О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1394

гр. София, 20.12.2023г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

изслуша докладваното от съдия Николова т. д.№241 по описа за 2023г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. В. Г. и Г. В. Х. срещу решение №1360 от 04.11.2022г. по в. гр. д. №1550/2022г. на Варненски окръжен съд, ТО, в частта, с която след частична отмяна на решение №1117 от 18.04.2022г. по гр. д.№4569/2021г. на Варненски районен съд, всеки от касаторите е осъден да заплати на основание чл.12, ал.2 от ЗАЗ на Потребителна кооперация С. К., [населено място], сумата от 7804,20 лв., представляваща увеличената пазарна стойност на имот, находящ се в м. А. Кочевото, с кадастрален №115027 от масив №115 по плана за земеразделяне на землището на [населено място], в резултат на извършени от ищеца със съгласието на арендодателя подобрения, изразяващи се в засаждане на трайни насаждения, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.03.2021г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, въззивният акт не е обжалван.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, тъй като Варненски окръжен съд не е обсъдил внимателно представените по делото доказателства, за да извлече точния смисъл и правилно да установи спорните факти. Касационнитe жалбоподатели считат за неправилни изводите на въззивния съд, основани само на договорната клауза, според която при прекратяване на договора арендодателят дължи сумата, с която се е увеличила стойността на обекта вследствие на извършените с негово съгласие подобрения. Твърдят, че това становище на съда не е съобразено с предвиденото в раздел ІV, т.4 от договора право на арендатора да изменя и подобрява земята само в случай, че това не се отразява върху ползването на обекта след изтичане на уговорения срок в арендния договор. В жалбата се поддържат и доводи за неправилност на изводите на въззивния съд относно наличието на предварително писмено съгласие на арендодателя за изменение на начина на трайно ползване на имота, както и твърдения, че не е доказано увеличаването на стойността на имота, предмет на договора за аренда, в резултат на извършените подобрения.

В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационните жалбоподатели се позовават на основанията за допустимост на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 пр.3 от ГПК. Поставят като обуславящ изхода на спора въпросите / формулирани в касационната жалба/: 1/Следва ли страните по договора за предоставяне на имот или вещ / аренда, наем, ползване/ да договорят предварително вида и характера на възможните подобрения, които ползвателят има право да извърши в имота /вещта/? 2.Извършването на подобрения, които по своя характер изискват значителни средства за поддръжка следва ли да бъдат заплащани от собственика на имота /вещта/ и представляват ли такива подобрения модалитет и „луксозни“ ли са по смисъла на закона? Поддържат, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение №129 от 13.07.2011г. по гр. д.№72/2010г. на ВКС, ГК, І г. о. и решение №50096 от 21.10.2022г. по гр. д.№4492/2021г. на ВКС, ГК, ІІ г. о. Излага доводи и за очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът по касационната жалба Потребителна кооперация С. К., [населено място], поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също поддържа, че касационната жалба е неоснователна по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че между кооперацията и наследодателката на ищците М. М. е сключен договор за аренда № 55 от 29.03.2004 г., с който на кооперацията е предоставено право на ползване върху процесния недвижим имот за срок от 15 години. Установил е, че в раздел IV, т.3 от договора е уговорено изрично правото на арендатора да засажда в имота трайни насаждения и да изгражда необходимите съоръжения, инсталации, огради и други подобрения, необходими за тяхното отглеждане, а в раздел III, т.9 е предвидено, че при прекратяване на договора арендодателят дължи сумата, с която се е увеличила стойността на обекта на договора вследствие извършените с негово съгласие подобрения. Приел е, че с клаузата на раздел ІV, т. 3 от договора арендодателят е изразил писменото си съгласие за извършване на подобрения чрез трайни насаждения. За безспорно е прието също, че договорът е прекратен с изтичане на уговорения срок – на 29.03.2019г. С оглед представените писмени доказателства относно закупуването и вноса на дръвчетата през 2003г. и кредитираните показания на св. П., съответстващи на експертните становища относно възрастта на дръвчета /17-18г./ и осчетоводяването им като дълготраен материален актив на кооперацията през 2007 г. /когато са навлезли в период на плододаване/, окръжният съд е приел, че овошките са засадени през 2004 г., като е отхвърлил доводите на ответниците за засаждането им от предходния арендатор. Въз основа на приетата по делото агротехническа и оценителна експертиза, събраните по делото доказателства за наличността на засадените от ищеца овощни дървета в процесния имот и за техния активен период на плододаване - до 2024 г., както и съобразявайки нормата на чл.14 от Наредба за базисните цени на трайните насаждения, въззивният съд е приел, че всеки от ответниците – наследници по закон на М. М., дължи на арендатора - ищец сума в размер на 7804,20 лева, съставляваща Ѕ от увеличената стойност на имота в общ размер на 15608 лева/.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Варненски окръжен съд въззивно решение.

Първият поставен от касаторите въпрос не отговаря на общото изискване за достъп до касация, тъй като не е обуславящ за извода на въззивния съд за основателност на исковите претенции. Съставът на Варненски окръжен съд не е обсъждал дали при сключване на договор за наем страните задължително следва да постигнат съгласие и да изброят изчерпателно вида на подобренията, които наемателят може да извърши в имота. Съдът е взел предвид съдържанието на конкретния договор за аренда, като е установил, че в клаузата на раздел IV, т.3 е уговорено изрично правото на арендатора да засажда в имота трайни насаждения и да изгражда необходимите за тяхното отглеждане заграждения и инсталации. Оплакването на касаторите, че съдът е игнорирал установеното в раздел ІV, т.4 от договора задължение на арендатора да върне имота в състоянието, в което е приет, е свързано с обосноваността на изводите на съда относно задълженията, поети от страните с процесния договор. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на тълкуването на съдържанието на представения по делото договор за аренда, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 от ГПК.

Вторият поставен в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпрос изразява тезата на касаторите, че насажденията в процесния имот съставляват луксозни подобрения, тъй като изискват значителни средства за поддръжка. Поставеният въпрос би бил значим при липса на изрични уговорки в договора за аренда относно вида на подобренията, които арендаторът може да извърши в наетия от него земеделски имот. Според задължителните разяснения в ТР №85 от 02.12.1968г. на ОСГК на ВС отношенията на наемателя с наемодателя при направени разходи за подобрения в наетия имот се уреждат от наемния договор, а при липса на договор, респ. конкретни уговорки, следва да се вземат предвид правилата при водене на чужда работа без пълномощие или при неоснователното обогатяване. По отношение на договора за аренда чл.12 ал.1 от Закона за арендата в земеделието /ЗАЗ/ предвижда, че ако не е уговорено друго, арендодателят е длъжен да заплати на арендатора направените от него необходими разноски за обекта на договора извън тези по чл.7, а чл.12 ал.2 установява задължение за арендодателя при прекратяване на договора да заплати сумата, с която се е увеличила стойността на обекта вследствие на извършените с негово съгласие подобрения. Преценка за това кои разноски, извършени за обекта на договора за аренда, са необходими /полезни/ и кои са луксозни и съответно кои от тях подлежат на обезщетяване се извършва, когато между страните липсва изрична уговорка и отношенията им следва да бъдат уредени от разпоредбата на чл.12 ал.1 от ЗАЗ. При извода на съда за наличие на изрична клауза в договора относно правото на арендатора да засажда в имота трайни насаждения и да изгражда необходимите за тяхното отглеждане заграждения и инсталации, приложение намира разпоредбата на чл.12 ал.2 от ЗАЗ, съответно без значение е дали тези подобрения имат характер на луксозни. Следва да се отбележи, че не е налице противоречие между мотивите на обжалваното решение и цитираните от касатора решения на ВКС, в които също се приема, че преценката кои подобрения/ разноски са луксозни се извършва при липса на договор между страните, съответно определените в решенията критерии не са значими в настоящата хипотеза при наличие на изрична договорна клауза относно задължението за заплащане на подобрения.

Неоснователни са твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Очевидната неправилност подлежи на обосноваване от касатора, а не на служебно установяване от касационната инстанция. В случая тези пороци не са налице. Очевидната неправилност се аргументира от касаторите с изложените в касационната жалба доводи за неправилна преценка на събраните по делото доказателства. Дори и основателни, тези оплаквания биха обусловили необоснованост на въззивния акт - основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК, но те не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК.

Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1360 от 04.11.2022г. по в. гр. д. №1550/2022г. на Варненски окръжен съд, ТО.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.