О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3634

гр. София, 21.11.2023 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева

Е. Д.

като изслуша докладваното от съдия В. М. гр. д. № 945 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 1297 от 02.11.2022г. постановено по гр. д. № 1074/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение на Софийски градски съд от 07.06.2019г. по гр. д. № 13492/2013г. в обжалваната част, с която са отхвърлени исковете на Р. П. Б. по чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД предявени солидарно срещу Министерство на правосъдието и Агенцията по вписванията за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 001 лева и законната лихва върху тази сума за периода след 21.01.2011г.

Касационната жалба е подадена от ищеца Р. П. Б. чрез пълномощника адв. М.-Т.. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по правните въпроси: 1/ допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си, без да обсъди всички доводи на страните и събраните по делото доказателства за релевантните обстоятелства, съвкупно и в тяхната взаимна връзка; следва ли съдебното решение да съдържа мотиви по всички повдигнати в производството въпроси; 2/ може ли да се ангажира отговорността по чл. 49 ЗЗД на Агенцията по вписванията като възложител на работата за противоправни действия на нейните служители, от които са произлезли вреди; надлежен ответник ли е Агенцията по вписванията по иска за непозволено увреждане, предявен от съдия по вписванията, който твърди, че служители на агенцията са му причинили вреди; 3/ може ли да се квалифицира като злоупотреба със служебно положение от страна на Министъра на правосъдието налагането на дисциплинарно наказание, което впоследствие е отменено като незаконосъобразна; представлява ли злоупотреба със служебно положение подаването на сигнали, докладни и жалби от служители, които сигнали са приети за неоснователни.

О. М. на правосъдието чрез юрисконсулт Д. оспорва основанията за допускане на касационно обжалване.

О. А. по вписванията също изразява становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Подпомагащата страна и ответник по обратния иск С. Н. Н. не взема становище.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са допустими.

Производството е висящо в частта, с която са отхвърлени исковете на Р. Б. с правно основание чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, предявени солидарно срещу Министерство на правосъдието и Агенцията по вписванията за 25 001 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законна лихва.

Установено е от фактическа страна, че ищецът е съдия по вписванията към Районен съд Варна и е бил санкциониран с дисциплинарно наказание „забележка“, наложено със заповед от 14.04.2011г. на Министъра на правосъдието. Наказанието е отменено с влязло в сила решение на Върховния административен съд от 15.06.2012г. Срещу ищеца Б. е било образувано и второ дисциплинарно производство - преписка № 11-00-1403 от 2011г. То е приключило без налагане на наказание. Преписките са образувани въз основа на докладни записки и сигнали от служители на Службата по вписванията към Варненски районен съд. Ищецът твърди, че е претърпял неимуществени вреди вследствие на двете дисциплинарни производства и иска да се ангажира имуществената отговорност на Министерство на правосъдието и на Агенцията по вписванията при условията на солидарност. Според ищеца вредите са причинени както от действия на служители към Министерство на правосъдието, така и от служители на Агенцията по вписванията. За същите суми е предявен евентуален обратен иск на Министерство на правосъдието против С. Н..

С уточнение на иска от 09.02.2016г. ищецът е заявил, че ответник е Министъра на правосъдието в качеството му на орган, който назначава, уволнява и наказва съдиите по вписванията. С оглед на това първоинстанционното решение е постановено спрямо Министъра на правосъдието. Безспорно е, както е прието и в отменителното касационно решение по гр. д. № 3986/2020г. на ІVг. о., че трудовото правоотношение на съдиите по вписванията възниква със сключване на трудов договор с работодателя Министерство на правосъдието, представлявано от министъра. Безспорно е също така, че Министерството на правосъдието е юридическо лице, което разполага с процесуална правоспособност да е страна по гражданскоправен спор по смисъла на чл. 27 ГПК във вр. с чл. 42, ал.2 от Закона за администрацията, а министърът е централен едноличен орган на изпълнителната власт със специална компетентност, който ръководи министерството (чл.25 ЗАдм). При горните обстоятелства е видно, че надлежен ответник по иска по чл. 49 ЗЗД е Министерство на правосъдието, което е работодател на съдиите по вписванията, а не министърът като физическо лице, срещу когото иск по чл. 45 ЗЗД не е предявен. Ето защо се явява погрешно отразеното в обжалваното решение, че ответник е Министъра на правосъдието. В производството пред въззивната и първата касационна инстанция са участвали както министъра на правосъдието, така и Министерство на правосъдието (което е и ищец по обратния иск), представлявани от един и същи надлежно упълномощени юрисконсулт. С оглед на това липсва нарушение на правото на участие в процеса.

По отношение отговорността на втория ответник Агенция по вписванията ищецът е уточнил с предходна молба от 07.04.2016, че иска ангажиране на отговорността й по чл. 49 ЗЗД заради действия на служители на Агенцията, от които са произтекли вредите, а именно от подадени от тях сигнали до министъра с твърдения за нарушения и пропуски в работата на ищеца.

Обжалваното въззивно решение е постановено в производство по чл. 294 ГПК. С Решение № 60232 от 01.04.2022г. по гр. д. № 3986/2020г. на ІV г. о. на Върховния касационен съд е отменено първото въззивно решение по спора, с което делото е било изпратено за разглеждане от административен съд. Прието е, че правният статут на съдиите но вписванията е уреден в глава XIII от Закона за съдебната власт - те са в трудово правоотношение с Министерство на правосъдието, представлявано от министъра; трудовото правоотношение е със специфично съдържание, определено от специалния закон, както и че заповедите на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание не представляват индивидуални административни актове - те се издават не при или по повод административна дейност, а в рамките трудовото правоотношение. Отбелязано е, че ищецът не твърди да е претърпял вреди от действията на министъра на правосъдието в качеството му на административен орган, както и да е бил в материално административно правоотношение с него. Поради това е прието, че спорът следва да се разглежда от общите съдилища по реда на ГПК.

Въззивният съд е приел, че исковете са неоснователни поради наличие на принципна пречка за уважаването им. Предвид предмета на спора, очертан с отменителното касационно решение, са приложими постановките на т.1 от ППВС № 4/1975г., възпроизведени и в редица други съдебни решения от новата съдебна практика. Посочената практика въвежда изключение от принципното правило, според което имуществената отговорност на работодателя може да бъде ангажирана само в изрично и изчерпателно регламентираните в КТ случаи, като допуска провеждане на паралелно производство и по реда на чл. 45 ЗЗД с отчитане на някои специфики, а именно: Отговорността по чл. 45 ЗЗД може да бъде реализирана не спрямо работодателя по смисъла на §1, т. 1 от ДР КТ, а по отношение на физическото лице /ръководител/ на работодателя. Такъв в случая се явява Министърът на правосъдието. Затова е принципно изключена възможността да бъде ангажирана имуществената отговорност на Агенцията по вписванията, вкл. при условията на солидарност по смисъла на чл. 53 от ЗЗД. По-нататък съдът е посочил, че отговорността по чл. 45 от ЗЗД може да бъде осъществена само при вече реализирана дисциплинарна отговорност - при наложено и впоследствие отменено дисциплинарно наказание. С оглед на това е изключена възможността да се претендира обезщетение за вреди от процесното второ дисциплинарно производство, тъй като то е приключило без санкциониране на ищеца. Съдът е отбелязал, че в обсъжданата съдебна практика отговорността по чл. 45 ЗЗД е разглеждана във връзка с претенции за имуществени вреди вследствие от отменени уволнения. В настоящия случай се претендират неимуществени вреди от отменено дисциплинарно наказание „забележка“ и от дисциплинарно производство, приключило без санкция. Независимо от това, постановките на т. 1 от ППВС № 4/75г. са приложими и в хипотези като процесната. Искът обаче може да бъде уважен само когато ръководителят на работодателя е наложил дисциплинарното наказание при недобросъвестно (злонамерено) използване на служебното си положение, за да постигане свои лични цели - странични за съответното трудово правоотношение и то знаейки, че липсва основание за санкциониране на служителя. При отсъствие на тези условия незаконосъобразността (неправилността) на наложеното наказание не може да се окачестви като деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД и не може да се обоснове ангажиране на имуществената отговорност на ръководителя. В настоящия случай изброените предпоставки (по-конкретно „противоправността“ в смисъл на недобросъвестност, злонамереност и т. н.) не са установени в процеса, а това е в тежест на ищеца (с изключение на предпоставката „вина“, която се предполага съгласно чл. 45, ал.2 ЗЗД). По делото липсват доказателства, които да установяват (пряко или косвено) горните обстоятелства. Напротив, всички събрани в процеса доказателства сочат, че дисциплинарните производства - проверки (които са законово регламентирана, позволена процедура) са били проведени във връзка с конкретни (формални) нарушения на трудовата дисциплина, които нарушения впоследствие са били окачествени (и това е обосновало отмяната на дисциплинарната санкция от ВАС) не като нарушения, а като „непрецизност“ в работата на ищеца. В същата връзка следва да се цени и фактът, че по първото дисциплинарно производство е наложена най-леката дисциплинарна санкция - “забележка“, а по второто производство изобщо не е наложено наказание. Този факт изключва извод за недобросъвестно (злонамерено) упражняване на дисциплинарна власт. Също така, образуването на двете дисциплинарни производства по конкретно сезиране (сигнали) от други държавни органи, а не по инициатива на Министъра на правосъдието, също изключва извод за недобросъвестно (злонамерено) упражняване на дисциплинарна власт. Възприемането на противната логика би позволило ангажиране на имуществената отговорност на работодателя във всяка хипотеза на отменено дисциплинарно наказание, а такава възможност е изрично отречена от т.1 на ППВС № 4/1975г. и следващата съдебна практика. На последно място съдът е изтъкнал, че самите твърдения на ищеца за действията на санкциониращия орган, така както са конкретизирани в исковата молба и във въззивната жалба, не покриват определението за недобросъвестност, в общия смисъл на това понятие и в смисъла на обсъдената съдебна практика. По тези съображения, предвид липсата на предпоставките на чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, е отхвърлил предявените главни искове и не е пристъпвал към разглеждане на евентуалния обратен иск. Допълнил е, че поради тази принципна пречка за уважаване на исковете не се налага обсъждане на доказателствения материал относно вида и естеството на претърпените от ищеца неимуществени вреди.

При преценка на визираните основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, ІІ г. о., намира следното:

Първият правен въпрос е за задължението на въззивния съд да постанови решението си след обсъждане на всички доводи на страните и събраните по делото доказателства за релевантните обстоятелства. Твърди се от касатора, че мотивите на съда са хаотични, схематични и непоследователни и игнорират поддържаните доводи и събраните доказателства. Въпросът не е в състояние да обуслови достъп да касационен контрол. Според посочената практика съдът дължи преценка и обсъждане на събраните доказателства, но само за тези, които са релевантни за разрешаването на спора. В случая е вярно, че Софийски апелативен съд не е извършил обсъждане на събраните доказателства за причинените на ищеца вреди, но изрично е обяснил защо това не е необходимо - предвид изложените принципни съображения по основателността на претенцията, базирани на постановките на ППВС № 4/1975г. Действително, при направените изводи, че липсва противоправно поведение, което е една от предпоставките за реализиране на отговорността по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, е безпредметно обсъждането на сочените доказателства за това причинена ли е вреда и в какъв размер. Ето защо липсва отклонение от посочената практика по Решение № 63 от 17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ІІ т. о. и Решение № 210 от 08.10.2018г. по гр. д. № 4971/2017г. на ІV г. о. и др. Тук е необходимо да се уточни, че съдът е разсъждавал върху двете възможни хипотези на отговорност на работодателя и на ръководителя на работодателя. От една страна, въз основа на разясненията в ППВС № 4/1975г., би могло да се ангажира отговорност по чл. 45 ЗЗД на физическото лице, което е изпълнявало длъжността ръководител на работодателя (в случая на министъра на правосъдието) за причинени на неимуществени вреди при упражняване на дисциплинарна власт ( такъв конкретен иск не е предявен от ищеца). От друга страна, съдът е разгледал отговорността на Министерството по чл. 49 ЗЗД за противоправни действия на негови служители (включително на министъра), от които са причинени вреди на ищеца. Отрекъл е възникването на такава отговорност по принципни съображения.

Вторият правен въпрос е за възможността да се ангажира отговорността по чл. 49 ЗЗД на Агенцията по вписванията като възложител на работата за противоправни действия на нейните служители, от които са произлезли вреди. Съдът не е отрекъл принципно тази възможност; посочил е, че Агенцията не отговаря за причинени вреди от неоснователно наложено дисциплинарно наказание, защото тя не се явява работодател на съдиите по вписванията. Отрекъл е и възможността Агенцията да отговаря по чл. 45 ЗЗД в контекста на разрешението в ППВС №4/1975г., тъй като тази отговорност е на физическото лице - ръководител на работодателя. По-нататък съдът е счел, че в рамките на инициираните две дисциплинарни производства против ищеца не са извършени недобросъвестни, злонамерени действия на служители на Агенцията. Според съда, нито действията на министъра, нито действията на лицата, подавали сигнали, могат да се окачествят като недобросъвестни. Самите фактически обстоятелства, изложени от ищеца в исковата молба, не визират такива действия. По тези съображения е отхвърлен иска против Агенцията по вписванията, а не защото не може да отговаря за вреди, причинени от нейни служители при или по повод изпълнение на функциите им.

Третият въпрос е дали може да се квалифицира като злоупотреба със служебно положение от страна на Министъра на правосъдието налагането на дисциплинарно наказание, което впоследствие е отменено и дали представлява злоупотреба със служебно положение подаването на сигнали, докладни и жалби, които са приети за неоснователни. Тези въпроси са разгледани от съда и имат значение за изхода на производството, но липсва допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В соченото от касатора решение № 758 от 11.01.2011г. по гр. д. № 1243/2009г. на ІV г. о. се съдържат разяснения относно злоупотребата с право. Прието е, че такава е налице когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Посочено е, че гражданите имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни и че жалбоподателят е добросъвестен дори когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. Злоупотреба с право ще е налице когато жалбата е отправена не с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че обстоятелствата са неверни и подава жалбата, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес. При горните разяснения е видно, че в обжалвания акт не е допуснато отклонение от посочената практика. В съответствие с даденото в това касационно решение тълкуване въззивният съд е отхвърлил иска, понеже не е установено подадените сигнали за пропуски и нередности в работата на ищеца, да са били изначало несъстоятелни и да са имали за цел единствено да го злепоставят. Видно е, че по подадените сигнали са извършвани проверки и е направена преценка дали се касае до нарушения, които следва да се санкционират или се касае до непрецизности в работата на ищеца, които обаче не водят до налагане на наказание. Застъпената от касатора теза, че за всяко отменено дисциплинарно наказание следва да се ангажира отговорността на ръководителя, наложил наказанието, е напълно неприемлива и е отречена от практиката - Решение № 3712 от 29.10.2015г. по гр. д. № 2942/2015г. на ІV г. о.

На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване.

В полза на ответника Агенция по вписванията следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 250 лв.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1297 от 02.11.2022г. постановено по гр. д. № 1074/2022г. на Софийски апелативен съд по касационната жалба на Р. П. Б..

ОСЪЖДА Р. П. Б. да заплати на Агенцията по вписванията сумата 250/двеста и петдесет/ лева юрисконсултско възнаграждение.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: