О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4741

София,21.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4491 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 3897 от 28.06.2024 г. по в. гр. д. № 1104/2024 г. на Софийски градски съд, г. о., ІІ-Ж въззивен състав, е потвърдено решение № 20068320 от 22.11.2022 г. по гр. д. № 59720/2020 г. на Софийски районен съд, 162 гр. състав, с което е признато за установено по иск на “Ситибилд 2004” ЕООД срещу “Електроразпределителни мрежи запад” ЕАД /предишно наименование “ЧЕЗ Р. Б. АД/, че “Електроразпределителни мрежи запад” ЕАД не е собственик на реална част с площ от 54 кв. м. от ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], район Т., [улица], върху която е построен трафопост, представляващ самостоятелен едноетажен обект със застроена площ от 54 кв. м., намиращ се в УПИ ІІІ от кв.43, част от сграда с идентификатор [№], цялата с площ от 115 кв. м.

Решението е постановено при участие в делото на трето лице-помагач на страната на ответника „НЕК“ ЕАД.

Въззивният съд е приел следното:

Предмет на делото е отрицателен установителен иск за собственост на реална част с площ от 54 кв. м. от ПИ [№] по КККР на [населено място], застроена с трафопост.

Ищецът “Ситибилд 2004” ЕООД се легитимира като собственик на процесната земя чрез придобиването й като апортна вноска при учредяването от едноличния собственик на капитала “Д. Х. ООД, който го е придобил от “Конвентот” ЕООД и Столична община в периода 2007-2008 г. С акт за частна общинска собственост № 412 от 16.04.1998 г. Столична община е актувала като собствен следния имот: застроено дворно място, цялото с площ от 875 кв. м., с трафопост № 560 и пристройка към него, съставляващо част от парцел І, кв.43 по плана на местността “И. В.”, а с акт за частна общинска собственост № 1318 от 05.09.2007 г. е актувала 189 кв. м. от поземлен имот без планоснимачен номер, които съгласно ПЗР се придават към УПИ [№], кв.43 по плана на местността “И. В.”, целият с площ от 1056 кв. м. Като правно основание за придобиване на собствеността са посочени чл.2, ал.1, т.1, чл.5 и чл.56, ал.1 ЗОС, § 7, ал.1, т.3 ЗМСМА, § 42 ПЗР към ЗИД на ЗОС. С нотариален акт № 77 от 14.03.2007 г. по н. д. № 73/2007 г. на нотариус М. Г. “Софийски имоти” ЕАД е продало на “Конвентот” ЕООД ПИ с пл. № 468, с площ от 875 кв. м., който впоследствие е прехвърлен на “Д. Х. ООД с нотариален акт № 65 от 03.04.2007 г. по нот. д. № 60/2007 г. по описа на нотариус В. Я.. С договор от 26.06.2008 г. Столична община е продала на “Д. Х. ООД 189 кв. м. от поземлен имот без планоснимачен номер, кв. 43, м.“И. В.”.

По правата на ответника съдът е приел следното:

С акт за държавна собственост № 04739 от 14.04.2005 г. е актуван следният имот – трафопост № 41-608 със застроена площ от 25 кв. м., заедно със съответния прилежащ терен. В акта е посочена година на въвеждане в експлоатация – 1992 г., а като основание за актуване е посочен чл.148 ППЗДС. С решение № 3677 от 25.04.2005 г. по адм. д. № 180/2005 г. на ВАС е отменена разпоредбата на чл.148 от ППЗДС, приет с ПМС № 235/19.09.1996 г.

С РМС № 46 от 07.11.1991 г. е образувана “Национална електрическа компания” – еднолично търговско дружество с държавно имущество, като в нея са включени обединенията, комбинатите и другите предприятия от системата на Комитета по енергетика, съгласно Приложение № 1. Със заповед № ДВ-123-А/24.04.2000 г. на Държавната агенция по енергетика и енергийни ресурси НЕК е преобразувана чрез отделяне на “Електроразпределение-Столично” ЕАД, което дружество става правоприемник на съответна част от активите и пасивите на НЕК по разделителен протокол, съставен по счетоводни данни към 31.12.1999 г. Съгласно приложение 2.1.1.1 към спогодба от 15.12.2004 г. имот, представляващ трафопост № 41068, заедно със земя под трафопоста, е собственост на “Електроразпределение-Столично” ЕАД, като няма спор, че ответникът е правоприемник на това дружество. Съгласно съдебно-счетоводната експертиза в инвентарната книга на дружеството-ответник са заведени като активи – сграда, представляваща трафопост № 41-608 –[жк], [жилищен адрес] земя - трафопост № 41-608 – ж. к.[жк], бл.23. Земята под трафопоста е включена в капитала на ответното дружество, съгласно счетоводните записвания на ответника.

Прието е, че съгласно основното и допълнително заключение на съдебно-техническата експертиза сградата на трафопоста е изградена след 03.03.1970 г. и преди месец август 1983 г., когато е била заснета и нанесена в ръчна скица, използвана за обновяване на кадастралната основа за изготвяне на регулационния план от 1987 г. Описаният в АЧОС 412 от 16.04.1998 г. трафопост е идентичен с трафопоста, заснет и нанесен в ръчната скица през месец август 1983 г., както и с трафопоста, нанесен в регулационен план от 1987 г. в северозападната част на УПИ [№] от кв.43 и с южната част от нанесената в КККР сграда с идентификатор [№]. Вещото лице е посочило, че няма данни кога и въз основа на какви документи теренът е бил предоставен за изграждане на трафопост. Теренът, върху който е изграден трафопостът, е бил част от парцел І от кв.43 с отреждане за ОЖС, РЕП, сервизна база, КАТ към МВР, ПП станция, аптека, магазин и трафопост в съответствие с действащия към този момент регулационен план, одобрен със заповед № РД-50-09-205 от 09.04.1987 г. Поземлен имот с идентификатор [№] е идентичен с УПИ [№] от кв.43, който е образуван от поземлен имот с пл. № 468 и имот без планоснимачен номер с площ от 198 кв. м. Съгласно регулационния план, одобрен със заповед № 60/03.03.1970 г., имотът е отреден за [жк], впоследствие през 1987 г. за обществено жилищно строителство, РЕП, сервизна база, КАТ към МВР, ПП станция, аптека, магазин и трафопост, през 2000 г. е отреден за нужди на Столична община, а с ИПР на кв. 43, одобрено със заповед № РД-09-5-136/25.02.2015 г., отреждането на УПИ [№], кв. 43 е станало за имот 564 и за жилища, офиси, обществено обслужване и гаражи.

При тези данни въззивният съд е приел, че по делото не са ангажирани доказателства процесният имот (земя) да е бил предоставен за стопанисване и управление на държавното предприятие, което е преобразувано в „Национална електрическа компания“ ЕАД. Ето защо не може да се приеме, че земята, върху която е бил изграден трафопостът, е станала собственост на НЕК АД на основание чл.17 ЗППДОП /отм./, съответно – не е налице основание за актуване на имота като държавен на основание чл.148 ППЗДС. По делото не се установява на какво основание процесната земя, върху която е изграден трафопостът, е включена в капитала на ответното дружество. По аргумент на § 7, ал.1, т.7 и ал. 2 ПЗР на ЗМСМА мрежите и съоръженията на техническата инфраструктура, на транспортната, енергийната, водоснабдителната, канализационната, съобщителната и инженернозащитната система, които са включени в уставния фонд на търговски дружества, остават в собственост на дружеството, като законът не визира земята, върху която тези съоръжения са изградени. Няма спор по делото, че самото енергийно съоръжение – трафопост, е станало собственост на ответното дружество, но по отношение на земята, върху която същото е изградено, следва да се прилага общият режим, предвиден в нормативната уредба – ЗС, ЗОС.

Прието е, че процесната земя, върху която е изграден трафопостът, е част от ПИ [№] по КККР на [населено място], а по предишния регулационeн план от 1987 г. имотът е бил част от УПИ [№] от кв. 43, отреден за жилищно строителство. За периода до 1991 г. не се установява имотът да е имал друг собственик и на основание чл.6 ЗС (в първоначалната му редакция от 1951 г.) той е бил държавна собственост по силата на закона. По делото не са събрани доказателства имотът да е бил публична държавна собственост, поради което и по аргумент от чл.2, ал.3 ЗДС той е бил частна държавна собственост. Същевременно съгласно § 42 ПЗР ЗИДЗОС (в сила от 09.11.1999 г.) застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините. Ето защо и доколкото ответникът не установява друго, процесният терен, върху който е изграден трафопост, с оглед предвиденото в § 42 ПЗР ЗИДЗОС, като имот, представляващ частна държавна собственост към влизането му в сила (09.11.1999 г.) и отреден по силата на действащия към този момент регулационен план от 1987 г. за обществени нужди с местен характер (обществено жилищно строителство, РЕП, сервизна база, КАТ към МВР, ПП станция, аптека, магазин и трафопост), е трансформиран по силата на закона в обект - частна общинска собственост.

Направен е извод, че нпреди прехвърлянето на имота в полза на праводателя на ищеца Столична община се е легитимирала като собственик на имота.

Прието е за неоснователно възражението на ответника за придобиване на имота по давност. По силата на чл.86 ЗС за периода от 1951 г. до 1990 г. не може да се придобие по давност вещ, която е социалистическа собственост. За времето от 1990 г. до 1996 г. не може да се придобие по давност вещ държавна или общинска собственост, а от 01.06.1996 г., когато е влязъл в сила ЗОС и ЗДС, вещ, която е публична държавна или общинска собственост - чл. 7 ЗДС и чл. 7 ЗОС. Имоти, частна общинска собственост, могат да се придобиват по давност, считано от 01.06.1996 г. Течението на давността е спряно на 31.05.2006 г. с въведения с § 1, ал. 1 ЗДЗС мораториум. С решение № 3/24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на КС на Р. Б. нормата на § 1, ал. 1 ЗДЗС е обявена за противоконституционна, но решението на КС няма обратно действие, поради възможността за придобиване по давност на имот, общинска собственост, съществува от влизане в сила на решението на КС – 08.03.2022 г., поради което за периода до 08.03.2022 г. следва да се прилага предвидения в § 1, ал. 1 ЗДЗС мораториум за придобиване на общински имот по давност, съответно – за периода до датата на подаване на исковата молба – 01.12.2020 г., ответникът не е придобил имота по давност.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника “Електроразпределителни мрежи запад” ЕАД.

Жалбоподателят счита, че въззивното решение е постановено по недопустим отрицателен установителен иск за собственост, по който правният интерес е обоснован с невярното твърдение, че ищецът упражнява фактическа власт върху спорния имот. Счита също, че установителният иск е недопустим, когато спорното право може да бъде защитено с осъдителен иск. На следващо място – неправилно съдът приел, че не е доказана собствеността на жалбоподателя върху спорния имот. Към момента на строителството на трафопоста земята е била държавна собственост и не е могла да стане общинска собственост по силата на ЗМСМА. Енергийните активи, включително земята, върху която са построени, са били предоставени за стопанисване и управление на съответното държавно предприятие, извършващо дейността по електроснабдяване. Включването на земята в ДМА на държавното предприятие се установявало от заключението на вещото лице. Позовава се на обстоятелството, че процесният трафопост и прилежащият му терен се водят в баланса на неговия праводател и е налице изключението на чл.2, ал.2 ЗОС. Позовава се и на т.2 от ТР № 1/17.05.1995 г. по гр. № 3/1994 г. на ОСГК на ВКС, както и на практика на ВКС по чл.290 ГПК. Счита, че не съществува правното основание, посочено в АЧОС. Позовава се и на § 7, г.3 ПЗР на ЗМСМА. Счита за неправилни и мотивите по възражението за придобивна давност.

В изложение към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивния съд да мотивира решението си по същество, като обсъди всички доказателства и наведени твърдения и възражения от страните по делото и да формира собствени изводи, когато в жалбата е въведено оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение поради необсъждане на всички релевантни по делото доказателства, възражения и твърдения на страните:

2. Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да обсъди всички доказателства, респективно липсата на такива и направените от страните възражения във връзка с техните правни доводи, като ги съпостави едно с друго и изложи съображения относно кредитирането на определен факт или обосноваване за некредитирането му;

3. Длъжен ли е въззивният съд, когато за първи път се произнася по своевременно направено от ответника още с отговора на исковата молба евентуално възражение за давност, да разгледа и да се произнесе по всички относими към това възражение доказателства, доводи и възражения на страните.

По първия въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по него нямало съдебна практика, а той бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По втория въпрос въззивното решение било постановено в противоречие с решение № 15 от 30.01.2025 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, ІV г. о., а по третия въпрос – в противоречие с решение № 319 от 14.07.2010 г. по гр. д. № 477/2009 г. на ВКС, ІІ г. о.

Ответникът в производството “Ситибилд 2004” ЕООД оспорва жалбата. Счита, че няма основания за допускането й до разглеждане по същество.

Третото лице-помагач на страната на ответника „НЕК“ ЕАД счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване и че жалбата е основателна.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване.

На първо място – не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не възниква съмнение въззивното решение да е недопустимо като постановено по недопустим отрицателен установителен иск за собственост. В исковата молба правният интерес на „Ситибилд 2004“ ЕООД от предявяването на този иск е обоснован с твърдението, че дружеството е собственик на целия имот [№] с площ от 1019 кв. м., част от който са спорните 54 кв. м., по силата на прехвърлителни сделки с начален праводател Столична община, легитимираща се с АЧОС № 412/16.04.1998 г. Спорът е породен от обстоятелството, че според кадастрална скица 15-94926/06.03.2017 г. ответникът притежава идеални части от този имот, съгласно АДС 04793/14.04.2005 г. Така обоснован, правният интерес съответства на приетото в т.1 на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В настоящия случай е налице първата хипотеза на приетото в тълкувателното решение – ищецът твърди и представя доказателства, че притежава право на собственост върху спорния имот, което се оспорва от ответника. С това правният му интерес от отрицателния установителен иск е доказан. Отделно от това – макар т.2 на същото тълкувателно решение да няма отношение към спора по настоящото дело, в нея е прието точно обратното на това, което поддържа жалбоподателат. Прието е, че правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право.

Не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението към касационната жалба.

Въпрос № 1 е обоснован с виждането на жалбоподателя, че решаващ за изхода на делото е изводът на съда, че в полза на ответното дружество не е възникнал законов сервитут върху недвижимия имот на ищеца.

На първо място – съдът нито е разсъждавал, нито е бил длъжен да разсъждава за законовия сервитут, който възниква във връзка с обслужването на трафопоста на ответното дружество, изграден в имота на ищеца. Сервитутното право не е предмет на предявения иск. Предмет на делото е само принадлежността на правото на собственост на земята под трафопоста в патримониума на ответника. Затова и въпросът, обоснован по този начин, не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване.

На следващо място – не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросът е чисто процесуален и по него има богата практика на ВКС, съответно – той не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС по този въпрос. Противно на поддържаното от жалбоподателя, в обжалваното решение съдът е дал своя отговор защо Столична община е могла да стане собственик на земята под трафопоста и да прехвърли впоследствие тази собственост на своите правоприемници. Обсъден е актът за частна общинска собственост и посочените в него придобивни основания, сред които е и § 42 ПЗР на ЗИДЗОС, според който застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините. При това съдът е отчел и липсата на достатъчно доказателства по делото земята под трафопоста да е била предоставена по надлежния ред на някое от държавните предприятия, на основата на което е образувано през 1991 г. ЕТД с държавно имущество „НЕК“ или да е включена изрично в капитала на това търговско дружество и по тази причина да не е могла да премине в собственост на общината по силата на закона. Както се приема в практиката на ВКС - решение № 60127 от 3.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 201/2021 г., I г. о., когато актът за държавна собственост не посочва основанието за включване на имотите в капитала на приватизирано търговско дружество /година, дата и номер на административен акт и др. /, той не може да има презумптивна доказателствена сила; в този случай съдът, разглеждащ спор за собственост, има задължение да направи своите изводи за предоставянето на право на оперативно управление въз основа на събраните по делото доказателства – преки и косвени. В настоящия случай акт за държавна собственост за трафопоста и земята под него е създаден едва през 2005 г. и следователно правното основание за това не е разпоредбата на чл.81, ал.4 НДИ /отм./, на която се позовава жалбоподателят. В АДС не е посочен акт на компетентен орган, с който земята под процесния трафопост да е била предоставена за стопанисване и управление на някое от държавните предприятия, на базата на които е създадено „НЕК“ ЕТД, за да може да се приеме, че на основание чл.17а ЗППДОП тя е станала собственост на създаденото търговско дружество. Липсват и данни за изричен акт на компетентния орган, с който земята да е включена в капитала на това търговско дружество след създаването му. В графа № 10 на АДС - „Предоставени права на управление“, са изброени РМС 46/07.11.1991 г. и приложение № 1 към него; РМС 459/03.11.1993 г., писмо изх. № Н-26-00-0040/11.11.1993 г. на МФ, заповед № 158/05.11.1996 г. на министъра на енергетиката и енергийните ресурси и приложение № 6; заповед ДВ-123-А от 24.04.2000 г. на председателя на ДАЕЕР и окончателен разделителен протокол от 2000 г. между „НЕК“ ЕАД и „Електроразпределение-Столично“ ЕАД, утвърден от председателя на ДАЕЕР и решение № 1 от 27.04.2000 г. на СГС, ФО, ф. д. 6358/2000 г. От тези документи само два са издадени от компетентния орган по чл.17, ал.2 ЗППДОП - РМС 46/07.11.1991 г. и приложение № 1 към него и РМС 459/03.11.1993 г. В първия документ не се урежда имуществото, което влиза в капитала на „НЕК“ ЕАД, а данни за съдържанието на втория документ по делото няма. В графа № 12 на АДС е посочено, че „имотът е включен в капитала на „Електроразпределение-Столично“ ЕАД на основание заповед ДВ-123-А от 24.04.2000 г. на председателя на ДАЕЕР; окончателен разделителен протокол от 2000 г. между „НЕК“ ЕАД и „Електроразпределение-Столично“ ЕАД, утвърден от председателя на ДАЕЕР и решение“. Това отбелязване говори за „имот“, и не е ясно дали касае само трафопоста, който е енергиен обект и за него няма спор, но също и земята под трафопоста. Освен това за да бъде включена земята в капитала на „Електроразпределение-Столично“ ЕАД преди това тя трябва да е била в капитала на „НЕК“ ЕТД, а сигурни доказателства за това по делото няма. Само от записването на земята в счетоводния баланс на ответното търговско дружество не може да се направи извод за надлежното й включване в неговия капитал, а оттам и за правото на собственост на ответника върху нея.

Не е налице и противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК между въззивното решение и решение № 15 от 30.01.2025 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, ІV г. о. Напротив, въззивният съд е действал в унисон с практиката на ВКС по втория процесуален въпрос в изложението към жалбата. Освен това - т.2 на ТР № 1/17.05.1995 г. по гр. № 3/1994 г. на ОСГК на ВКС разглежда въпроса дали се възстановява правото на собственост по отношение на отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е застроен. Този въпрос няма нищо общо с правните проблеми, които се поставят по настоящото дело, затова и посоченото тълкувателно решение не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Въпрос № 3 в изложението към касационната жалба касае възражението за придобивна давност върху земята под трафопоста. Въпросът е обоснован с виждането на жалбоподателя, че в случая са неприложими както чл.86 ЗС, така и чл.79, ал.1 ЗС. Дружеството сочи, че земята под трафопоста се владее още от построяването му през 1983 г. и че владението е добросъвестно, като давността е изтекла още към 01.06.2001 г. Във връзка с тезата за добросъвестното владение се сочи и решение № 319 от 14.07.2010 г. по гр. д. № 477/2009 г. на ВКС, ІІ г. о.

Действително, в случая разпоредбата на чл.86 ЗС не се прилага от момента, в който процесният имот е включен в капитала на „Софийски имоти“ ЕАД, а според отбелязването в АЧОС това е станало с решение № 44 по протокол № 42/27.04.1998 г. на СОС. Като краен резултат обаче отказът на съда да признае придобивна давност в полза на ответника съответства на практиката на ВКС, според която за да е налице владение по смисъла на чл.68 ЗС, което може да доведе до придобиване на имота по давност, то трябва да е явно и несъмнително – решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, I г. о., решение № 221 от 1997 г. на ВКС, I г. о., решение № 223 от 5.04.2006 г. на ВКС по гр. д. № 14/2006 г. и др., както и на практиката, според която владението е явно, когато фактическата власт се упражнява чрез действия, за които всеки заинтересован, включително и собственикът, може да узнае - решение № 50150 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 244/2022 г., I г. о., решение № 50094 от 21.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4321/2021 г., II г. о., и др. Не може да се приеме че само от факта, че когато едно лице е собственик на сграда в чужда земя и използва тази сграда, то владее и земята под тази сграда и че това владение е явно за собственика на земята. В настоящия случай се твърди именно такова владение на земята, но то не е явно, не отговаря на една от характеристиките на владението по чл.68 ЗС и не може да доведе до придобиване на земята по давност. След като не е налице владение, не може да се говори и за добросъвестно владение по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС и посоченото от жалбоподателя решение № 319 от 14.07.2010 г. по гр. д. № 477/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., няма отношение към спора по настоящото дело и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

При този изход на делото на ответника по касация следва да се присъдят сторените разноски в размер на 1800 лв. съгласно фактура и преводно нареждане от 17.10.2024 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3897 от 28.06.2024 г. по в. гр. д. № 1104/2024 г. на Софийски градски съд, г. о., ІІ-Ж въззивен състав.

ОСЪЖДА “Електроразпределителни мрежи запад” ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на „Ситибилд 2004“ ЕООД, ЕИК 131285502със седалище и адрес на управление [населено място], ЖК „М.-IV“, [жилищен адрес] сумата от 1800 лв. разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: