О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3701

гр. София, 23.11.2023 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 998/ 2023 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Н. К. и Б. Х. К., подадена чрез пълномощника им адв. Т. П., против решение № 1056 от 17.07.2022 год. по въззивно гр. д. № 3391/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд. С него се потвърждава постановеното от Софийски градски съд решение от 16.07.2021 год. по гр. д. № 13848/2018 год. за отхвърляне на предявените от касаторите искове по чл. 49 и чл. 86 ЗЗД за осъждане на Агенция „Пътна инфраструктура“ да им заплати обезщетение в размер на по 100 000 лв. за всеки, ведно със законните лихви, считано от 19.11.2017 год. Като основание са посочени претърпените от тях неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие смъртта на техния син Х. Х., причинена от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 10.11.2017 год. на път III-1221, за чиято поддръжка отговаря ответникът. Твърди се, че последният не е изпълнил задължението си да обезопаси пътния участък чрез сигнализация или отстраняване на съществуващото на пътя препятствие /камара с пясък и чакъл/, станало причина за катастрофата.

Според касаторите обжалваното решение страда от визираните в чл. 281, т. 3 ГПК пороци. Молят за неговата отмяна и постановяване на решение по същество, с което да бъдат уважени претенциите им.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като във връзка с изложените доводи поддържат произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по формулираните въпроси:

1. „Дължи ли се обезщетение по чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД за вреди, предпоставени от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в предявения иск бездействие на Агенция „Пътна инфраструктура“, изразяващо се в неизпълнение на законово вменени задължения?“;

2. „Дължи ли се обезщетение по чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД за вреди, когато пострадалият има принос за настъпване на вредата?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства по делото, които са от значение за спора, както и доводите на страните?“.

Отделно от това, касаторите поддържат и наличие на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

О. А. „Пътна инфраструктура“ оспорва жалбата в писмен отговор със становище за нейната неоснователност. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

При преценка за допустимост на производството, настоящият състав на ВКС, II г. о., намира, че касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което следва да бъде разгледана.

За да отхвърли претенциите на касаторите въззивният съд приема, че в случая липсва пряка причинна връзка между правонарушението и настъпилите вреди. В мотивите си се е позовал на дадените показания от свидетеля М. - старши специалист в областно пътно управление Видин към АПИ. Същият свидетелства за това, че е обходил процесния участък в деня преди катастрофата, към който момент не е установил визираното от касаторите препятствие на пътя, както и че материалът не е стоварен от поддържащите пътя. Посетил местопроизшествието още в деня на инцидента. Обсъдени са и показанията на свидетеля С. – приятел на загиналия, съгласно които купчината камъни била висока към 30 см., с диаметър 2-3 м. и се намирала в непосредствена близост до гробищния парк. При посещението на Х. в болницата, същият му разказал, че карал с 60-70 км/ч, след завоя видял купчината, опитал да я заобиколи, но моторът му поднесъл и паднал, още било светло. Обосновавайки се с тези показания, съдебният състав е кредитирал дадените експертни заключения от вещото лице във варианта за настъпване на инцидента в светлата част от денонощието. Съгласно тях, разстоянието, от което препятствието е могло да се забележи, е било по-голямо от опасната зона за спиране, както при разрешената скорост от 80 км/ч, така и при скоростта, с която е управлявал Х. – 90 км/ч. Следователно катастрофата е могла да бъде избегната чрез спиране. При тези съображения, въззивният съд приема, че непосредствена причина за инцидента са липсата на своевременна реакция и умело управление на мотоциклета, а не посипаният чакъл, който извод е обосновал и констатацията му за недоказаност на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане.

Изложените от съда правни съображения не съответстват на възприетите положения в установената съдебна практика относно разрешаването на правни спорове за обезщетяване на причинените вследствие на деликт вреди при наличие на множество обуславящи ги фактори. Основателността на претенция за обезщетение по чл. 49 ЗЗД е обусловена от установяване на всички елементи от фактическия състав на отговорността за вреди на възложителя на работа - претърпяна вреда от ищеца, противоправно и виновно деяние на лицето, на което ответникът е възложил извършването на работа, както и причинна връзка между вредата и деянието. Липсата на който и да било от тези елементи изключва деликтната отговорност, като тежестта за установяване на твърдяните обстоятелства, на които се основава такава претенция, е на ищеца /решение № 120 от 31.07.2018 год. по гр. д. № 2908/2017 год., ІV г. о./.

В настоящия случай и двете съдебни инстанции са достигнали до извода, че пострадалият водач на МПС не е изпълнил задължението си да следи за състоянието на пътя – същият е имал добра видимост и е могъл да види и възприеме купчината от чакъл като опасност от далечно разстояние над 123 метра и е могъл да спре мотоциклета преди това препятствие, по който начин и да избегне настъпването на ПТП. Прието е, че наличието на правонарушение /непочистен път/ не е достатъчно, за да се приеме наличие на съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като последиците от това правонарушение следва да са в пряка причинна връзка с вредите, като изводът е направен без да са обсъдени събраните по делото доказателства относно този релевантен за спора факт, както и релевираните от страните доводи. Произнасянето на въззивния съд в тази насока противоречи на съдебната практика, установяваща задължението на съда да обоснове изводите си въз основа на всички събрани доказателства, а не на произволно избрани такива. В този смисъл са представените решения № 60155 по гр. д. № 3441/2020 год. на ВКС, ІV г. о., № 104 по гр. д. № 4252/2019 год. ІІІ г. о. Това обосновава извод за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд да прецени и обсъди всички събрани доказателства и доводите на страните и в контекста на дадените разяснения в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1056 от 17.07.2022 год. по въззивно гр. д. № 3391/2021 г. на Софийския апелативен съд, по постъпилата от Р. Н. К. и Б. Х. К., чрез адв. Т. П. от САК, жалба срещу него.

Насрочва делото за 12.02.2024 год., 9 ч., за когато да се призоват страните чрез публикация в ДВ, съгласно чл. 289 ГПК.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.