О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3110

София, 19.10.2023 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д. ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 930 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Постъпила е касационна жалба, подадена от П. Ц. П., чрез адв. В. К., против въззивно решение № 2908 от 26.10.2022 г., постановено по в. гр. д. № 7948/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 99709 от 26.05.2020 г., постановено по гр. д. № 17331/2018 г. по описа на Софийски районен съд, с което са уважени частично предявените от И. М. И., М. П. И. и И. П. И. против П. Ц. П. искове за неоснователно обогатяване с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касаторът сочи основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК

Ответниците по касационната жалба И. М. И., М. П. И. и И. П. И. в писмен отговор, подаден чрез адв. К. Т., изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението и по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, за да се произнесе взе предвид следното:

Първоинстанционният съд е сезиран със субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД предявени от И. М. И., М. П. И. и И. П. И. против П. Ц. П. за осъждане на ответника да заплати на ищците обезщетение за ползване на собствения им недвижим имот – апартамент № .., находящ се в [населено място], ж. к. Л. [жилищен адрес] както и направените разходи, свързани с ползването на имота, както следва на: И. М. И., съобразно притежаваните от нея 4/6 ид. части от процесния имот, сумата в общ размер на 687,49 лв., от които: сумата 134,73лв. – разходи за ползвана вода за периода от 01.01.2016 г. до 31.10.2016 г., сумата 401 лв. – разходи за ел. енергия за периода от 04.01.2016 г. до 31.07.2016 г. и сумата 548,75 лв. – разходи за топлинна енергия за периода от 01.12.2015 г. до 31.12.2016 г., както и обезщетение за ползване на процесния имот за времето от 27.05.2010 г. до 19.05.2016 г. в размер на сумата 19 200 лв., на И. П. И. и М. П. И., поотделно, съобразно притежаваните от всеки от тях двамата поотделно 1/6 ид. части от процесния имот, сумата в общ размер на 171,87 лв. – от които сумата 33,68 лв. – разходи за ползвана вода за периода от 01.01.2016 г. до 31. 10. 2016 г. – сумата 1 лв. разходи за ел. енергия за периода от 04.01.2016 г. до 31.07.2016 г. и сумата 137,19 лв. – разходи за парно и топла вода за периода от 01.12.2015 г. до 31.12.2016 г., както и обезщетение за ползване над процесния имот за времето от 27.05. 2010 г. до 19. 05. 2016 г. в размер на сумата 4800 лв.

С решение № 99709 от 26.05.2020 г., постановено по гр. д. № 17331/2018 г. по описа на Софийски районен съд исковете на И. М. И. са уважени за сумата 15 695,14 лв., представляваща обезщетение за лишаване право на ползване на процесния имот за времето от 15.06.2012 г. до 09.05.2016 г., както и за сумата 123,86 лв., представляваща направени разходи за ел. енергия, топлоенергия и вода за процесния имот, като за разликата до пълните предявени размери и за периода от 27.05.2010 г. до 14.06.2012 г. исковете са отхвърлени, като по погасени по давност и недоказани. С решението исковете на М. П. И. и И. П. И. са уважени за всеки един от двамата за сумата 3923,78 лв. – представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване на процесния имот за времето от 15.06.2012 г. до 09.05.2016 г., както и сумата 30,96 лв., представляваща сума за направени разходи за ел. енергия, топлоенергия и вода за процесния имот, като за разликата до пълните предявени размери и за периода от 27.05.2010 г. до 14.06.2012 г. исковете са отхвърлени, като по погасени по давност и недоказани. Решението не е обжалвано от ищците в отхвърлителните му части и на основание чл. 296, ал. 1, т. 2 ГПК е влязло в сила.

Касационната жалба процесуално недопустима в частта, с която се обжалва решението по исковете с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД на И. М. И. за направени разходи за ел. енергия, топлоенергия и вода за процесния имот, както и по исковете на М. П. И. и И. П. И. за обезщетение за ползване на собствения им недвижим имот за периода 15.06.2012 г. до 09.05.2016 г. и за направени разходи за ел. енергия, топлоенергия и вода за процесния имот, тъй като всяка една от тази претенции е под предвидения минимален праг за допустимост на касационното обжалване за граждански дела от 5000 лева, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Предвид изложеното в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане.

Касационната жалба е допустима в останалата част, именно по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД на И. М. И. за обезщетение за ползване на имота за периода 15.06.2012 г. до 09.05.2016 г. – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира:

По делото не е било спорно между страните, че с влезли в сила решение от 05.02.2013 г., постановено по гр. д. № 42184/2010 г. на Софийски районен съд и решение № 5630 от 17.07.2015 г., постановено по в. гр. д. № 5919/2013 г. по описа на Софийски градски съд е прогласена нищожността на договор за дарение, сключен с нотариален акт № 144/2008 г., том IV, дело № 686/2008 г. на помощник нотариус М. З.. Надареният И. П. И. е използвал този договор за обективиране на собствеността си на процесния имот и е продал последния на ответника по делото П. Ц. П. с договор за покупко - продажба, обективиран в нотариален акт № 48 дом IV, нот. дело № 959/2008 г. по опис на нотариус И., с peг. № 271 на НК. С решение № 5630 от 17.07.2015 г., постановено по в. гр. д. № 5919/2013 г. по описа на Софийски градски съд, като последица от уважаване на иска за нищожност на посочения договор за дарение на основание чл. 108 ЗС, е признато за установено, че ищците са собственици на процесния недвижим имот при съответни притежаваните от тях дялове в съсобствеността, като ответникът е осъден да им предаде владението върху имота. Във връзка с възраженията на ответника П. Ц. П. срещу исковете, въззивният съд е приел, че предявеният по субсидиарния състав на неоснователното обогатяване иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е допустим с оглед наведените от ищците твърдения в исковата молба и търсената от тях в петитума защита. Изложил е, че искът правилно е бил разгледан от районния съд, доколкото се касае за субективно съединени искове, предявени с една искова молба, като ищците по делото имат качеството на обикновени другари и цената на исковете се определя от вземането на всеки ищец поотделно. Аргументирал се е, че от събраните по делото доказателства категорично е установено, че ответникът е ползвал имота на ищците през целия процесен период, визиран в исковата молба, поради което дължи на собствениците обезщетение за лишаване от ползване в размер на средния пазарен наем за имота през процесния период, който съгласно заключението на вещото лице се равнява в общ размер на сумата от 27 279,05 лв. за периода от 27.05.2010 г. до 09.05.2016 г. или по 200.62 евро – среден месечен наем. Претенция се погасява с общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не с 3-годишната давност по чл. 111, б. б. или б. в ЗЗД, каквото е настояването на ответника. В случая, искът е предявен на 15.06.2017 г. и съответно най-далечният момент на исковия период отстои именно на пет години от подаването на исковата молба – 15.06.2012 г., поради което и правилно е било прието от районния съд, че претенцията за периода преди 15.06.2012 г. е погасена по давност.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Твърденията в изложението за очевидна неправилност на решението в случая не могат да обосноват извод, че въззивното решение е очевидно неправилно. Настоящият състав намира, че въззивното решение не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е формулирал следните правни въпроси: 1. „Допустим ли е иск по чл. 59 ЗЗД без наличие на нищожен договор или развален договор между страните?“; 2. „Възниква ли вземане за неоснователно обогатяване, при положение че между страните не съществува обвързаност и не е налице отпаднало правно основание?“ и 3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства доводи и възражения на страните по първоначалния иск и да изложи собствени мотиви по предмета на спора по тези въпроси?. Поддържа, че първите два въпроси са решени в противоречие с ППВС № 1/28.05.1979 г., решение № 215/29.04.2015 г. по т. д. № 4171/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 67/05.04.2016 г. по гр. д. № 4147/2015 г. на ВКС, IV г. о., третият с решение № 60222/07.01.2022 г. по гр. д. № 279/2021 г. на ВКС, IV г. о., както и, че всички въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

По първите два материалноправни въпроси не се разкрива общото основание за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос не корепондира с установената по делото фактическа обстановка, а вторият въпрос е общо теоретично поставен. По делото не е било спорно, че през целия процесен период апартаментът се е ползвал само от ответника без правно основание, доколкото титулът за собственост на праводателя му е прогласен за нищожен с влязлото в сила решение № 5630 от 17.07.2015 г., постановено по в. гр. д. № 5919/2013г. по описа на Софийски градски съд и следователно ответникът не е придобил противопоставими права. Искът, с който разполага собственикът срещу ползващия негова вещ е именно по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Неоснователното обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ, се определя от средномесечния пазарен наем, който би получавал за спорния период, както е изяснено в ТР 82/28.02.1975 г. по гр. дело № 74/1974 г. на ОСГК ВС РБ и последователно е прилагано в трайната практика на Върховния съд и Върховни касационен съд. От представената с изложението съдебна практика е видно, че правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД намира приложение само в случаите, когато ищецът не разполага с друг иск по отношение на неоснователно обогатилия се, т. е. материалното право на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква само при липса на друга възможност за защита, в което се изразява субсидиарния характер на този иска, като задължение на съда е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум, както е сторил и въззивния съд.

По третия поставен въпрос въззивният съд в обжалваното решение не се е отклонил от практиката на ВКС. Няма колебание в практиката на ВКС по въпроса за приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, че съдът основава решението си въз основа на приетите за установени обстоятелства по делото; че при спор относно фактите, в мотивите към решението си съдът обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. Когато има съвпадение с фактическите и правните констатации на първоинстанционния съд, а не само на крайния резултат от решаващата дейност на съда, въззивната инстанция може да препрати към мотивите на първостепенния съд на основание чл. 272 ГПК и по този начин да ги направи свои. Наред с това обаче, въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор, чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, във връзка с направените оплаквания и доводи. В случая въззивният съд е постановил съдебния си акт, препращайки по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, но е извел и самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи във въззивната жалба. Касаторът не е посочил доказателства и доводи и възражения от значение за изхода на делото, които да не са били обсъдени от съда. Не са налице и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, които да не са били съобразени от съда при постановяване на обжалваното решение.

За пълнота на мотивите следва да се посочи, че касаторът не обосновава наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е обосновал разрешен с въззивното решение правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Отделно от това, по разрешените с въззивното решение въпроси има формирана задължителна съдебна практика, която не се нуждае от промяна. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на решението.

С настоящото определение не следва да се присъждат поисканите от ответните страни по касационната жалба разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., доколкото не е представен договор за защита и съдействие с адвокат Татарска, сключен при условията на ал. 1 от посочената разпоредба.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на П. Ц. П. против въззивно решение № 2908 от 26.10.2022 г., постановено по в. гр. д. № 7948/2021 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 99709 от 26.05.2020 г., постановено по гр. д. № 17331/2018 г. по описа на Софийски районен съд по исковете с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД на И. М. И. за направени разходи за ел. енергия, топлоенергия и вода за процесния имот – апартамент № ..., находящ се в [населено място], ж. к. Л. [жилищен адрес] както и по исковете на М. П. И. и И. П. И. за обезщетение за ползване на собствените им идеални части от описания имот за периода 15.06.2012 г. до 09.05.2016 г. и за направени разходи за ел. енергия, топлоенергия и вода за имота .

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2908 от 26.10.2022 г., постановено по в. гр. д. № 7948/2021 г. по описа на Софийски градски съд, в останалата част.

Определението в частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението. В останалата част определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: