№ 3682 София, 22.07.2024 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и първи септември две хиляди двадесет и трета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:С. К. Г. Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 897/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 070/03.01.2023 г., подадена в срока по чл. 283 ГПК от П. М. П., срещу въззивното решение № 1339/01.11.2022 г. по в. гр. д. № 1513/2022 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 727/18.03.2022г. по гр. д. № 5365/2021 г. на Варненския районен съд, с което прието за установено по отношение на Б. Г. Д., заместил по реда на чл. 227 ГПК починалата в хода на процеса на 13.09.2021г. ищца И. Б. Д., че ответникът П. М. П. /сега касатор/ не е собственик на недвижим имот, представляващ реална част с площ от 308 кв. м., заключена между точки А, В, C и D от приподписаната от съда комбинирана скица № 4, приложена на л. 102 от делото, съставляваща неразделна част от решението, от НИ № *** по ПНИ на м. „В. ч.“ в землището на гр. Аксаково, целият с площ от 500 кв. м., при граници на реалната част: имоти №№ ***, *** и от две страни останалата част от имот ***; с въззивното решение са присъдени разноски в полза на ищеца в размер на 800 лева за въззивното производство.
Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК.
Ответникът по касация Б. Г. Д. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Въззивният съд е приел, че доколкото в конкретната хипотеза се твърди незавършена реституционна процедура - признато е право на възстановяване на собствеността върху земеделски имот, попадащ в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, но още не е издадена заповед по пар. 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ, то при влязъл в сила ПНИ, съобразно който имотът е записан на ответника, претендиращ права по пар. 4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ, предявеният отрицателен установителен иск за собственост е допустима форма на защита.
По делото е установено, че първоначалната ищца И. Д. е наследница по закон на К. Я. Г., починал на 13.05.1928 г.
Въззивният съд е приел, че първоначално постановеното по заявление от ищцата решение на поземлената комисия № 8478/09.02.1993 г. за възстановяване въз основа на клетвена декларация на земеделски земи, в т. ч. и на нива от 4.100 дка в м. „В. ч.“ в землището на с. Аксаково, имот № *, *, парцел № *** от КП от 1990 г., при граници /съседи/: шосе, чешма, дере, Г. И., П. П., и за отказ да се възстанови собствеността върху 0.600 дка, попадащи в обхвата на същите имоти, е преработено съгласно жалба № 914/15.03.1993 г., подадена от ищцата срещу отказа за възстановяване, и поставена върху него резолюция: „По нареждане на председателя на ПК-Аксаково нива 0.600 дка в м. „В. ч. да се възстанови“, като е постановено ново решение № 8478/09.02.1993 г. за възстановяване на нива от 4.700 дка. В последващо издаденото решение № 8478/07.04.1997 г. са включени и други възстановени имоти и такива, за които е отказано възстановяване на собствеността, като по отношение на нивата в м. „В. ч.“ е посочено, че се възстановява по разпоредбите на пар. 4 ЗСПЗЗ.
Възражението на ответника за нищожност на решение № 8487/1997 г. поради наличие на предходно от 1993 г. и липса на материална компетентност на поземлената комисия да измени последното (предвид изтекъл 2-годишен срок), въззивният съд е приел за неоснователно по съображения от ТР № 9/07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС и данните по делото, че земята, предмет на отказа за възстановяване, не е идентична с придобитата от ответника, доколкото отказът е мотивиран с хипотеза по чл. 10б ЗСПЗЗ - наличие на застрояване. Тъй като решението на органа по поземлената собственост не рефлектира пряко върху правната сфера на ответника, същото не може да бъде подложено на косвен съдебен контрол.
Въззивният съд е приел, че на М. П. М. е било предоставено право на ползване върху хавра от 500 кв. м., парцел *, в м. „В. ч.“ в землището на с. Аксаково, както и че същият е заплатил определената стойност на земята, след като с решение от 29.10.1997 г. по адм. д. № 479/1997 г. на Варненския окръжен съд е отменен отказ за изкупуването на имота. Легитимирайки се с н. а. № 12/1999 г. за собственик на 500/900 кв. м. ид. ч. от парцел ***, М. П. М. и И. П. М. дарили на касатора с н. а. № 81/27.04.2017 г. ПИ ***, находящ се в [населено място], м. „В. ч.“.
Със заключения на вещо лице по основна и допълнителна техническа експертиза е установено, че към 1993-1997 г. органът по поземлена собственост е индивидуализирал имотите на бившите собственици по данни от КП от 1990 г., поради което в реституционните решения местоположението им е определяно само приблизително, не и с точните им граници/съседи и площ. Планът на старите имотни граници за територията на м. „В. ч.“ е приет с протокол № 10/13.12.2001 г., като поземлен имот 57 (стар) е с площ от 5 211 кв. м., а в разписния лист към плана за собственици са вписани наследниците на К. Я. Г. на основание решение на поземлената комисия от 2000 г. В обхвата на този имот попада новообразуваният имот № *** с площ от 308 кв. м. по ПНИ на с. о. „В. ч.“, одобрен със заповед № РД-12-7706-235/15.08.2012 г. Оттук въззивният съд е заключил, че стар имот № *** е идентичен с нива от 4.700 дка, описана в т. 6 от решение № 8478/07.04.1997 г. за възстановяване на правото на собственост.
Като спорен въззивният съд е определил въпроса дали праводателите на касатора са придобили имота, с който са се разпоредили в негова полза. И доколкото решението по адм. д. № 479/1997 г., с което на М. М. е признато правото да изкупи имота, определена е оценката на същия и кметът на общината е задължен да изпълни процедурата по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, не е задължително за ищеца по делото и за съда, в тежест на ответника е пълното и главно доказване на всички предпоставки, обуславящи правата на праводателите му. В тази насока съдът е приел, че имотът е на 3 300 м. отстояние от гр. Варна, чието население към момента на приемане на разпоредбата на пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ е 308 601 души, поради което приложими са ограниченията, визирани в пар. 4б, ал. 1, изр. 3-то, и праводателите на ответника не са придобили правото на собственост на посоченото основание, респективно ответникът не може да се легитимира като собственик на процесната реална част от имот № *** по силата на транслативната сделка дарение. С оглед правна сигурност и гарантиране на равнопоставеност на правните субекти въззивният съд е приел за релевантен момента на приемането на закона - 1992 г., а не момента, в който е завършен фактическият състав на изкупуването. Ако се приеме възражението на ответника, че броят на жителите следва да се съобрази към момента, в който всеки от правоимащите заплати цената /приключи процедурата/, то би се стигнало до превратно тълкуване на волята на законодателя, тъй като броят на жителите варира и по такъв начин в течение на времето биха се променили критериите, приложими по отношение на една и съща възможност.
След като е отрекъл да са налице предпоставките на пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, въззивният съд е разгледал наведеното в условията на евентуалност възражение на придобиване на имота по давност чрез упражняване на фактическа власт с намерение за своене в периода от 24.07.2017 г. до датата на сезиране на съда - 14.04.2021 г., с присъединяване владението на праводателите на ответника, упражнявано в периода от 07.04.1997 г. В тази насока съдът е приел, че за спорния имот не са налице законови пречки за придобиване на собствеността съгласно индивидуалните му характеристики. Твърдението на ответника, че началният момент на придобивната давност се свързва с момента на постановяване на решението на органа по земеделската реституция, е намерено за неоснователно. Изложени са съображения, че макар решение № 8478/07.04.1997 г., с което е възстановено правото на собственост върху нива от 4.700 дка, да е постановено преди изменението на нормата на пар. 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 68/30.07.1999 г., то след като няма данни за наличието на план на имотите на старите собственици в м. „В. чешма“ към момента на кооперирането им, не е изработен помощен кадастрален план към момента на постановяване на решението на поземлената комисия, а е наличен кадастрален и регулационен план от 1990 г. за имотите, предоставени за ползване, и индивидуализирането на имотите на старите собственици не е извършвано въз основа на стари планове, по които да се установи точната им индивидуализация, а чрез провеждане на анкета по реда на чл. 23б ППЗСПЗЗ, то моментът, от който започва да тече придобивна давност в конкретната хипотеза, е заповедта за одобряване на ПНИ от 15.08.2012 г. в частта за процесния имот. От тогава до датата на предявяване на исковата молба - 14.04.2021 г., не е изтекъл изискуемият давностен срок.
Касаторът счита предявения иск за недопустим поради наличие на приключила с отказ за възстановяване на собственост административна процедура, а оттук - и липса на правен интерес за предявяването му. Счита, при липса на доказателства за подадена в 14-дневен срок жалба срещу отказа за възстановяване на собствеността и влязло в сила решение на районния съд за изменение или отмяна на отказа, че последният е влязъл в сила и не са били налице основания по чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ за изменението му и постановяване на решение от поземлената комисия за възстановяване на собствеността върху 0.600 дка, поради което последното е нищожно и недопустимо, а придобивната давност започва да тече от 09.02.1993 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място (р. I и р. II, т. 1) се твърди, че въззивното решение е недопустимо като постановено в нарушение на чл. 299, ал. 1 ГПК в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта за разноските (касаеща намаляване на разноските на ищеца пред първоинстанционния съд и осъждането му да заплати на касатора разноски), и се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК; при условията на евентуалност се поддържа становище за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 60143/07.12.2021 г. по гр. д. № 995/2021 г. на ВКС, II-ро г. о., или по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1. Следва ли при влязло в законна сила (необжалвано) допълнително решение на първоинстанционен съд, постановено след молба по чл. 248 ГПК, въззивният съд да не се съобразява с него, като потвърждава изцяло решението в частта за разноските преди уважаване молбата по чл. 248 ГПК; 2. Следва ли при липсата на жалба срещу допълнително решение на ВРС в частта за разноските, ВОС да потвърждава първото решение на ВРС в тази част; 3. След уважаване на молба от ответника по чл. 248 ГПК за намаляване разноските на ищеца, като са присъдени разноски и на ответника, което решение не е обжалвано от ищеца, т. е. липсва жалба, следва ли въззивният съд да потвърждава решението на първата инстанция, постановено преди уважаване на молбата по чл. 248 ГПК.
На следващо място в изложението (р. II, т. 2) при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставят няколко въпроса, обобщени от настоящия състав на ВКС според правомощията му по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, така: нищожно ли е въззивното решение, в чиито мотиви има позоваване на несъществуващи доказателства и на факти, които не са приети за безспорни с нарочно определение, нито се установяват от доказателствата по делото, а има и възражение по тях; налице ли е в тези случаи, както и при липса на проверка на доказателствата по делото, липса на мотиви като основание за нищожност на решението поради нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 236, ал. 2 ГПК; неправилно възприети изявления в писмени документи, липса на обективна и правилна преценка на доказателствата и погрешни фактически констатации приравняват ли се на липса на мотиви и има ли валидно решение въз основа на тези мотиви; мотиви, противоречащи на събраните доказателства, респ. позоваващи се на несъществуващи доказателства, основание ли са за отмяна на решението като неотразяващо самостоятелна правораздавателна дейност на въззивния съд като инстанция по съществото на спора.
Тези въпроси са мотивирани с твърдението, че съдът не е обсъдил факта , че в решението на л. л. 241-242 липсва изрично посочване, че същото се постановява след жалба вх. № 914/15.03.1993 г., а единственото решение на поземлената комисия, което е постановено след тази жалба, е това, с което е отказано възстановяването на нива от 0.600 дка /л. л. 239-240/; че ищецът се е позовавал на решение на поземлената комисия гр. Аксаково, а не на поземлената комисия гр. Варна, както е приел въззивният съд, и касаторът като ответник не е твърдял придобивна давност, започнала да тече от решение на посочената поземлена комисия; че ответникът не е твърдял присъединяване на владение от 07.04.1997 г. до дарението на 27.04.2017 г., а от 04.12.1997 г.
На трето място в изложението (р. II, т. 3) касаторът поставя няколко въпроса, обобщени от настоящия състав на ВКС, които са свързани с правопрекратяващото възражение за придобиване на спорния имот на основание придобивна давност. Едното питане е: при възражение за изтекла както 10-годишна, така и 5-годишна придобивна давност, следва ли съдът да изложи отделни мотиви по двете твърдения и липсата на такива мотиви прави ли решението нищожно; при липса на мотиви защо дадено доказателство - в случая решението по адм. д. № 479/1997 г. на Варненския окръжен съд, не е задължително за съда и за ищеца, основание ли е за нищожност на решението. Поставен е въпросът: основание за добросъвестно владение ли са актове на съд и на прокуратура, според които общината следва да продаде даден имот и е последвало заплащане на цената; основание за добросъвестно владение ли е протокол за въвод във владение на такъв имот; коя дата е началото на срока - тази на решението на съда или на въвода. Следващото питане е: следва ли въззивният съд да изложи мотиви защо издаден от него документ не доказва добросъвестно владение. Поставя се въпросът: следва ли въззивният съд да отхвърля възражението за придобивна давност при липса на доводи и възражения от страна на ищеца. Пита се: ако ответникът не претендира права по пар. 4а и 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, може ли същият да се брани с възражение за материална незаконосъобразност на решение на поземлената комисия, на което ищецът основава претенцията си, като при поставянето на този въпрос касаторът визира въведеното от него възражение за придобивна давност. Поставя се въпросът: при наличие на влязло в сила преди завеждане на делото преди повече от 20 г. решение, с което е отменен отказ на кмета за признаване на право на изкупуване в полза на ползвател, следва ли да бъде прието, че не е изтекъл изискуемият давностен срок.
В р. II, т. 3 се твърди и, че въззивното решение е очевидно неправилно тъй като липсват мотиви по довода на касатора, че имотът е придобит на основание 5-годишна придобивна давност.
По-нататък в р. II, т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпросите: 1. Длъжен ли е съдът да прочете и обсъди в решението си всички доводи и възражения на страните, както и да прочете и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съответно да изложи в мотивите си защо кредитира определени от тях, а други - не; 2. Длъжен ли е въззивният съд, когато заявява, че споделя изцяло доводите на първата инстанция, да прочете всички доказателства, на които той се позовава в мотивите си, или не. Поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречи с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и със следната практика на ВКС: решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II-ро т. о., решение № 553/27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г. на IV-то г. о., решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на II-ро т. о., решение № 101/28.10.2016 г. по гр. д. № 853/2016 г. на II-ро г. о., решение № 214/15.03.2017 г. по гр. д. № 112/2016 г. на IV-то г. о., решение № 112/02.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г. на IV-то г. о., решение № 252/18.02.2019 г. по гр. д. № 4172/2017 г. на IV-то г. о., решение № 107/25.06.2019 г. по гр. д. № 2737/2018 г., решение № 77/30.05.2017 г. по гр. д. № 2956/2016 г., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., решение № 8/06.04.2020 г. по гр. д. № 1618/2019 г. на IV-то г. о., решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на IV-то г. о., решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на I-во г. о., и решение № 341/11.11.2011 г. по гр. д. № 992/2010 г. на I-во г. о.
В р. II, т. 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя следните въпроси, свързани с приложението на пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ: 1. Към коя дата/към кой момент следва да се вземе предвид броят на населението; 2. След като държавата не е направила преброяване на населението към датата на обнародване на разпоредбата, следва ли да се приема, че броят на населението трябва да се гледа към датата на обнародване на разпоредбата; 3. След като съдът, знаейки, че към датата на обнародване на разпоредбата няма направено преброяване на населението, следва ли да приема за релевантен момента на обнародване на разпоредбата; 4. След като съдът, знаейки, че към датата на обнародване на разпоредбата няма направено преброяване на населението, следва ли да възлага доказателствената тежест на страна в процеса да доказва брой на населението към момента на обнародване на разпоредбата; 5. Осигурява ли на страните съдът равна възможност да упражняват предоставените им права, респ. налице ли е нарушение на разпоредбата на чл. 9 ГПК, след като приема, че релевантен е моментът на обнародване на разпоредбата, при положение, че няма преброяване от страна на държавата към тази дата, а оттук и страна няма как да докаже колко е било населението към тази дата; 6. Може ли да се приеме, че след като постройка се намира във владения от ответника имот, идеална част от който е процесният, но не попада в претендираната от ищеца реална част от него, то значи, че процесният имот не е застроен предвид това, че към миналия момент се е гледала владяната площ/площта към минал момент, а не реалната част от същия имот към днешна дата; 7. При наличие на изпълнена една от две алтернативно дадени предпоставки в разпоредба следва ли съдът да обсъжда само неизпълнената и на база на нея да прави изводи, че липсва изпълнение на цялата разпоредба; 8. Необсъждането на изпълнена една от две алтернативно дадени предпоставки основание ли е да се приеме, че решението е нищожно поради липсата на мотиви.
Като необсъдени касаторът е посочил факта, че ищецът не е оспорил наличието на предпоставката, че праводателите му са живели постоянно в населеното място, в чието землище е имотът, както и не е обсъдил самата тази предпоставка, която е налице; не е посочил защо не приема, че е налице втората от дадените в закона в условията на алтернативност две предпоставки - имотът да е на по-малко от 10 км от крайбрежната морска ивица; не е съобразил наличието на постройка в имота от 900 кв. м., владян от праводателя му, макар същата да не попада в спорната реална част; в нарушение на правилата на формалната логика е формирано погрешно вътрешно убеждение досежно момента, към който следва да се съобрази броят на населението, като съдебната практика по този въпрос - решение № 65/05.11.2020 г. по гр. д. № 3904/2019 г. на ВКС, II-ро г. о., е неправилна, защото, ако трябва да се вземе предвид датата на обнародване на разпоредбата, то е следвало държавата да направи преброяване към тази дата, а това тя не е сторила.
На последно място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК - р. II, т. 6, касаторът е поставил въпросите: 1. При положение, че ищецът не е твърдял изрично, че е собственик на процесния имот по документ за собственост и че имотът му е внасян някога в ТКЗС или ДЗС, може ли решението на поземлената комисия, с което имотът му се възстановява, да е основание за уважаване на иск, още повече при оспорване от ответника, че ищецът е собственик на основание такова решение; 2. Неразглеждането и необсъждането в мотивите на доказателства, доказващи, че за процесния имот ищецът е нямал документ за собственост, имотът не е внасян в ТКЗС или ДЗС и според декларираното от ищеца не е попадал в разпоредбите на ЗСПЗЗ, основание ли е за нищожност на решението; 3. Липсата на мотиви по направено възражение основание ли е да се приеме, че решението е нищожно.
Предпоставките за допускане касационното обжалване не са налице по следните съображения:
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши, едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
На първо място не се установява наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.
Касаторът обосновава довода си за недопустимост на обжалваното решение с оплаквания, че същото е постановено в нарушение на чл. 299, ал. 1 ГПК в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено досежно разноските (р. I). В случая решението на районния съд е в два акта: първоначалното решение съдържа произнасяне по спорния предмет и присъждане на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на разноски в полза на ищеца, а с решение по чл. 248 ГПК дължимите на ищеца разноски са намалени и са присъдени разноски в полза на ответника по иска (сега касатор). Въззивна жалба е подадена срещу основното решение на районния съд и поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции по спорния предмет последното е потвърдено, като въззивният съд не е имал основание да го изменя в частта за разноските. Тъй като не съществува правна възможност решението да бъде обжалвано само в частта за разноските, страната, която счита, че то е неправилно, следва да упражни правото си по чл. 248 ГПК. Това в случая е сторено, основното първоинстанционно решение е изменено и допълнено, решението по чл. 248 ГПК не е било предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила и именно то е меродавно по отговорността за разноските, сторени от страните в производството пред районния съд. Ето защо не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо и като постановено в нарушение на чл. 299, ал. 1 ГПК.
Първите от формулираните от касатора въпроси (р. II, т. 1) са привързани към същите оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, поради което по изложените по-горе съображения не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Поставените в изложението към касационната жалба втора група въпроси (р. II, т. 2) са привързани към оплакванията на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства. Въпросите са поставени на плоскостта на тезата на жалбоподателя за липса на мотиви в обжалваното решение, позоваване на несъществуващи доказателства, както и липса на обективна и правилна преценка на доказателствата. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия по селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Задължението на съда мотивирано да се произнесе по исканията и възраженията на страните и да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства следва от пределно ясната формулировка на чл. 236, ал. 2 ГПК, която не допуска колебания при нейното тълкуване и изясняване на действителния й смисъл, включително според трайно установената и непротиворечива практика на ВКС. В съответствие с тези изисквания и с трайно установената практика на ВКС мотивите към обжалваното решение са изчерпателни и съдържат обсъждане на всички събрани по делото доказателства, както и изводи за правните последици на установените в хода на производството факти и обстоятелства, а въпросът доколко същите са правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Освен това, за да е нищожно едно съдебно решение, е необходимо формираната от съда правораздавателна воля да не е изразена ясно и разбираемо, каквато хипотеза мотивите към обжалваното решение не обосновават, поради което не е налице вероятност да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че противно на доводите на касатора, първоначалното решение за отказ за възстановяване на собствеността е преработено съгласно жалба на заявителя, поради което не може да се сподели тезата, развита в касационната жалба, за нищожност, съответно за недопустимост на последващото решение за възстановяване, поради което придобивната давност да е започнала да тече от 09.02.1993 г., нито тезата за приключила с отказ процедура по възстановяване, което да обуслови недопустимост на иска, а оттам - и на обжалваното решение. Освен това във въззивното решение съдът е съобразил съдържанието на решение на поземлената комисия - Аксаково, поради което обстоятелството, че на едно място в мотивите е записано „ПК-В.“, не е повлияло на формираните от него фактически и правни изводи. На последно място - заявеното в условията на евентуалност правопрекратяващо възражение за придобивна давност е прието за неоснователно поради становището на въззивния съд, че давността в случая започва да тече от 15.08.2012 г. с одобряването на плана на новообразуваните имоти (и не е изтекла до предявяването на иска), а не от някакъв друг предходен момент, поддържан от касатора, поради което разглеждането на въпроса дали съдът правилно е възприел и отразил в мотивите си поддържаната от страната предходна дата, не би повлияло на изхода на съдебния спор. А въпрос за това от кога започва да тече придобивна давност в случай като разглеждания касаторът не е поставил - поставеният в р. II, т. 3 въпрос за началото на срока на добросъвестно владение не е свързан с решаващите изводи на съда, а с тезата на касатора, според която началото се свързва с решението по адм. д. № 479/1997 г., евентуално - с въвода във владение на имота. Ето защо следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по тази група въпроси.
Третата група въпроси, формулирани от касатора (р. II, т. 3), са свързани с правопрекратяващото възражение за придобиване на спорния имот на основание придобивна давност. Така обобщеният въпрос е обусловил изводите на въззивния съд, доколкото в обжалваното решение наведеното в условията на евентуалност възражение е прието за неоснователно. Касаторът обаче не е обосновал допълнителната предпоставка на наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е посочил относима съдебна практика, на която според него въззивното решение да противоречи. Независимо от това, за пълнота на изложението следва да се посочи, че разглеждането на хипотезата по чл. 79, ал. 2 ЗС не би довело до формиране на извод, различен от приетия от въззивния съд, а оттам - и до допускане на касационно обжалване, доколкото нотариалният акт, с който касаторът е придобил собствеността, с което е поставено и началото на добросъвестното владение (чл. 70, ал. 1 ЗС, и при положение, че останалите посочени в изложението актове не формират такова), е от 27.04.2017 г., а от тогава до предявяване на иска на 14.04.2021 г. необходимият 5-годишен срок не е изтекъл. До същия правен резултат би се достигнало и при присъединяване на владението на праводателите на касатора, които са недобросъвестни владелци, а при присъединяване на разнородни по вид владения срокът на придобивната давност е 10 години и този срок не е изтекъл, както е приел и въззивният съд. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, което изисква очевидната неправилност да е установима пряко от мотивите към въззивното решение, каквато хипотеза в разглеждания случай не е налице.
Следващите процесуалноправни въпроси, поставени в р. II, т. 4 от изложението, също не обуславят допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е допуснал соченото от касатора нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с цитираните в изложението съдебни решения. Напротив, именно в съответствие със съдебната практика, включително и с разясненията, съдържащи се ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на отделни състави на ВКС, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал и след обсъждане на доводите и възраженията на страните е изложил собствени мотиви по съществото на спора съобразно изискванията на чл. 12, чл. 235 и чл. 236 ГПК. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактически констатации и правни изводи. А както вече бе изложено, липсата на мотиви по приложението на чл. 79, ал. 2 ЗС не се е отразила на крайния изход на съдебния спор. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които, както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по следващата група въпроси, поставени в р. II, т. 5 от изложението, които са свързани с приложението на пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. В съответствие с практиката на ВКС (решение № 65/05.11.2020 г. по гр. д. № 3904/2019 г. на II-ро г. о.) въззивният съд е приел, че фактическият състав на придобиване на земеделска земя по реда на пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ изисква ползвателят да живее постоянно в населеното място, в чието землище е имотът, но собствеността не може да се придобие, ако земята е на по-малко от 30 км от градовете с население над 300 хил. жители, независимо от общината, в която имотът се намира. Съобразил е, че релевантен е моментът на приемането на закона към 1992 г., когато възниква правото на изкупуване, а не моментът, към който е завършен фактическият състав по изкупуването. Доколкото от заключението по техническата експертиза е установено, че процесният имот е на 3 300 м. отстояние от [населено място], чието население към 1992 г., когато е приета разпоредбата на пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, е 308 601 души, формираният извод от въззивния съд, че праводателите на ответника не са придобили правото на собственост върху имота на посоченото основание, е в съответствие с установената практика на ВКС. Тук следва да се посочи, че въззивният съд не е имал основание да обсъжда въпроса за наличието на постройка, доколкото позоваването от касатора е на хипотезата по пар. 4б, а не на пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. Не е имал основание да обсъжда и втората от алтернативно дадените в пар. 4б, ал. 1, изр. последно от ПЗР на ЗСПЗЗ пречки, свързана с разстоянието на имота от крайбрежната морска ивица - към втората хипотеза съдът ще пристъпи, само ако намери, че не са налице пречки по първата алтернатива, а в случая те са налице. И доколкото една от алтернативно дадените предпоставки, свързани с местоположението на имота, не е налице, то без правно значение е становището на насрещната страна по въпроса дали праводателите на ответника живеят постоянно в населеното място, в чието землище е имотът. А наличието на формирана практика на ВКС изключва възможността по поставените въпроси да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Тези изисквания в случая не са налице. По въпроса за приложението на пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ има практика на ВКС, която не се нуждае от уточняване и промяна по повод конкретното дело.
С оглед изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване и по поставените на последно място в изложението въпроси - р. II, т. 6, тъй като по такива въпроси въззивният съд не се е произнасял при постановяване на решението и те не съответстват на установеното по делото. Изложените от касатора доводи, във връзка с които формулира поставените въпроси, не кореспондират със спецификата по настоящия спор, в който е предявен отрицателен установителен иск за собственост, чийто предмет не включва правото на собственост на ищеца - последният следва да докаже наличието на правен интерес от предявения иск, което той е сторил, а ответникът следва да докаже съществуването на отричаното от ищеца право на собственост, като установи фактите, от които то произтича. Това случая не е сторено.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, което се предпоставя от такъв порок на въззивното решение, който е установим пряко и единствено от съдържанието на същото. Решението не е очевидно неправилно: не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Изложените от касатора съображения представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му убеждение имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Така наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение.
Не е налице и порок, който да обуславя вероятна нищожност или недопустимост като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по делото.
При този изход на делото на ответника по касация следва да се присъдят сторените разноски в размер на 1 200 лв. по договор за правна защита и съдействие от 06.02.2023 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1339/01.11.2022 г. по в. гр. д. № 1513/2022 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА П. М. П. от [населено място], [улица], ет. *, ап. *, да заплати на Б. Г. Д. от [населено място], [улица], ет. *, ап. *, сумата 1 200 /хиляда и двеста лв./ лева разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: