О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1596

гр. София, 03.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 991 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 104/05.01.2023 г., подадена от държавата, представлявана от министъра на земеделието (сега министър на земеделието и храните), срещу решение № 429 от 30.11.2022 г. по гр. д. № 20225200500552/2022 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е потвърдено решение № 321 от 11.04.2022 г. по гр. д. № 20215240100590 на Районен съд – Пещера, поправено с решение № 1 от 02.01.2024 г. по същото първоинстанционно дело, за приемане за установено по иска на В. С. Г. и И. Т. Г., че държавата, представлявана от министерството на земеделието, храните и горите, не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с административен адрес: [населено място], „Я.“ - зона „А“, с площ от 1380 кв. м, с трайно предназначение на територията: „урбанизирана“, начин на трайно ползване: „друг вид застрояване“, с номер по предходен план: * в кв. 28, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, *** и ***.

Въззивният съд е съобразил, че в исковата си молба срещу държавата, представлявана от министерството на земеделието, храните и горите, ищците В. С. Г. и И. Т. Г. твърдят, че по време на брака си закупили недвижим имот, представляващ имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] (описан подробно по-горе). Покупко-продажбата била изповядана с нотариален акт № 62, том ІІІ, дело № 459/2016 г. на нотариус Г. В., като продавачи по нея били М. Я. К. и П. С. С.. Последните се легитимирали като собственици с нотариален акт № 101, т. І, дело № 89/2007 г. на нотариус Г. К., издаден въз основа на решение № 2293А/06.07.2006 г. на ОСЗГ - гр. Батак за възстановяване на право на собственост на наследници на С. Я. К. върху земеделски имот, представляващ ливада с площ от 6.495 дка. От това решение се установявало, че за да се възстанови имотът, било водено гр. д. № 217/2004 г. по описа на Районен съд - Пещера. Впоследствие имало разделяне на имота на три части, като процесният имот бил заснет под № * в кв. 28 по плана на курорт „Б.“ и попадал в УПИ *-Индивидуално и обществено вилно застрояване. Според изложеното от ищците, през 2020 г. било извършено вписване в кадастралния регистър, като за имот ***, за собственик без документ за собственост, била вписана държавата чрез МЗХГ. Това вписване било извършено без уведомяване на ищците и направено въз основа на съдебно решение по дело, по което нито ищците, нито праводателите им участвали. Независимо от това, вписването на държавата като собственик, макар и без документ за собственост, било пречка за ищците и създавало правна несигурност. Това поражда и правният им интерес да установят, че ответникът не е собственик на описания имот, поради което молят съда да постанови решение, с което да се признае за установено, че държавата не е собственик на имота с идентификатор *** по КККР на [населено място].

Не е постъпил отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК.

Окръжен съд – Пазарджик е приел, че от представените по делото писмени доказателства се установява, че с решение № 2293А/06.07.2006 г. Общинска служба по земеделие - гр. Батак е признала правото на собственост на наследници на С. Я. К. в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху ливада с площ от 7.000 дка, находяща се в курорт „Я.“, в местност „Т.“, като е възстановила правото на собственост на наследници на С. Я. К. върху ливада с площ от 6.495 дка, седма категория, находяща се в курорт ,.Я.“, и е отказала възстановяване на право на собственост върху ливада с площ от 0.505 дка, с мотив „инженерна инфраструктура“. На 12.02.2007 г. е издаден констативен нотариален акт № 101/2007 г. от нотариус К., с район на действие Пещерския районен съд, с който М. Я. К. и П. С. С. са признати за собственици на следните недвижими имоти: 1. поземлен имот с пл. № * в кв.29 по плана на курорт „Я.“, общ.Б., незастроен, с площ от 4875 кв. м, попадащ в УПИ *-Индивидуално и обществено вилно застрояване, при граници: гора, УПИ *-Почивна база, УПИ *, УПИ *-*-ИВЗ, УПИ *-* и път; 2. поземлен имот с пл. № * в кв. 29 по плана на курорт „Я.“, общ. Б., незастроен, с площ от 1379 кв. м, попадащ в УПИ *-Индивидуално и обществено вилно застрояване, при граници: от две страни - път, гора и УПИ *-*-ИВС; 3. поземлен имот с пл. № * в кв. 28 по плана на курорт „Я.“, незастроен, с площ от 241 кв. м, попадащ в УПИ *-Индивидуално и обществено вилно застрояване, при граници: от две страни път и ПИ с пл. № *. С договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 62/2016 г., В. С. Г. е закупил от М. Я. К. и П. С. С. следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], който по КККР е с адрес: [населено място], „Я.“ - Зона „А“, с площ от 1380 кв. м, а по титул за собственост - от 1379 кв. м, с трайно предназначение на територията: Урбанизирана, с номер по предходен план: * в кв. 28, при съседи: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***. В скица на поземлен имот № *-*/11.06.2019 г. е отразен имот с идентификатор ***, който по КККР е с административен адрес: [населено място], язовир Б., Зона „А“, с площ от 1380 кв. м. Съгласно скицата, като собственици на имота са записани В. С. Г. и държавата чрез МЗХГ (няма документ за собственост).

Във въззивното решение е посочено, че с писмените бележки на процесуалния представител на ответника по исковата молба пред първоинстанционния съд е представено незаверено копие от решение № 427/31.07.2013 г., постановено по гр. д. № 38/2011 г. по описа на Районен съд - Пещера, на което страната се позовава във въззивната си жалба. Окръжен съд – Пазарджик е приел, на първо място, че това писмено доказателство е представено след изтичане на преклузивния срок по чл. 131 ГПК и не е приобщено към доказателствата по делото, а на второ място - че същото не отговаря на изискванията за писмен документ, тъй като представлява незаверено копие. Ето защо е заключил, че визираното съдебно решение не е част от надлежно събраните по делото писмени доказателства, поради което не следва да бъде коментирано и въз основа на него не следва да се правят каквито и да било изводи относно спора.

Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна Окръжен съд - Пазарджик е намерил обжалваното решение за валидно и допустимо. Приел е въззивната жалба за неоснователна по същество. В тази връзка е изложил, че въззивният съд извършва проверка на валидността, допустимостта и правилността на обжалваното първоинстанционно решение (чл. 269 ГПК),. като за валидността, допустимостта и правилното приложение на императивни материалноправни норми следи служебно (последното следва от приетото с т. 1 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС), а за правилността е ограничен от изложените във въззивната жалба доводи за неправилност (чл. 260, т. 3 ГПК). Въззивното производство по действащия ГПК се развива при условията на ограничен въззив и съдът е ограничен в проверката, която извършва, до рамките на търсената защита, определена от въззивната жалба. Т.е. при липсата на конкретни оплаквания, съдът не може да замести волята на страната и да прави предположения за това от какво е недоволен жалбоподателят и по какъв начин желае да се защити. Общото правило за разпределяне на доказателствената тежест пък е закрепено в чл. 154, ал. 1 ГПК, съгласно който всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите твърдения. Според въззивното решение, въпреки дадената от съда възможност, ответникът не е подал писмен отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК. Съдебната практика приема, че неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства. Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК. Особеното в случая обаче е, че е предявен отрицателен установителен иск, което означава, че тежестта за доказване на правото на собственост върху процесния имот лежи върху ответника по иска. Това е така, защото при отрицателния установителен иск за собственост предмет на делото е правото на собственост на ответника, което се отрича от ищеца, като придобито на всички възможни придобивни основания. Ако ответникът не докаже придобиването му по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи, искът подлежи на уважаване, независимо от това дали ищецът е собственик на вещта. В случая ответникът претендира да е собственик на процесния имот по силата на съдебно решение, което не е представил и не е прието като доказателство по делото, поради което въз основа на този документ не могат да се направят изводи за правото му на собственост. Други доказателства, установяващи правото му на собственост върху имота, поради придобиването му по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи, не са представени.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо, алтернативно - за неправилно (незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира следните въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК: допустим ли е предявеният иск; следва ли въззивният съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза), ако е наведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.

По първия въпрос се твърди противоречие с ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а по втория – с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3.

От насрещните страни е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за такъв извод са следните:

Решението на Окръжен съд – Пазарджик е валидно и допустимо. В частност, в случая е налице интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост съгласно постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В това тълкувателно решение е прието, че правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект. С отрицателен установителен иск могат да се защитават и фактически състояния. Такъв е случаят, при който владението е смутено (но не е отнето) преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик. Интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В противен случай, ищецът ще бъде освободен от това да доказва каквото и да било претендирано от него право върху вещта. Единствено ответникът ще е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост или друго вещно право, докато ищецът ще се задоволи само с възраженията си, че такова право не е възниквало или е било погасено. Ако по волята на ищеца началото на процеса бъде поставено при условия, изискващи активност при доказването единствено от страна на ответника по отрицателния установителен иск, това би означавало да се защитава право, което изобщо може и да не съществува. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Несъмнено, ищецът би могъл да предяви съдебно своето право, ако иска да получи защита чрез установяването му със сила на пресъдено нещо, но тогава би се стигнало до предявяване и на положителен установителен иск, т. е. до обективно съединяване на искове. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право.

В настоящия казус следва да се приеме, че е установена конкуренция между страните по делото относно правото на собственост на процесния имот, като една от хипотезите, при които е налице интерес от предявяване на отрицателен установителен иск съгласно цитираното тълкувателно решение. Ищците са доказали този интерес, представяйки документи, легитимиращи ги като собственици на поземлен имот с идентификатор ***, както и скица, издадена въз основа на КККР на [населено място], в която като негов собственик фигурира и държавата, чрез МЗХГ.

Изложеното по-горе води до извода и че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос от изложението към касационната жалба, тъй като въззивното решение е изцяло съобразено с ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос от изложението. Предвид изложеното от ищците и поддържаното от ответника по делото, както и предвид събраните по делото доказателства, за въззивния съд не е съществувало задължение служебно да събира доказателства, включително съдебно-техническа експертиза; не се констатират и процесуални нарушения, допуснати от РС – Пещера, довели до злепоставяне правото на защита на държавата по делото, както и до непълнота на доказателствения материал и необоснованост на постановените решения по спора.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

В. Г. има право на 600 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 429 от 30.11.2022 г. по гр. д. № 20225200500552/2022 г. на Окръжен съд – Пазарджик.

ОСЪЖДА държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, да заплати на В. С. Г. разноски пред ВКС в размер на 600 лв. (шестотин лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: