О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2354
гр. София, 15.05.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на девети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
разгледа докладваното от съдия Г. Н. гражданско дело № 703 по описа за 2023 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 10581 от 16.11.2022 г., подадена от Земеделска кооперация за производство и услуги (ЗКПУ) „Сарафово“, представлявана от председателя К. С., която е приподписана от адвокат Е. К. – Д. от САК и е насочена срещу въззивно Решение № 162 от 03.10.2022 г. по в. гр. д.№ 263/2022 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.
Ответникът по касация О. Б. е подал отговор на касационната жалба чрез юрисконсулт З. Р.. Моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, тъй като отсъства основание за това. Евентуално моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна, тъй като решението е правилно.
Постъпил е отговор и от Държавата, представлявана от министър на земеделието, чрез юрисконсулт В. Г. – в качеството на трето лице – помагач на касатора. Счита, че касационната жалба е обоснована, а въззивният акт – неправилен, поради което моли да се допусне обжалването, да бъде отменено въззивното решение и да се постанови ново по съществото на спора, с което да бъдат уважени предявените от ЗКПУ „Сарафово“ отрицателни установителни искове.
По искането за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 260195 от 13.05.2022 г. по гр. д.№ 1187/2020 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което са отхвърлени предявените от ЗКПУ „Сарафово“ срещу О. Б. обективно съединени отрицателни установителни искове да се приеме за установено, че ответникът не е собственик на терен, представляващ стопански двор на ЗКПУ „Сарафово“, кв. Сарафово, с адрес: гр. Бургас, кв. Сарафово, ул. „Буревестник“, с площ от 7 954 кв. м., при сегашни граници: поземлени имоти с идентификатори 07079.820.95, 07079.1.933, 07079.820.124, 07079.820.143, 07079.820.136, 07079.820.128, 07079.820.121, 07079.820.120, който имот е разположен в десет поземлени имоти съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Бургас, одобрени със заповед № РД-18-9 от 30.01.2009 г. на изп. директор на АГКК (последно изменение със заповед № КД-14-02-1688 от 23.10.2013 г. на началника на СГКК Бургас), които имоти подробно са описани в атакуваното решение.
На първо място съдът е изложил становището си по допустимостта на претенциите. Прието е, че е налице правен интерес за ищеца да предяви исковете, тъй като съгласно т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице не само когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, но и тогава, когато има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва само фактите, от които произтича правния му интерес, без да доказва фактите от които произтича правото му. От друга страна в тежест на ответника е да докаже фактите, от които произтича отреченото от ищеца право. В случая правният интерес произтича от твърденията на ищеца за възможността да придобие собствени права върху процесния терен, ако отрече правата на общината върху него. Интересът е установен от обстоятелството, че за твърдяната собственост върху сгради, разположени в процесния терен, ищецът е представил констативни нотариални актове за собственост и протокол № 56 от 05.10.1995 г. за приемане и предаване на имущество на правоимащите съгласно чл. 27, ал. 1 ЗСПЗЗ. Прието е, че в рамките на предмета на спора по предявените отрицателни установителни искове тези обстоятелства са достатъчни да обосноват правния интерес на ищеца и активната му процесуална легитимация за предявяване на исковете, като в случая осъществяването им е прието за подкрепено от събраните по делото писмени доказателства и заключението на в. л. М.. Тъй като пълното доказване на правата на ищеца върху сградите, постройките и площадките, разположени в процесния терен, е извън предмета на спора по предявените отрицателни установителни искове, въззивният съд не се е произнесъл по оспорването на тези права от страна на ответника.
За установено е прието, че сградите, навеса и асфалтовата площадка по КНА и протокола от 05.10.1995 г. попадат в процесните имоти, за които се твърди, че общината не е собственик (всички – заснети в КККР на гр. Бургас), а именно: 1. Реална част с площ от 5 967 кв. м. от ПИ № 07079.820.124, при граници на тази част: ПИ 07079.820.95, 07079.1.933, новопроектирана улица 07079.820.940, с адрес: гр. Бургас, кв. Сарафово, ул. „Буревестник”, с площ на целия поземлен имот от 15 867 кв. м.; 2. ПИ № 07079.820.123; 3. ПИ № 07079.820.125; 4. ПИ № 07079.820.126; 5. ПИ № 07079.820.127; 6. ПИ № 07079.820.137; 7. ПИ № 07079.820.138; 8. ПИ № 07079.820.139; 9. ПИ № 07079.820.140; 10. ПИ № 07079.820.141. Посочените имоти са част от терен, представляващ стар имот с планоснимачен номер 913 с площ от 35 000 кв. м.
Прието е за установено, че към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ процесният терен е обособен като стопански двор и се е намирал извън регулация; сградите и навесите са отразени в кадастралния план. Страните не спорят, че към този момент теренът е бил собственост на държавата.
Със заповед на кмета на О. Б. № 1491 от 15.10.1992 г. за терен, включващ и процесния, са одобрени кадастрален план, регулационен план и застроителен план. Съгласно заключението на в. л. К. в кадастралния план са нанесени процесните сгради, а предвижданията на регулационния и застроителния планове по повод на процесния терен са за нова улична регулация, минаваща през стопанския двор, както и нов квартал 5 с отреждане за комплексно жилищно строителство, обществено обслужване и изолационна зеленина. В периода 05.06.1995 г. - 06.09.1995 г. (за който ищецът твърди, че е придобил собствеността върху сградите и постройките, разположени в бившия стопански двор на ЗК „Х. Б. /заличена/) имотът е имал статут на включен в строителните граници на населеното място и неподлежащ на реституция, поради което е останал държавна собственост. През 1995 г. е съставен акт за държавна собственост № 11905 от 04.10.1995 г. за включените в регулация части от селскостопанския фонд и конкретно за терен от 26 декара, в който попада и процесният терен, за комплексно жилищно строителство, общинско обслужване и изолационна зеленина. След въвеждането на нов имот с планоснимачен № 913 през 1998 г. в кв. Сарафово, последният с площ 35 декара е актуван е акт № 1022 от 02.11.1998 г. за частна общинска собственост. Имот № 913 включвал парцел I кв. 5, парцел I кв. 16, парцел от I до VIII в кв. 15 и парцели от I до XI в кв. 17. Със заповед на кмета на общината № 367 от 07.03.2006 г. УПИ I, кв. 5 е разделен чрез обособяване на два самостоятелни УПИ: I, отреден за комплексно жилищно строителство и изолационна зеленина и УПИ X, отреден за хотел и обществено обслужване. По действащия към момента застроителен план не е предвидено запазване на съществуващите сгради. Със заповед на областния управител на гр. Бургас № РД-11-41 от 02.03.2018 г. е отписан от актовите книги за държавна собственост терен с площ 26 декара, част от бивш имот № 913, актуван с АДС № 11905 от 04.10.1995 г. Като основание за отписването е посочено, че имотът е преминал в собственост на О. Б. по силата на § 42 от ПЗР към ЗИДЗОС и е разпоредено предаването му на общината.
От правна страна е прието, че за първи път възможност за придобиване на собственост върху терени, представляващи части от бивши стопански дворове, е предоставена с допълненията на чл. 27 от ЗСПЗЗ, направени с ДВ, бр. 45 от 16.05.1995 г., с чиято нова ал. 6 е предвидено лицата, които са придобили собствеността върху сгради от имуществото на организациите по § 12 от ПЗР, да могат да придобият собствеността върху ползваната от тях застроена и незастроената част от земята чрез три алтернативни способа. Ищецът не се е възползвал от предоставените с чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ възможности за уреждане на отношенията по повод на земята, включваща процесния терен. Възможността за придобиване на собственост върху процесната земя по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ в редакцията след последното й изменение (ДВ, бр. 58 от 2017 г., в сила от 18.07.2017 г.) е обусловена преди всичко от това, към момента на искането за закупуване, теренът да е държавна собственост. Прието е че, тази предпоставка не е налице за процесния терен след влизането в сила на изменението на ЗОС, направено със ЗИДЗОС, ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г.
Съгласно § 42 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за общинската собственост (обн., ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г.) застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините. Прието е, че предпоставките за приложение на тази норма са съществували към момента на влизане в сила на ЗИДЗОС (ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г.), поради което пряко по силата на закона ответната община е придобила собствеността върху процесната територия. Без значение е дали за собствеността си общината е издала или не акт за общинска собственост, тъй като тези актове имат само констативно, а не правопораждащо действие. Обстоятелството, че към момента, в който ищецът е проявил желание за закупуване на прилежащия терен под и към сградите, постройките и площадките, този терен вече не е собствен на държавата, изключва възможността за придобиване на терена по силата на чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ.
Ето защо исковете са преценени като неоснователни и като такива -подлежащи на отхвърляне, независимо от това, че не са установени предпоставките за придобиване на собствеността от общината върху процесния терен на другото твърдяно основание - земеделска реституция. В тази връзка са споделени изводите на първата инстанция, че представеното Решение № 1909А от 05.04.1994 г. на ПК - Бургас (за възстановяване в полза на общината собственост в стари реални граници върху пасище от 65 дка в землището на с. Сарафово, включително процесния терен) подлежи на косвен съдебен контрол за законосъобразност. Независимо дали вярната дата на издаването му е през 1994 г. или през 1998 г., респ. – независимо дали е валидно като постановено от лица, явяващи се надлежни членове на ПК – Бургас или не, решението се явява незаконосъобразно, тъй като процесният терен (в качеството му на част от стопански двор, върху който са били изградени сгради и съоръжения) е представлявал реализирано мероприятие, което на основание чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ е пречка за извършване на земеделска реституция в реални граници. В тази хипотеза е без значение дали сградите са били законно изградени или не. Предвид установената по делото собственост на общината върху процесния терен на второто твърдяно основание, което обуславя изхода от спора, въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването във въззивната жалба, че изводите за липсата на реституционни предпоставки са във вътрешно противоречие с извода да неоснователност на предявените искове.
В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:
1. „Придобива ли общината по силата на закона - § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС (обн., ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г.), собствеността върху имоти, които към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ са попадали в стопански двор, включен в територията, върху която са разположени обекти на организации по § 12 и § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което и е отговарял на предвидените в закона изисквания, непозволяващи възстановяване върху него на право на собственост и определящи го като държавна собственост?“ – с довод за противоречие с Решение № 430 от 17.05.2016 г. по гр. д.№ 7408/2014 г. на ВКС, IV г. о.
2. „Разпореждането на областния управител, с което е деактувал и обявил като общински имоти, които съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ са земи, върху които са разположени обекти на организациите по § 12 и § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ, както и незаетите със сгради и съоръжения или прилежащи площи към тях, но негодни за земеделско ползване и неподлежащи на възстановяване, и земеделските земи в бившите стопански дворове на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ са държавна собственост, противопоставимо ли е на лицето, което има право да придобие собствеността, а именно лицата по чл. 27, ал. 1 и ал. 6 ЗСПЗЗ, които разполагат с изключителното право да придобият собствеността върху земята, в която се намират придобитите от тях сгради и съоръжения? В правомощията на областния управител ли е да се разпорежда и да деактува земи, върху които са разположени обекти на организациите по § 12 и § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ, както и незаетите със сгради и съоръжения или прилежащи площи към тях, но негодни за земеделско ползване и неподлежащи на възстановяване, и земеделските земи в бившите стопански дворове на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ са държавна собственост?“ - с довод за противоречие с Решение № 204 от 23.07.2012 г. по гр. д.№ 607/2011 г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 13 от 12.03.2016 г. по гр. д.№ 3637/2015 г. на ВКС, II г. о.
Поддържа се наличието и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса:
3. „Могат ли лицата, които са придобили право на собственост върху сгради от имуществото по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ да ползват и незастроената част от земята в нормативно определените размери, както и да придобият собствеността върху нея в нормативно определените размери, както и да придобият собствеността върху нея по посочение в чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ начин?“ - с довод за противоречие с Решение № 8 от 19.06.1995 г. по конст. д.№ 12/1995 г. на Конституционния съд.
Касаторът счита още, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, тъй като решението е постановено изцяло в противоречие с материалния закон и не е мотивирано; мотивите на акта не са подкрепени с представените по делото доказателства, защото в АЧОС № 1022 от 02.11.1998 г. като придобивно основание е посочено нищожно решение на ПК – Бургас, а без да е сезиран съдът се е произнесъл, че общината е собственик на основание § 42 ПЗР на ЗИДЗОС.
Не е налице основание за допускане на обжалването.
С оглед естеството на предявените искове – отрицателни установителни за право на собственост, и при съобразяване на разясненията по т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, предмет на делото се явява отричаното от ищеца право на собственост на ответната община. В производството по такъв иск ответникът разполага с процесуалната възможност едновременно да се позове на всички възможни основания, на които правото му е могло да се породи, доколкото евентуалното уважаване на отрицателен установителен иск за собственост има за последица отричане правото на ответника без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания. В този смисъл, по правило предметът на делото при отрицателния установителен иск за собственост се очертава не от изложеното в исковата молба, а от твърденията, заявени с отговора на исковата молба, в който (под страх от преклузията по чл. 133 ГПК) ответникът следва да изчерпи всички обстоятелства, формиращи възможните придобивни основания за претендираното от него право.
В случая процесуалното поведение на ответника е съобразено с постановките на т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, като с отговора на исковата молба (извън доводите срещу правата на ищеца върху сградите, навеса и площадката, аргументиращи становището за недопустимост на исковете) в предмета на делото са въведени две придобивни основания: 1) постановено в полза на общината решение за възстановяване на собственост върху земеделски земи в реални граници; 2) осъществени предпоставките за приложение на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС. При така очертания предмет на делото инстанциите по съществото на спора са били длъжни да подложат на самостоятелно изследване предпоставките за осъществяването на всеки един от двата придобивни способа поотделно. Видно от изложените от въззивния съд мотиви, точно така е процедирано в случая, поради което изложените от касатора доводи в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не намират опора в данните по делото. Правилата на логиката и разясненията по т. 1 от ТР № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК изключват възможността отрицателен установителен иск за собственост да бъде уважен при извод, че не са доказани елементите от фактическия състав на единия от релевираните способи, в случай, когато са доказани предпоставките, изграждащи другия релевиран способ. Изложеното, както и отсъствието на данни за допуснато нарушение на императивна материално-правна норма, тежко съществено нарушение на процесуалните правила или явна необоснованост мотивират извод, че отсъстват предпоставките за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
По отношение на всички въпроси, поставени от касатора, не е аргументирано наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Когато се твърди това основание за допускане на касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направено общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
Питанията по т. 2 поставят два правни проблема – за значението на отписването на недвижим имот от книгите за държавна собственост, както и за противопоставимостта спрямо лице, което има право да придобие собственост при условията на чл. 27, ал. 1 и ал. 6 ЗСПЗЗ, на действие на разпореждане с имот, подлежащ на изкупуване при тези условия. И двата правни проблема нямат обуславящо значение за изхода на спора, нито пък въззивното решение е постановено в противоречие с релевираната в тази връзка практика на ВКС.
Както в теорията, така и в практиката последователно се приема, че както актуването, така и деактуването на недвижими имоти нямат правопораждащо, респ. – правопогасяващо действие. Актовете за държавна и общинска собственост са предназначени да удостоверят възникването, изменението и погасяването на правото на собственост и съответно се ползват с доказателствена сила за удостоверените с тях факти, относими към конкретен придобивен способ, но при оспорване тази доказателствена сила може да бъде опровергана, защото самият акт не създава (респ. – не погасява) права за държавата или общината (така: Решение № 321 от 14.10.2011 г. по гр. д.№ 1167/2010 г. на ВКС, І г. о., а също и цитираното от касатора Решение № 430 от 17.05.2016 г. по гр. д.№ 7408/2014 г. на ВКС, IV г. о.). В този смисъл извършеното от областния управител деактуване на процесния терен не съставлява действие на разпореждане и в мотивите си въззивният съд не е приемал, че то има подобни последици. Наред с това тълкувателните мотиви на Решение № 204 от 23.07.2012 г. по гр. д.№ 607/2011 г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 13 от 12.03.2016 г. по гр. д.№ 3637/2015 г. на ВКС, II г. о. не обективират постановки по този проблем, с които въззивният акт да влиза в противоречие.
На следващо място – с цитираните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК е прието, че лицата по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ разполагат с изключителното право да придобият собствеността върху земята, в която се намират придобитите от тях сгради и съоръжения, като я изкупят; в случай, че държавата не зачете така гарантираното от закона право на изкупуване и се разпореди със земята в полза на трето лице, разпореждането е непротивопоставимо на лицето, което има право да придобие собствеността, тъй като това разпореждане не е в състояние да погаси правото му. Смисълът на това тълкуване е, че орган от изпълнителната власт на Държавата не може да извърши противопоставимо на лицата по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ разпореждане със земята в полза на друг правен субект. В случая обаче подобно действие не е извършвано (както се посочи по-горе деактуването само по себе си не съставлява акт на разпореждане). Преминаването на собствеността върху процесния терен от патримониума на Държавата в този на общината е резултат от настъпила законодателна промяна, изразяваща се в регламентирането на ново придобивно основание в процеса на разграничаване на държавната от общинската собственост. Доколкото по отношение на процесния терен са осъществени елементите от фактическия състав по § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС (обн., ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г.), транслирането на вещното право е настъпило по силата на закона (така, както е приел и въззивният съд), а не по силата на акт на разпореждане, извършен от орган от изпълнителната власт на Държавата, поради което въззивното решение не обективира противоречие с Решение № 204 от 23.07.2012 г. по гр. д.№ 607/2011 г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 13 от 12.03.2016 г. по гр. д.№ 3637/2015 г. на ВКС, II г. о. С влизането в сила на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС е отпаднала основната предпоставка за упражняването на правото по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ (теренът да е собственост на Държавата), но не в резултат от сделка или административен акт, а поради промяна в законодателството, извършването на каквато е в суверенната власт на нормотвореца.
Не се констатира противоречие между въззивния акт и Решение № 8 от 19.06.1995 г. по конст. д.№ 12/1995 г. на Конституционния съд на Р. Б. с което е отхвърлено искането за обявяване за противоконституционност на § 19, т. 2 в частта, с която се създава нова ал. 6 в чл. 27 ЗСПЗЗ. Въззивният съд изрично е приел, че правото на изкупуване е възникнало за ищеца с влизането в сила на ЗИДЗСПЗЗ, обнародван в ДВ, бр. 45 от 06.05.1995 г., както и че е могло да бъде успешно упражнено преди влизането в сила на ЗИДЗОС, обн., ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г., но действия в този времеви отрязък не са били предприети от ищеца в качеството му на лице по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ. Формираният извод, е че ищецът е пропуснал своевременно да упражни предоставено му от закона право, а не че такова право не е било признато от правния ред, поради което не се установява допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в контекста на въпрос № 3.
С Решение № 430 от 17.05.2016 г. по гр. д.№ 7408/2014 г. на ВКС, IV г. о. е даден отговор на въпросите по силата на закона или с издаването от ОСЗ на решение по чл. 18ж, ал. 1 или по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ се поражда право на собственост на Държавата по чл. 10б и чл. 24 ЗСПЗЗ върху земи от бивши стопански дворове, негодни за замеделско ползване и неподлежащи на възстановяване; конститутивен или констативен е ефектът на решенията на ОСЗ по чл. 45, ал. 1 във вр. с чл. 18ж и чл. 27 ППЗСПЗЗ за установяване на земите, останали държавна собственост и приложимо ли е към този вид решения тълкуването на закона, дадено с ТР № 1/1997 г. на ОСГК. Прието е, че, по аргумент от чл. 10, ал. 12 ЗСПЗЗ земите, включени в стопански дворове на ТКЗС, ДЗС или други организации, във или извън урбанизираните територии, които са застроени или представляват прилежащи площи към сгради, не подлежат на възстановяване на частно правни субекти и на общините; за земите от бившите стопански дворове на организациите по § 12 и § 29 от ПЗРЗСПЗЗ, върху които са разположени сгради и/или съоръжения от имуществото на тези организации, без оглед на това дали са законно построени, както и за незаетите със сгради и/или съоръжения или прилежащи площи към тях, но негодни за земеделско ползване и неподлежащи на възстановяване земи, се издава акт за държавна собственост. Именно споделяйки това тълкуване въззивният съд е формирал извод, че към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ процесният терен (обособен като стопански двор) е бил собственост на Държавата; това не е било и спорно между страните в който смисъл отсъства основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпрос № 1. Това правно положение обаче е претърпяло развитие във времето с оглед промяната в законодателството, която е съобразена от въззивния съд, постановил решението си съобразно приложимото действащо право и неговия точен смисъл.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 162 от 03.10.2022 г. по в. гр. д.№ 263/2022 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: