тежко болния съжител, какъв е характерът и какво е основанието на това задължение, може ли болният съжител да претендира изпълнението му; относно положението на съпругата на болния съжител, която е във фактическа раздяла с него, но с непрекратен брак – важат ли за нея задълженията по чл.2,7,14 и 18 СК и ако е освободена от тях поради фактическата раздяла, остава ли задължена за издръжка по чл.139 и чл.140, ал.1,т.1 СК; обогатили ли са се съпругата и синът на тежко болния съжител, спрямо които той има законово признати права и претенции да иска грижи и издръжка, вкл. за болногледач; принципът за справедливост допуска ли ситуация, в която съжителката на тежко болния / съжител/ е длъжна да полага скъпоплатени болногледачески грижи безвъзмездно, като законът не я признава за наследник на починалия съжител, а такива са съпругата и синът, които не са полагали никакви грижи и не е ли налице обедняване на едната страна за сметка на обогатяването на другата; ако покойният не беше живял във фактическо съжителство с ищцата, а беше във фактическа раздяла със съпругата си, при поява на тежко заболяване към кого е имал право да насочи претенции за необходимите грижи и издръжка, за да посрещне скъпоструващите специализирани грижи; имал ли е той възможност да иска принудително от ищцата като фактически съжител осъществяването на грижите или осъждане за издръжка, която тя да заплаща?

Намира, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с оглед промяна на създадената поради неточно тълкуване на закона практика, на която са се позовали първите две инстанции и при измененията в обществените отношения и все още липсващата регламентация на съвместното съжителство и отношенията, породени от наследяване.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: въззивният съд е приел, въз основа на цитираната трайна практика на ВКС и съдилищата, че отношенията и задълженията на партньорите, които живеят във фактическо съжителство, не се различават от тези на сключилите брак и се развиват като между съпрузи. За живеещите във фактическо съжителство партньори съществуват присъщите за семейството отношения на взаимна грижа и подкрепа, уважение и взаимопомощ, общи грижи за домакинството според възможностите, взаимна отговорност за благополучието на семейството, материална и морална подкрепа между партньорите. Оттук е направен изводът, че грижите, които ищцата е полагала за партньора си Х. Х. през последните две години от живота му / при установено през 1994 г. фактическо съжителство на двамата/ са част от дължимите такива като между съпрузи, поради естеството си не подлежат на парично остойностяване и не водят до неоснователно обедняване на даващия - ищцата, нито до неоснователно обогатяване на ответниците за нейна сметка. По обща характеристика задълженията за издръжка са законни задължения на определени членове на семейството да осигуряват средства за живот на други, нуждаещи се членове на същото семейство. По делото е установено, че Х. Х. и отв. Ц. Х. били във фактическа раздяла от 1994 г., оттогава са установени и фактическите съпружески отношения на Х. Х. с ищцата М. А., поради което съпругата няма задължение да се грижи за болния и да го издържа. При фактическа раздяла съпрузите, макар и неразведени, не могат да се приемат за обща единица – семейство, защото не живеят заедно и нямат характерните за брака обединителни общи цели и жизнени потребности. При фактическо съжителство между партньорите, макар и невстъпили в брак, се създават отношенията, характерни за обвързаните от брак лица. Задълженията за взаимна грижа, каквато е полагала за нуждаещия се неин партньор ищцата, имат нравствен характер, и за тях не се дължи парично обезщетение. За ответника С. Х. – син на Х. Х., е прието, че е полагал грижи за баща си, като е поемал медицинските разходи, осигурявал е документи и транспорт по повод заболяването му, с което е изпълнявал моралното си и законово задължение по чл.124, ал.5 СК.

При данните по делото ВКС намира, че няма основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването по процесуалните въпроси, поставени от касатора. Първоинстанционният съд е допуснал по един свидетел на страните за установяване на сочените в исковата молба и отговора обстоятелства. След разпита на свидетелите на страните, адвокатът на ищцата е поискал разпит на още един свидетел за същите обстоятелства. РС е приел, че при събрания доказателствен материал не следва да се разпитват повече свидетели по делото и е отхвърлил искането, а въззивният съд по повод оплакване във въззивната жалба на ищцата е намерил, че с отхвърлянето не е допуснато съществено процесуално нарушение по чл.266, ал.3 ГПК, налагащо допускане на разпита на свидетеля пред втората инсатниция.

Приетото от въззивния съд не противоречи на цитираната практика на ВКС. В р. по гр. д. №927/20 г. на второ г. о. е посочено, че във въззивното производство могат да се събират доказателства: а/ за новооткрити и новонастъпили факти и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани; б/ доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила. Когато въззивният съд прецени, че е налице една от двете хипотези, той следва да постанови събирането им доколкото същите са допустими и относими към спорното право. Разумът на закона е, че преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК не настъпва, ако пропускът за установяване на действителните отношения между спорещите страни чрез попълване на делото с доказателства, се дължи на допуснато от съда нарушение на процесуални правила.

В случая доказателственото искане пред РС за разпит на още един свидетел не е достатъчно конкретизирано, според изискванията на чл.156, ал.2 ГПК / р. по гр. д. №4579/15 г. на второ г. о. на ВКС/, като не са посочени имената на свидетеля. Освен това делото е решено не само въз основа на свидетелските показания, но и на другите събрани доказателства, на които са се позовали съдилищата – инстанция по същество / писмени доказателства и медицинска експертиза/. Поради изложеното ВКС намира, че не се установява противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС, като основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК.

Не се установява и осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. В практиката на ВС и ВКС се приема, че продължителната фактическа раздяла лишава брака от съдържание / ППВС№1/57 г./ Фактическото съжителство пък по съдържание на отношенията не се различава от брака. В трайната практика на ВКС и съдилищата са разяснени особеностите при прилагането на института на неоснователното обогатяване за уреждане на имуществени отношения, възникнали от фактическо съжителство на страните - напр. р. по гр. д. № 608/14 г. на ВнАС, което не е допуснато до касационно обжалване с опр. на ВКС, четвърто г. о. по гр. д. № 3784/15 г. Там е посочено, че отношенията на живеещите във фактическо съжителство не се различават от тези на лицата, сключили граждански брак, приема се, че отношенията между тях са като между съпрузи. В динамиката на съвременното общество все по-често се срещат хипотезите на фактически сложилите се съпружески отношения, с присъщите на семейството (в юридическия смисъл) отношения между мъжа и жената, на грижа и подкрепа, взаимно уважение и взаимопомощ, включително към възрастните и децата, общи грижи за домакинството според възможностите, взаимна отговорност за благополучието на семейството, материална и морална подкрепа. Следователно всеки от тях, съобразно възможностите си, имуществото и доходите си осигурява нормални условия за живот на общото домакинство, като участието може да не е единствено и само чрез влагане на парични средства. В Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС на РБ е изяснено, че съзнателното изпълнение на нравствения дълг - чл. 55, ал. 2 ЗЗД, представлява основание едно лице да получи нещо от друго, като при преценката съдът следва да има предвид, че обществото се развива стремително, включително и взаимните отношения между хората, като се утвърждават начала на хуманност и отзивчивост. В р. по гр. д. №2533/73 г. на първо г. о. на ВС е прието, че отношенията на съпрузите изключват неоснователно обогатяване помежду тях. Затова наследникът не отговаря според припадащата му се част от наследството пред преживелия съпруг за грижите, които той е полагал приживе за своя съпруг – наследодател. Същото, според по-горе казаното, важи и за отношенията между партньорите при трайно установено фактическо съжителство, както е в случая.

Изводите на въззивния съд са съответни на практиката на ВКС и съдилищата, която е съобразена със съдържанието и динамиката на обществените отношения. Затова не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на обжалването по поставените от касатора значими за спора материалноправни въпроси.

Поради изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а на ответниците по жалба следва да се присъдят сторените и поискани с отговора разноски за адв. в.ие в размер на 500 лв., видно от приложеното към отговора пълномощно. Затова ВКС на РБ, трето г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд София по гр. д. №1847/20 г. от 26.01.21 г.

ОСЪЖДА М. А. А. да заплати на Ц. Б. Х. и С. Х. Х. деловодни разноски за тази инстанция в размер на 500 / петстотин/ лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: