№ 3376

София, 02.07.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 972/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. М. К.-Л. и В. С. Л., заедно представлявани от адв. Д. Х., срещу постановеното в производство по чл. 108 и чл. 109 ЗС решение № 283 /без дата/ по в. гр. д. № 592/2021 г. на Пернишкия окръжен съд /погрешно посочено под № 529/.

С обжалваното решение, след отмяна на решение № 46 от 23.07.2021 г. по гр. д. № 431/2019 г. /погрешно посочено под № 281 в диспозитива на въззивното решение/ на Брезнишкия районен съд, се отхвърлят предявените от И. М. К.-Л. и В. С. Л. срещу Б. К. Г. и Л. Б. Г. искове за признаване за установено, че по силата на отчуждително действие на заповед № III-410 от 13.09.1983 г. на кмета на [община] по чл. 98 ЗТСУ /отм./, са станали собственици на реална част от имот с площ от 92 кв. м., заключена между буквите „АБВА“ върху скица-приложение № 3 към заключение по СТЕ /л. 67 от първоинстанционното дело/, и представляваща придаваемо място от имот пл. № 139а /собственост на ответниците/, към урегулиран поземлен имот, находящ се в [населено място] извор, общ. Б., обл. П., представляващ според действащия регулационен план на селото, одобрен със заповед № 263 и 278 от 1938 г. и изменен със заповед № III-410/ 13.09.1983 г., УПИ №... /собственост на ищците/ в кв. 4, целият с площ от 503 кв. м., съответно са отхвърлени и претенциите за осъждане на ответниците да предадат на ищците владението върху описаната реална площ от 92 кв. м., както и за прекратяване на неоснователните им действия, с които пречат на ищците да упражнят правото си на собственост в пълен обем, изразяващи се в премахването за тяхна сметка на поставената в процесния имот ограда, както и на изградената оранжерия в същата част.

В касационната жалба на ищците се поддържат доводи за неправилност на така постановеното решение с искане за неговата отмяна и постановяване на решение по същество на спора, с което предявените искове да бъдат уважени.

Ответниците по касация оспорват жалбата в писмен отговор, чрез адв. Р. К., като излагат становище за нейната неоснователност и отсъствие на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК от легитимирани страни срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

За да обосноват претенцията си, ищците се позовават на нотариален акт за покупко-продажба № 38 от 07.02.2008 г. с предмет гореописания УПИ №... с площ 503 кв. м., както и на нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по регулация, № 35 от същата дата, издаден от съдия по вписванията при Брезнишкия районен съд. С последния една от праводателите на ищците - Б. А. Д., е призната за собственик на придаваемо празно дворно място с площ от 66 кв. м., придобито по силата на утвърдения със заповед № III-410/13.09.1983 г. регулационен план на селото. В нотариалния акт е отбелязано също така, че стойността на придаваемото място е изплатена напълно на правоимащите, за което обстоятелство е представена декларация № 3 от 26.05.1986 г., заверена от кмета на селото.

С отговора на исковата молба е представен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по наследство и делба, № 77 от 08.06.1990 г., легитимиращ първоначалната ответница по исковете Ц. Б. Б. /починала в хода на първоинстанционното производство/ за собственик на дворно урегулирано място от 621 кв. м., образуващо парцел III-139а в кв. 4 по регулационния план на [населено място] извор. Поддържани са твърдения за това, че оградата между съседните имоти на страните е изградена преди повече от петдесет години, а процесното придаваемо място никога не е преминавало във владение на ищците или техните праводатели. Оспорени са положеният от Б. А. Д. подпис под представената декларация № 3 от 26.05.1986 г., както и фактът на заплащане на придаваемото по регулация място от страна на праводателите на ищците.

По делото са изслушани общо три съдебно-технически експертизи - една основна и две допълнителни. Въз основа на тях е възприета констатацията за първоначално урегулиране на територията на [населено място] извор със заповеди № 278/1938 г. за уличната регулация и № 263/1938 г. за дворищната регулация. Последвали са изменения, одобрени със заповед № III-787/12.10.1977 г. и със заповед № III-410/13.10.1983 г., като е предвидено придаваемо място от 92 кв. м. от имот № 139а /собственост на ответниците/ към УПИ №... /собственост на ищците/, заключено между буквите АБВА на скица-приложение № 3 към основното заключение на вещото лице. Разликата от 26 кв. м. /между установените от вещото лице 92 кв. м. и вписаните в нотариалния акт 66 кв. м./ се дължи на неточно изчисление.

Приета е още и съдебно-почеркова експертиза, в която е дадено заключение, че положеният след цифра 1 подпис в декларация № 3 от 26.05.1986 г. не е изпълнен от Б. А. Д..

След анализ на твърденията на страните и събрания доказателствен материал, въззивният съд приема, че за разрешаване на спора е необходимо да се установи дали заснетата граница по кадастралната карта съответства на правото на собственост. Съгласно мотивите към обжалваното решение, дворищнорегулационните планове, приети при действието на ЗТСУ /отм./, имат отчуждително действие в две хипотези - когато по силата на плана част от един имот се придава към съседен парцел, и когато от два или повече съседни имота се образува съсобствен парцел. За да запази отчуждителното действие на регулационния план, собственикът на парцела, към който се придава площ от съседен имот, е длъжен да изпълни условията за заемането - той трябва или да плати дължимото обезщетение, или след изтичане на срока на погасителната давност да се снабди с нотариален акт по чл. 134, ал. 3 ЗТСУ /отм./. Отчуждителното действие се запазва и при изпълнение на процедурата по чл. 111 ЗТСУ /отм./ - когато правоимащите са заявили с нотариално заверено заявление до кмета на общината, че са надлежно обезщетени за отчуждените имоти. Ако тези възможности не са осъществени до влизане в сила на ЗУТ, отчуждителното действие на дворищнорегулационния план може да се запази само при спазване на условията на § 6 и § 8 от ПР на ЗУТ.

Изхождайки от тези съображения, въззивният съд, след преценка на конкретно представените по делото доказателства, намира, че в случая няма основание за запазване на отчуждителното действие на дворищнорегулационния план. Обосновавайки се с приетата съдебно-почеркова експертиза и изслушаните свидетелски показания, мотивира извод за неуспешно доказване на уреждането на сметките по регулация посредством плащане. Съгласно мотивите към решението, този факт се опровергава включително от обстоятелството, че спорната реална част от имота винаги е била владяна и стопанисвана от Ц. Б. Б. и нейните наследници. Поставянето на масивна каменна ограда по старата имотна граница не дава основание за извод за доброволно предаване на реалната част от имота към съседния парцел по смисъла на чл. 111 ЗТСУ /отм./. А при съставянето на нотариалния акт по чл. 134 ЗТСУ /отм./ молителите не са се позовали на изтекла в тяхна полза погасителна давност, като не се установява и заемането на спорната част. С тези мотиви в заключение е достигнат извод за неоснователност на предявените искове.

За да обосноват допускане на така постановеното решение до касационен контрол, касаторите се позовават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК при формулирани въпроси:

1. „Следва ли да се зачита доказателствената сила на нотариално заверена декларация за уреждане на регулационни сметки, чието съдържание не е оспорено, в случай че е оспорен само подписът върху декларация със същото съдържание, но без нотариална заверка?“;

2. „Установява ли се заплащане на регулационните сметки чрез деклрация, за която е установено, че подписът на заплащащия не е положен от него, но от съдържанието на която се установява, че касае заплащането на придаваемото място на собственика, от чийто имот се взема придаваемото място?“;

3. „Следва ли да се приеме, че е налице прилагане на регулацията чрез плащане и издаване на констативния нотариален акт по регулация и представляват ли тези места реални части от парцела, към който са придадени, ако е установено самоволно завземане на придаваемите места от бившите собственици?“;

4. „При наличие на констативен нотариален акт за придобиване по регулация на части от недвижими имоти по реда на ЗТСУ /отм./, установяващ заплащане на паричното обезщетение за придаваеми по дворищно-регулационен план места, установява ли се по безспорен начин придобиването на придаваемите по регулация места?“.

Касаторите считат, че по тези въпроси съдът се е произнесъл в противоречие със съдебната практика: ТР № 3 от 1993 г. на ОСГК на ВКС, решение № 304 от 12.07.2010 г. по гр. д. № 263/2010 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 60120 от 26.10.2021 г. по гр. д. № 77/2021 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 121 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 3419/2018 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 1362 от 19.07.1997 г. по гр. д. № 879/1996 г. на ВКС, IV-то г. о., и събрания по делото доказателствен материал, по който начин е допуснал нарушение на материалноправни норми и е постановил необосновано решение. Цитират и разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – „очевидна неправилност“ на въззивното решение.

За да се произнесе, настоящият съдебен състав съобразява следното:

По смисъла на дадените задължителни разяснения в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да удовлетворяват критериите на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, формулираните правни въпроси трябва да са обусловили решаващите правни съображения на съда по предмета на спора, да са от значение за крайния изход по конкретното дело и да почиват на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Не представляват правни въпроси по смисъла на посочената разпоредба тези, които са съотносими към правилността на обжалваното решение и касаят възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събрания по делото доказателствен материал. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно.

Първите два въпроса от изложението към касационната жалба на касаторите са поставени в контекста на хипотеза, каквато не кореспондира с фактическата и правна рамка на делото. Още в отговора на исковата молба ответниците са оспорили включително и съдържанието на представената декларация от 1986 г. Навели са твърдения за това, че спорната придаваема част никога не е била заплащана или заемана, както и че изградената понастоящем ограда между имотите съществува от повече от 50 години, без да е имало спорове между собствениците на двата имота. Посочено е, че всъщност наследодателката на Ц. Б. е заплатила на праводателите на ищците предвидената за придаване към техния имот земя. Изтъкнато е, че в декларацията не се сочи кой на кого е заплатил, като е поискано изслушването на свидетели за установяване на обстоятелствата, посочени в отговора. Според свидетелите Б. К.- съпруг на Ц., и Б. Д. - една от праводателите на ищците, придаваемото място е от В. - прадядо на Ц., но семейството на А. - баща на Б. и неин праводател, не го е ползвало, тъй като нямали пари да заплатят 66-те кв. м., поради което Б. и А., на когото Б. бил дал пари назаем, както и гаражна порта и оградни платна, се разбрали тези неща да бъдат „приспаднати“, а А. да направи оградата за сметка на мястото. Показания са дали и свидетелите М., които не са чували за спорове между семейството на Ц. и това на А. по отношение границата на имотите, както и че оградата е в сегашния си вид от поне 40 г. Според свидетеля Г. споровете са от преди 10 години от закупуването на имота.

При така очертания предмет на спора не може да се сподели поддържаната от касаторите теза за това, че съдът се е произнесъл по верността на представената декларация, без да е било налице оспорване на нейното съдържение. Т. е. въпросите са формулирани в контекста на хипотеза, каквато не съответства на установената по делото. Освен това, декларацията от 1986 г., послужила като основание за издаване на нотариалния акт по регулация, съставлява частен документ, а съгласно чл. 180 ГПК частни документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство за това, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица, но не и за това, че изявленията съответстват на действителността. Нещо повече - декларацията не съдържа конкретно твърдение за заплащане на придаваемата част, а общо волеизявление в смисъл, че регулационните сметки са уредени от подписалите я лица. Или с други думи, не е изяснен начинът, по който са уредени сметките, поради което и не е била налице забрана за изслушването на свидетелски показания с цел установяване съдържанието на действително постигнатото между страните съгласие. Ето защо, така поставените въпроси по т. 1 и т. 2 ГПК не дават основание за ревизиране на въззивното съдебно решение, доколкото не удовлетворяват по-горе очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Абстрактно поставен и неотносим се явява и въпросът, формулиран в т. 3 от изложението. Същият касае хипотеза на самоволно заемане на придаваемото място от бившите собственици, каквото съобразно констатациите на въззивния съд с категоричност не е установено по делото. Напротив, въз основа анализа на доказателствата е прието за несъмнено доказано, че процесната придаваема част никога не е била реално заемана от собствениците на имота, към който е придадена.

Що се отнася до последния формулиран въпрос /т. 4/, то по отношение на него не се обосновават поддържаните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В практиката си ВКС многократно се е произнасял по въпроса за доказателствената сила на констативните нотариални актове за собственост. Същите могат да бъдат оспорвани от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярят на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляря на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило, поради което, за да отпадне легитимиращото действие на акта, е необходимо да се докаже, че титулярят не е бил или е престанал да бъде собственик. Оспорването в тези случаи не е по чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право. Когато и двете страни се легитимират с нотариални актове за правото си на собственост, тогава разпределянето на доказателствената тежест при оспорването им следва да се извърши по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК, при което всяка страна следва да установи /докаже/ своето право, т. е. фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание - в този смисъл ТР № 11 от 21.03.2013 год. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 157 от 19.06.2013 г. по гр. д. № 103/2012 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 173 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 5166/2008 г. на ВКС, IV-то г. о. Произнасянето на въззивния съд в разглежданата хипотеза е в унисон с така установената съдебна практика. Същата се споделя от настоящия съдебен състав и не са налице основания за нейното изменение или осъвременяване по смисъла на т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по поставения последен четвърти правен въпрос от изложението към жалбата на касаторите.

Не се констатират също така пороци от категорията на визираните в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Очевидната неправилност е налице при грубо нарушение на закона, когато той е приложен в неговия обратен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена норма или не е приложена императивна правна норма. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК обхваща и явната необоснованост, изразяваща се в грубо нарушение на правилата на формалната логика. В настоящия случай, при прочита на въззивното решение, не се установява същото да страда от тези пороци. Оплакванията за неправилна интерпретация на доказателствения материал са съотносими към състава на „обикновената“ неправилност, визирана в чл. 281, т. 3 ГПК и сами по себе си не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационен контрол.

При този изход на спора поисканите и доказани разноски за адвокатска защита в размер на 800 лв., заплатени в брой от ответниците по касация при подписване на представения договор за правна защита и съдействие от 01.02.2023 год., следва да им бъдат присъдени.

С оглед констатацията за допусната очевидна фактическа грешка при изписване номера на делото на окръжния съд на стр. 1 от въззивното решение, както и при изписване номера на делото на районния съд в диспозитива на въззивното решение, делото следва да се изпрати на Пернишкия окръжен съд за провеждане на производство по реда на чл. 247 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 283 /без дата/ по в. гр. д. № 592/2021 г. на Пернишкия окръжен съд /погрешно посочено под № 529/.

ОСЪЖДА И. М. К.-Л. и В. С. Л. да заплатят на Б. К. Г. и Л. Б. Г. сумата 800 /осемстотин/ лева разноски за касационното производство.

ИЗПРАЩА делото на Пернишкия окръжен съд за провеждане на производство по реда на чл. 247 ГПК.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: