№ 4181
гр. София, 19.12.2023 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осми ноември, две хиляди двадесет и трета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: П. С. ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. д. № 987/2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 151/10.01.2023 г. на Г. Д. Д., подадена чрез адвокат П. М., срещу въззивно решение № 304/30.11.2022 г. по в. гр. д. № 455/2022 г. на Окръжен съд - Сливен.
В касационната жалба се поддържа, че решението е нищожно като разгледано от незаконен състав, недопустимо поради произнасяне по непредявен иск и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не се сочи конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Твърди се противоречие с ТР № 8/2014 г., ОСГК, ВКС. Според касатора въззивното решение е нищожно, респ. недопустимо, като постановено от предубеден съдебен състав и по непредявен иск. Разгледан е иск за имотни граници, какъвто не е предявен.
Ответникът по касация С. Г. М., чрез процесуалния представител адвокат Г. Г., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира сторените разноски пред касационната инстанция.
Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 9/04.03.2022 г. по гр. д. № 78/2021 г. на Районен съд – Тополовград в частта, с която е уважен предявеният от С. Г. М. против Г. Д. Д. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост на ищеца и осъждане на ответника да предаде владението върху 12 кв. м., попадащи между изчертаните със син и зелен цвят линии на скица № 7, приложена към СТЕ, по протежението на границата между собствения на С. М. недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Т., [улица], представляващ поземлен имот с площ 370 кв. м., с пл. № *, за който е отреден УПИ *-* по ПУП на [населено място], при граници: улица, УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-*, съгласно нотариален акт № 94/2013 г., и притежавания от Г. Д. Д. недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Т., поземлен имот с пл. № *, за който е отреден УПИ *-*, в кв. 25 по ПУП на [населено място], който е записан по разписен лист на името на ответника при граници: улица, улица, УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-*, по продължение на построената от Г. Д. ограда, както и в частта по иска по чл. 109 ЗС, с която ответникът е осъден да преустанови неоснователните си действия, като премахне изградената в имота на ищеца ограда.
Въззивният съд е приел, че с констативен нотариален акт № 94/2013 г. ищецът С. Г. М. е признат за собственик на недвижим имот, находящ се в. У., общ. Т. – дворно място с площ от 370 кв. м., представляващо поземлен имот № 338, в кв. 25 по кадастралния план на населеното място, ведно с построената в него едноетажна паянтова жилищна сграда. По стария кадастрално-регулационен план на [населено място] от 1957 г. за имот с пл. № * са отредени УПИ *-* и УПИ *-* в кв. 24, а с кадастрално-регулационния план от 1986 г. за УПИ *-* е отреден УПИ *-*, а за УПИ *-* е отреден УПИ *-*. От събраните по делото писмени доказателства се установява, че ищецът е признат за собственик именно на поземлен имот с № *, за който е отреден УПИ *-*, кв. 25 и на съседния поземлен имот с № *, за който е отреден УПИ *-*, кв. 25 по кадастрално-регулационния план от 1986 г. Ответникът Г. Д. Д. е собственик на поземлен имот с №*, с площ от 544 кв. м., ведно с построените в него сгради, граничещ от изток с поземлен имот №*, собственост на ищеца. По плана от 1957 г. за поземлен имот № * са били отредени УПИ *-* и УПИ *-*. Въз основа на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт от 17.07.1964 г., ответникът е станал собственик на УПИ *-*, който към онзи момент е бил неурегулирано дворно място с площ от 544 кв. м., съставляващо парцел *-*, кв. 24. Съседният неурегулиран парцел *-*, видно от представените писмени доказателства, е бил собственост на Ж. Д.. При следващия кадастрално-регулационния план от 1986 г. – от УПИ *-* е образуван поземлен имот с номер *, съответно УПИ *-* в кв. 25, а съседният УПИ *-* с площ 430 кв. м. получава пл. № *, съответно е образуван УПИ *-*, който впоследствие е придобит от Ж. Д..
От събраните по делото доказателства /вкл. заключението на вещото лице по назначената СТЕ/ е установено, че в община Тополовград няма преписка по §6 от ПР на ЗУТ – не е било искано прилагането на дворищно-регулационния план и не са извършени необходимите оценки за заплащане на придаваемите места. Вследствие на това по отношение на неурегулирания УПИ *-*, сега поземлен имот с пл. № *, собственост на Г. Д., регулационните граници по плана от 1957 г. и от 1986 г. не са се трансформирали в имотни. Въззивният съд е приел, че имотната граница между поземлен имот № * и поземлен имот № * съвпада с кадастралната граница, която е обозначена с черна линия по всички скици към заключението на вещото лице, а не минава по регулационната граница, обозначена със синя линия. Посочено е, че оградата между процесните имоти представлява изградена трайна ограда от мрежа с железни тръбни колове, която започва от кадастралната граница между двата имота, обозначена в скици 4, 5, 6 и 7 с т.1, продължава на юг до т. 8 и от там продължава на запад до т. 26. При това положение участъкът между фактическата ограда и действителната граница, чиято площ е 12 кв. м. /при граници на навлизането – т.1, т. 2 и т. 26 по скиците от 4 до 7 към СТЕ/, представлява част от имота, принадлежащ на ищеца. За неотносимо е прието възражението на ответника, че ползва 508 кв. м. дворно място, въпреки че по документ за собственост притежава 544 кв. м., а ищецът ползва със 109 кв. м. повече дворно място от това, което притежава. Съдът не е счел за основателно и възражението за неяснота в описанието на спорната площ в първоинстанционното съдебно решение. Приел е, че спорното място е обозначено в съдебния акт чрез скица № 7 към СТЕ, посочвайки, че цялата описана площ е щрихована в зелен цвят, а тази между регулационната и кадастралната граница – със син цвят. Искът е основателен до размер от 12 кв. м., затворени между т. 1, 8 и 26 по скици 5 и 6 към заключението на вещото лице по приетата СТЕ, находящи се по протежението на границата между поземлен имот № * и поземлен имот № *.
По отношение на иска по чл. 109 ЗС, въззивният съд е приел, че са доказани всички елементи от фактическия състав, доколкото страните са собственици на съседни имоти, а ответникът неоснователно е навлязъл в имота на ищеца, построявайки трайна ограда от мрежа и железни тръбни колове, като по този начин възпрепятства упражняването в пълен обем на правото му на собственост.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.
Не може да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Касаторът не поставя конкретен правен въпрос. Прави само касационни оплаквания, които не могат да се разгледат в производството по чл.288 ГПК. Следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил задължителната практика на ВКС и приетото в т. 4 на ТР 8/2016 г. по тълк. д. №8/2014 г., ОСГК, приемайки, че предмет на спора може да е реална част от недвижимия имот на ищеца, като искът е допустим, когато тази част неправилно е заснета в кадастралната карта и кадастралните регистри, като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, дори да не е проведена административна процедура по чл. 53, ал. 1, т. 1 ЗКИР /първоначална редакция/ за поправяне на непълно и грешки в одобрената КККР, или иск по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Отбелязал е, че процесният спор не касае грешка в кадастралната карта, а незаконосъобразно навлизане от западната част на имота на ответника в източната част на този на ищеца.
Не са налице сочените основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалвано решение е валидно, като същото не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. Основанията за вероятна нищожност или недопустимост се мотивират с доводи за предубеденост на решаващия състав, както и произнасяне по непредявен иск. Не се установява наличието на така релевираните основания, доколкото същите са обосновани с несъгласието на касатора с фактическите констатации относно правнорелевантните факти и оценката на тяхното значение. В производството по чл.288 ГПК не може да се направи извод за вероятна нищожност на въззивното решение. То е постановено от законен състав, в писмена форма и в рамките на правораздавателната компетентност на съда. Оплакване за предубеденост на съдебния състав не може да рефлектира върху валидността на решението. Такова оплакване е поддържано и пред въззивната инстанция, поради което всички съдии от Окръжен съд – Ямбол са си направили отвод, с цел гарантиране на разглеждането на правния спор по обективен и безпристрастен начин. С определение на Апелативен съд – Б. делото е изпратено на Окръжен съд – Сливен за произнасяне по предмета на правния спор като въззивна инстанция. Постановяването на въззивното решение в деня на последното съдебно заседание и след приключване на устните състезания, не води до извод за нищожност на съдебния акт. Съдът се е произнесъл по предявените искове с правна квалификация чл. 108 и чл. 109 ЗС, съобразявайки заявените претенции в петитума на исковата молба. Не се установява разминаване между заявеното в обстоятелствената част и направеното искане, от което да се направи извод, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, а оттук, че обжалваното решение е вероятно недопустимо. По отношение на соченото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност, следва да се посочи, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност. В настоящото производство не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.
С оглед изложеното не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл.288 ГПК, касаторът следва да заплати на С. Г. М. разноските по делото в размер на 350 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 304/30.11.2022 г. по в. гр. д. № 455/2022 г. на Окръжен съд - Сливен.
ОСЪЖДА Г. Д. Д., [населено място], общ. Т., да заплати в полза на С. Г. М. сумата от 350 лева – разноски в производството по чл.288 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: