Р Е Ш Е Н И Е № 593
гр. София, 20.10.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди двадесет и пета година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
Р. Я.
при участието на секретаря С. Т. като изслуша докладваното от съдия Янчева гр. дело № 4008 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 - чл. 293 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба на А. Б. Щ., чрез адвокат И. П., подадена срещу решение № 234 от 27.06.2024 г. по гр. д. № 20245200500319/2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е отменено решение № 257 от 28.02.2024 г. и определение по чл. 248 ГПК № 1098 от 17.04.2024 г., постановени по гр. д. № 20235220102991/2023 г. на Районен съд – Пазарджик, за признаване за установено по отношение на С. Ц. Р., представляван от своята майка и законен представител В. С. Р., че А. Б. Щ. е собственик на 1/2 ид. ч. от следния недвижим имот: двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 126 кв. м, построена в поземлен имот № *, в кв. 50, по плана на [населено място], обл. П., с административен адрес: [населено място], пл. „К.“ № 6, за който имот се отрежда УПИ *-* в кв. 50, с площ на имота от 930 кв. м, при съседи на имота: УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-* и улица, както и за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на нотариален акт за собственост върху недвижим имот от 14.07.2023 г., № 103, том 5, peг. № 8543, нот. д. № 840/2023 г. по описа на нотариус А. И. за размера от 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху недвижим имот: двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 126 кв. м, построена в поземлен имот № *, в кв. 50, по плана на [населено място], обл. П., с административен адрес: [населено място], пл. „К.“ № 6, за който имот се отрежда УПИ *-* в кв. 50, с площ на имота от 930 кв. м, при съседи на имота: УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-* и улица, като вместо това въззивният съд е отхвърлил така предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК.
Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излага, че съдът не е анализирал в цялост събраните гласни доказателства и не е отчел релевантни за спора факти; оспорва изводите на съда, че по делото са доказани петте признака на владението, осъществявано от Ц. Р..
Насрещната страна оспорва жалбата като неоснователна.
С определение № 3108 от 17.06.2025 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - за проверка дали същото не влиза в противоречие с TP № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по въпроса: Трябва ли съсобственикът, който желае да преобърне владението, като се превърне във владелец, а не в държател на чуждите идеални части, да обективира намерението си спрямо останалите съсобственици, за да се позове на придобивна давност за чуждата идеална част.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение на ВКС, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:
При постановяване на решението си, въззивният съд е съобразил, че в исковата си молба против С. Ц. Р., представляван от неговата майка и законен представител В. С. Р., ищцата А. Щ. твърди, че ответникът е син от втория брак на бившия й съпруг Ц. К. Р., починал на 17.06.2023 г. Приживе бившият й съпруг съставил саморъчно завещание от 28.01.2019 г., вписано в Служба по вписванията с вх. № 5577/14.07.2023 г., акт № 89, том 2, дело № 3195/2023 г., съгласно което завещал на ответника цялото движимо и недвижимо имущество, което притежава. А. Щ. заявява, че част от наследството представлява двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 126 кв. м, построена в поземлен имот № *, кв. 50 по плана на [населено място], обл. П. (подробно описана по-горе), за която, след обявяването на завещанието, ответникът се снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 103/14.07.2023 г., том 5, peг. № 8543, нот. д. № 840/2023 г. по описа на нотариус А. И., съгласно който бил посочен за собственик на цялата двуетажна масивна жилищна сграда. Ищцата счита, че е собственик на 1/2 ид. ч. от описания имот, тъй като с бившия си съпруг Ц. К. Р. сключили граждански брак на 09.02.1969 г. Първоначално живели в къщата на неговите родители - до м. януари 1978 г., когато и двамата заминали за Л., за да работят и спечелят пари. През м. юли 1980 г. се завърнали в България и построили процесната къща в дворното място на родителите на Ц., за което им било учредено право на строеж на жилищна сграда, съобразно утвърден архитектурен проект, със застроена площ от 120 кв. м. Със спечелените пари от работата им в Л. закупили всички материали и започнали строителството; сградата построили изцяло по време на брака си с общите им средства и труд, поради което същата представлявала съпружеска имуществена общност. Строежа завършили през лятото на 1982 г. и веднага се нанесли да живеят в сградата. На 10-тата година от построяване на сградата се снабдили с констативен нотариален акт № 89/13.05.1992 г., том 3, дело № 1430/1992 г. на нотариус В. Г.. В къщата живели непрекъснато и я владели като своя собствена, без някой да им се противопоставя и оспорва, до есента на 1992 г, когато се разделили. След развода Щ. се преместила да живее в Германия, където създала ново семейство. Тогава отстъпила на бившия си съпруг правото да ползва бившето им семейно жилище. Никога обаче не се била съгласявала собствеността върху сградата да остане само за него, нито се дезинтересирала от имота. И до ден днешен плащала данъците за тази сграда и считала половината от нея за своя собствена. Постоянният й адрес бил на адреса на сградата. Всички съседи знаели, че тази сграда е построена по време на брака им, с общите им средства и труд, и че е собственост и на двамата, като никой не бил оспорвал това, независимо че само бившият й съпруг я ползвал след развода. Ето защо А. Щ. иска съдът да признае за установено по отношение на ответника, че тя е собственик на 1/2 ид. ч. от процесния имот, както и да отмени констативния нотариален акт за собственост върху недвижим имот № */14.07.2023 г., том 5, peг. № 8543, нот. д. № 840/2023 г. по описа на нотариус А. И., до размера на 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху сградата. От своя страна, ответникът е оспорил иска с твърдения, че от развода до смъртта си Ц. Р. владял целия процесен имот като собствен, със знанието и без противопоставянето на ищцата. Р. и втората му съпруга В. Р. поддържали и подобрявали през всичките тези години имота. Двамата съпрузи Ц. и В. Р. владели процесния имот като собствен повече от 25 години - от сключването на брака им на 30.03.1996 г. до смъртта на Ц. Р., и в тяхна полза била изтекла предвидената в закона придобивна давност, като те станали пълноправни собственици на имота. Приживе Ц. Р. направил саморъчно универсално завещание, с което завещал на С. Ц. Р. цялото си движимо и недвижимо имущество, което притежавал към момента на своята смърт. Към датата на смъртта си Ц. Р. притежавал процесния недвижим имот, който придобил на основание изтекла в негова полза придобивна давност, която била изтекла по време на брака му с В. С. Р.. След смъртта преживялата съпруга (майката на ответника) станала собственик на 1/2 ид. ч., а останалата част била собственост на С. Р..
Съдът е приел, че не е спорно между страните, че процесната сграда е построена по време на брака между Ц. К. Р. и ищцата; че двамата са сключили на 09.02.1969 г. граждански брак, прекратен с решение от 13.12.1994 г. по гр. д. № 122/1994 г. на Окръжен съд - Пазарджик, като ползването на семейното жилище, представляващо процесната сграда, е предоставено на съпруга, както и че след развода ищцата е заживяла във ФР Германия. Не е спорно и че родителите на Ц. Р. - К. Р. и В. Р., са му отстъпили право на строеж върху парцел *-* в кв. 50 по плана на [населено място], за жилищна сграда със застроена площ от 120 кв. м. Тези факти се установяват и от приетите по делото писмени доказателства. Като доказателство по делото е представен констативен нотариален акт от 13.05.1992 г., № 89, том III, дело № 1430/1992 г., от който се установява, че Ц. К. Р. е признат за собственик на процесния недвижим имот. Приложено е и саморъчно завещание от 28.01.2019 г., съгласно което Ц. Р. е завещал на сина си С. Р. цялото си движимо и недвижимо имущество, което притежава. Завещанието е обявено на 10.07.2023 г. в канцеларията на нотариус А. И., с район на действие PC - Пазарджик. Като доказателство по делото е приложен и нотариален акт за собственост върху недвижим имот от 14.07.2023 г., № 103/14.07.2023 г., том 5, peг. № 8543, нот. д. № 840/2023 г., по силата на който ответникът е признат за собственик на цялата двуетажна масивна жилищна сграда на основание завещание. Представени са и квитанции за заплатени МДТ за процесния недвижим имот, от които не може да се установи лицето, което е извършило плащането, тъй като само в една от тях е посочено името на ищцата. Като доказателство по делото са приложени декларация по чл. 14 ЗМДТ за облагане с данък върху имоти от 02.06.2010 г., декларация за притежаваните имоти на територията на Р. България по чл. 26 ЗМДТ, както и приложения към тях, от които се установява, че процесната къща и имотът, в който тя е построена, са декларирани от Ц. Р..
Съдът е взел предвид събраните гласни доказателства.
Посочил е, че от показанията на свидетелите Б. и С. Б. се установява, че ищцата е тяхна роднина, като Б. Б. е неин брат, а С. Б. – нейна снаха. Според тези свидетели строежът на къщата започнал през 1981 г., когато ищцата и Ц. Р. се върнали от Л.; двамата започнали да живеят в нея през 1982 - 1983 г. Свидетелят Б. заявява, че когато Ц. се оженил за В. Р., не живеел в къщата. И двамата свидетели твърдят, че докато ищцата и Ц. живеели заедно, никой не е оспорвал собствеността им. След раздялата Ц. често се виждал с А., като Б. Б. знаел от нея, че Ц. й бил заявил, че къщата ще остане за децата. Това изявление свидетелят бил чувал и лично от Ц. в техен разговор. Свидетелят не знае Ц. да е правил завещание. Свидетелката Б. говори за друга среща между ищцата и Ц., на която той отново заявил, че къщата остава за децата му В. и К., като за Стивен не бил казал нищо. И тази свидетелка не знае Ц. да е правил завещание.
Окръжен съд – Пазарджик е кредитирал показанията на горните двама свидетели при условията на чл. 172 ГПК.
Съдът е изложил, че от показанията на свидетелите И. Г. и М. Г., които е кредитирал като достоверни и последователни, се установява, че те познават страните, тъй като са техни съседи в [населено място]. Сочат, че къщата била построена от Ц. и А. през време на брака им. Заявяват, че ищцата живяла в къщата и я е напуснала преди 2000 г. След развода, за известно време в къщата живяла дъщерята на Ц. и А. – К., с нейния съпруг. След като и те двамата се разделили, напуснали къщата и там не живеел никой. Ц. и В. заминали да работят в Италия през 2000 г., като оставили ключове на свидетеля Г. да наглежда къщата. Те започнали да му пращат пари и му казвали какви ремонти да прави по нея. И. Г. твърди, че никой друг не е имал ключ за имота. Установява, че А. отишла един път до къщата - преди да се роди С.; Г. се обадил на Ц. да го пита дали да пусне А. в къщата, но той категорично забранил и А. си тръгнала. Когато на адреса идвали писма за А. - данъци за нейни имоти и други, Г. ги връщал, а сметките за ток, вода и данъци за имота плащал той с парите, изпратени от Ц. и В. от Италия. Свидетелката Г. установява, че Ц. и В. се върнали в къщата, когато А. заминала за Германия. Сочи, че Ц. и В. пращали пари от Италия, И. Г. плащал сметките и правел ремонти по къщата, а тя чистела. Тази свидетелка потвърждава показанията на съпруга си, че А. ходила до имота само веднъж, но Ц. казал да не я пускат вътре и това станало преди да се роди С., а той бил роден през 2012 г. За къщата имали ключове само Ц. и В. и свидетелите Г.. През последните две години В. дала ключове и на друго семейство.
Въззивният съд е изложил, че съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. По силата на чл. 69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Тази законова презумпция е оборима и е въведена в полза на владелеца, като в случай че някой отрича владелческото му качество, тежестта на оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото владение. За да придобие съсобствен имот по давност, владеещият съсобственик трябва да демонстрира явно и недвусмислено намерението си да владее цялата съсобствена вещ като своя и да отблъсне владението на останалите съсобственици. Съгласно ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, когато съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на идеалните части на останалите съсобственици. Възможно е обаче този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане на владението на останалите съсобственици. Това е т. нар. преобръщане на владението (interversio possessionis), при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестират пред тях и осъществят чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Следователно при наличието на спор съдът следва да постави на страните въпроси чрез какви действия е упражнявана фактическата власт и да формира изводи дали извършените действия по упражняване на фактическа власт са разкривали намерението за своене по такъв начин, че то да може да стане достояние на заинтересованите лица, като отчита предназначението на имота и конкретните твърдения за действията, чрез които е осъществявана фактическата власт. Цитираната съдебна практика касае случаите на съсобственост, когато единият от съсобствениците владее цялата вещ, в т. ч. и идеалните части на другия съсобственик, но принципът на демонстрация на „своене“ от страна на владелеца важи в пълна сила и в случаите, когато вещта се държи от трето лице. Владението, установено върху недвижим имот от съсобственик по отношение частите на другия съсобственик, се счита спокойно, когато не е установено по насилствен начин. От гледна точка на принципа на справедливостта е недопустимо да се допусне положение, в което едно лице ще установи фактическа власт върху вещ чрез извършването на противоправни действия и след това ще може да черпи облаги от тези си действия. В практиката на ВКС се приема, че едно владение е спокойно, когато не е установено с насилие и не се поддържа с насилие. Владението престава да бъде спокойно и когато се оспорва с насилие, в резултат на което се смущава намерението да се държи вещта като своя. Въпрос на фактическа преценка във всеки отделен случай е дали владението е смутено чрез извършване на определени действия. В своята практика ВКС приема, че предявяването на извънсъдебни претенции не смущава владението, нито прекъсва придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС; словесните пререкания между сънаследниците, предявяването на претенции в разговори помежду им, които обаче не са съпроводени с действия, насочени към самия имот и имащи за последица отстраняването на владеещия сънаследник от имота, не прекъсват започналата да тече в негова полза придобивна давност и не смущават владението му.
Въз основа на така изложеното, Окръжен съд – Пазарджик е приел, че от събраните по делото доказателства може да се направи обоснован извод, че праводателят на жалбоподателите е установил владение за себе си върху спорния имот, който е владял повече от 10 години до своята смърт през 2023 г., а понастоящем в имота продължават да живеят само С.и В. Р.. Като начало на придобивната давност може да се посочи периодът 2011 - 2012 г., допреди раждането на С. Р., когато владението е било преобърнато и покойният Ц. Р. е демонстрирал пред своята бивша съпруга и съсобственик на 1/2 ид. ч. от спорния имот, че владее целия имот само за себе си. Демонстрацията на намерението да владее за себе си, Ц. Р. е направил явно, категорично и недвусмислено, като е забранил на свидетелите Г. да допуснат бившата му съпруга до имота и тя си е тръгнала и повече не се е появила там. Според съда принципно вярно е твърдението, че след развода Ц. Р. и новото му семейство се установили да живеят в имота по силата на правно основание - съдебно решение за предоставяне на Р. ползването на семейното жилище след развода, поради което през този период той действително е бил държател на идеалната част от собствеността върху имота на своята бивша съпруга. Намерението за своене е демонстрирано за пръв път с категоричната забрана, заявена от Ц. Р., А. да бъде допускана в съсобствения имот, и считано от този момент владението е било преобърнато. От този момент Ц. Р. е превърнал с едностранни действия държането на идеалните части от собствеността на бившата си съпруга във владение за себе си. От този момент той е отблъснал владението на А. и е завладял целия имот само за себе си. Без съмнение установеното владение е спокойно, тъй като не е установено с насилие и не се поддържа с насилие. А. Щ. е била лишена от владение чрез непредоставянето на ключ и отказа да й бъде осигурен достъп до имота, с които действия на своя съсобственик тя се е съгласила мълчаливо, тръгвайки си от имота и не проявявайки повече никаква настойчивост да получи достъп до него.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване:
В TP № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че съсобственикът, явяващ се държател по отношение на идеалните части, принадлежащи на друг съсобственик (съсобственици), за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т. нар. преобръщане на владението (interversio possessionis), при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани.
По основателността на касационната жалба:
Настоящият съд намира, че Окръжен съд – Пазарджик е постановил решението си в противоречие с цитираната по-горе задължителна съдебна практика. Съображенията му за такъв извод са следните:
По делото се установява по безспорен начин, че двуетажната масивна жилищна сграда е била построена от Ц. Р. по време на брака му с А. Р. (сега с фамилно име Щ.) и е представлявала семейна имуществена общност. След развода между двамата е възникнала обикновена съсобственост при части от по 1/2 ид. ч. Не се спори между страните, че по силата на бракоразводното решение ползването на семейното жилище, представляващо процесната сграда, е било предоставено на съпруга Ц. Р..
От събраните доказателства, и най-вече от показанията на И. Г. и М. Г., които настоящият съдебен състав цени като обективни и базирани на непосредствени впечатления, може да се направи обоснован извод, че от 2008 г. фактическа власт върху процесния имот са упражнявали единствено Ц. Р. и втората му съпруга В. Р.. Въпреки че не са живеели постоянно в къщата, единствено те са разполагали с достъп до нея, като са предоставили ключовете на свидетелите Г. и са им възложили грижите, ремонтите и почистването, за което са осигурявали необходимите парични средства. От доказателствата обаче не може да се установи, че Р., и по-конкретно Ц. Р., са завладели и собствената на А. Щ. 1/2 ид. ч., която последният е ползвал (държал) на основание бракоразводното решение. Доколкото в случая не намира приложение презумпцията на чл. 69 ЗС, не се установява на Щ. по явен и недвусмислен начин да е демонстрирано завладяването на частта й. Еднократното недопускане на същата в имота, и то чрез трети за спора лица (свидетелите Г.) и без да има данни за ясно и категорично отричане на правата й именно на съсобственик, не е достатъчно, още повече че съгласно заявеното от останалите двама свидетели – съпрузите Б., при общуванията си с бившата си съпруга Ц. Р. не е заявявал собственическо отношение към целия имот, а е твърдял, че къщата ще остане за децата. В тази връзка следва да се отбележи, че настоящият съдебен състав, като има предвид възможната заинтересованост на свидетелите Б., кредитира и техните показания, които не си противоречат с останалия събран доказателствен материал и са убедителни. Извършването на ремонти, плащането на данъци, декларирането на имота по ЗМДТ от Ц. Р., при отчитане на всички обстоятелства - включително че последният е ползвал къщата по силата на бракоразводното решение, а А. Щ. е живеела в чужбина - не са достатъчни в конкретния случай, за да се приеме, че чрез тях е манифестирано завладяване на спорната 1/2 ид. ч. от процесния имот.
Предвид изложеното съдът намира, че притежаваната от А. Щ. 1/2 ид. ч. от имота не е била придобита по давност от Ц. Р., респ. и от съпругата му. От своя страна, С. Р. също не е придобил тази част. Ето защо предявеният иск и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК се явяват основателни.
Изложеното обуславя отмяна на въззивното решение и постановяване на друго за уважаване на претенцията.
Жалбоподателката има право на направените разноски по делото за всички съдебни инстанции в размер на 4354.72 лв. (1268.26 лв. за производството пред районния съд, 1500 лв. – пред въззивния и 1586.46 лв. – пред ВКС).
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 234 от 27.06.2024 г. по гр. д. № 20245200500319/2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик, И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗЗД УСТАНОВЕНО по отношение на С. Ц. Р., ЕГН [ЕГН], представляван от своята майка и законен представител В. С. Р., че А. Б. Щ., ЕГН [ЕГН], е собственик на 1/2 ид. ч. от следния недвижим имот: двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 126 кв. м, построена в поземлен имот № *, в кв. 50, по плана на [населено място], обл. П., с административен адрес: [населено място], пл. „К. № 6, за който имот се отрежда УПИ *-* в кв. 50, с площ на имота от * кв. м, при съседи на имота: УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-* и улица.
ОТМЕНЯ на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост върху недвижим имот от 14.07.2023 г., № 103, том V, peг. № 8543, нот. д. № 840/2023 г. по описа на нотариус А. И. за размера от 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху следния недвижим имот: двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 126 кв. м, построена в поземлен имот № *, в кв. 50, по плана на [населено място], обл. П., с административен адрес: [населено място], пл. „К.“ № 6, за който имот се отрежда УПИ *-* в кв. 50, с площ на имота от 930 кв. м, при съседи на имота: УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-* и улица.
ОСЪЖДА С. Ц. Р., ЕГН [ЕГН], представляван от своята майка и законен представител В. С. Р., ЕГН [ЕГН], и двамата с постоянен адрес [населено място], пл. „К.“ № 6, да заплати на А. Б. Щ., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], пл. „К.“ № 6, разноски за всички съдебни инстанции в размер на 4354.72 лв. (четири хиляди триста петдесет и четири лева и 72 ст.).
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: