О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60436
гр. София, 06.12.2021 год.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на първи ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. Б. ЧЛЕНОВЕ: С. Н. ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Николова гр. дело № 2359 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, във връзка с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. В. Д. от [населено място], чрез пълномощника му адв. Ем. Й., против въззивно решение № 8 от 9.04.2021 год. по гр. д. № 418/2020 год. на Кюстендилския окръжен съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение от 2.07.2020 год. по гр. д. № 2539/2019 год. на Дупнишкия районен съд, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу „У. И. ООД иск за признаване за установено по отношение на ответното дружество, че касаторът, ищец е собственик на основание придобивна давност, текла в периода от 5.04.2006 год. до 27.09.2019 год., върху сгради с идентификатор ****, ****, **** и сграда, представляваща дървен сглобяем павилион с площ 12 кв. м. , намиращи се в имот с идентификатор *** в [населено място], [община], махала „В. дол“.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, с приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и е насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване. Касаторът поддържа съображения за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон с искане за отмяната му, като вместо това искът за собственост на процесните сгради бъде уважен и му се присъдят направените по делото разноски.
В приложеното към касационната жалба изложение касаторът релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По формулираните процесуалнопправни въпроси относно задължението на въззивния съд да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви кои от тях кредитира и кои не и защо – приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК, се поддържа да е налице противоречие с цитираната съдебна практика, в контекста на твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения. Поставени са и въпроси относно възможността чрез владение да се придобият по давност сгради от допълващо застрояване, които не са жилищни и се намират в жилищен имот, както и представляват ли същите самостоятелен обект на правото на собственост както поотделно, така и в съвкупност, с довод за произнасянето на въззивния съд по тях в противоречие с решение № 80 от 27.07.2018 год. по гр. д. № 3114/2017 год., ІІ г. о. на ВКС.
Въпросът относно определянето на точния статут на сградите, построени в един нежилищен имот, застроен преди влизане в сила на ЗУТ и за който имот няма строителни книжа, трябва ли да се определя от кадастралната карта и кадастралния регистър, когато имотът е извън регулацията, е поставен от касатора за обосноваване наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и с твърдението, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. С твърдение за нарушение на чл. 496, ал. 2, изр. 1 ГПК касаторът поставя и въпроса: Допустимо ли е съдебният изпълнител да продава собственост, която не е принадлежала на длъжника?
Ответното дружество „У. И. ООД, представлявано от управителя му С. А., чрез адв. Ал. Т. от АК-К., в подадения отговор счита, че не са налице основания за допускане на обжалването поради липса на обуславящи изводите на съда правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. поддържа становище за неоснователност на жалбата.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора установителен иск за собственост на процесните четири сгради, като е прието, че същите нямат самостоятелен характер, поради което и при извършената публична продан собствеността върху тях е преминала върху ответното дружество, купувач. Съдът се е позовал на разясненията в ТР № 5/18.05.2017 год. по т. д. № 5/2015 год. на ОСГК на ВКС относно приложението на правилото на чл. 92 ЗС по отношение на придобиване на собственост на основание публичната продан по отношение на несамостоятелни обекти на собственост.
Прието е за безспорно установено по делото, че ищецът, сега касатор, е придобил на основание обективираната в нот. акт № 102 от 2006 год. сделка правото на собственост върху търговски обект, представляващ застроен недвижим имот с площ 2 260 кв. м., заедно с изградената в него масивна сграда – ресторант „Бреснишки хан“, като през 2009 год. е инициирал попълване на кадастралната карта. В същата имотът е заснет с идентификатор ***, както и построените в него сгради са заснети с отделни идентификатори, като освен масивната сграда-ресторант са заснети още три сгради с площи съответно 88 кв. м., 30 кв. м. и 22 кв. м., като постройки на допълващо застрояване, съгласно представените по делото скици. Установено е от свидетелските показания, че сградите са построени през 80-те години, без строителни книжа, поради което са предмет на издадени заповеди за премахване, както и, че същите са били предмет на разпоредителната сделка от 2006 год., откогато ги владеел ищецът до 2017 год. Несамостоятелният характер на сградата с № 2 с площ 88 кв. м., като допълваща функция на основната сграда, и липсата на определено предназначение на ненанесената в кадастралната карта четвърта сграда, едноетажна, е установен от заключението на техническата експертиза. В същата е посочена функцията на останалите две сгради с №№ 3 и 4 като жилище.
Не е имало спор по делото относно факта, че имотът е предмет на принудително изпълнение срещу ипотекарния длъжник, праводател на ищеца по сделката между тях от 2006 год., като е изнесен на публична продан и възложен с постановление на ЧСИ от 5.06.2018 год. на ответното дружество, като купувач. Същият поддържа становище, че е придобил собствеността върху целия имот.
С оглед съображенията на въззивния съд за неоснователност на предявения от ищеца установителен иск за собствеността на процесните четири постройки в имота, извън основната сграда на ресторанта, въпросът за техният статут е определящ за вещнопрехвърлителното действие на публичната продан. Въззивният съд е приел, че те не са самостоятелни обекти на правото на собственост, който извод е обоснован с изложените съображения по отношение на отделните постройки, като проверка на този извод в настоящето производство не може да се осъществява. Доводите на касатора, включени в поставения въпрос относно статута на сградите, построени в нежилищен имот, застроен преди влизане в сила на ЗУТ, без строителни книжа, трябва ли да се определя от кадастралната карта, когато имотът е извън регулация, представляват по своята същност оплакване срещу направения от съда извод и опит да се посочат и намерят основания да се направи обратен извод. Това не би могло да се постигне чрез формулирания въпрос, който не представляват такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1/2009 год. Въззивният съд е обосновал извода си за несамостоятелния характер на сградите въз основа на преценка на доказателствата, но не е приел, че кадастралнта карта определя статута им, поради което въпросът не е относим. Освен това, и предходният въпрос не е обсъждан – сградите не са приети да са жилищни, нито да се намират в жилищен имот, както и да се разглеждат в съвкупност, за да може всичко това да има някакво значение за изводите по предявения иск.
Въззивният съд се е позовал на приетото в ТР № 5/2015 год. на ОСГК на ВКС за приложимостта на чл. 92 ЗС /респ. чл. 98 ЗС/ по отношение на несамостоятелните, обслужващите постройки в имот, предмет на публична продан, като основание за отхвърляне на предявените искове за собствеността им, а не, че е невъзможно чрез владение такива постройки да се придобият по давност. Поради това и този въпрос също не е относим към изхода на спора и не може да обоснове наличие на общо основание за допускане на касационното обжалване, така и допълнителната предпоставка - противоречие със сочената съдебна практика. Обратното, изводът на въззивния съд кореспондира с разясненията в цитираното тълкувателно решение, което изключва наличието както на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, така и това по т. 3 ГПК.
Както е разяснено в т. 1 от мотивите на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и касационният съд е обвързан от предмета на изложението с посочените в него основания за допускане на касационното обжалване. Поставеният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Изхождайки от горните разяснения и независимо от предоставената в горното тълкувателно решение възможност касационният съд да конкретизира, уточни и квалифицира правния въпрос от обстоятелствената част на изложението, настоящият състав счита, че касаторът не е формулирал правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, а и такива не могат да се изведат, конкретизират и уточнят с оглед посочената по-горе неотносимост на съображенията в изложението към предмета на делото. Формулираните в изложението въпроси разкриват съображения и доводи за неправилност на изводите на съда поради нарушение на материалния закон в цитираните му разпоредби, но не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразно разясненията в цитираното тълкувателно решение.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по процесуалноправния въпрос, свързан с допуснато нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като съображенията на касатора обективират оплакванията му за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения по обсъждане и преценка на доказателствата и установените с тях факти, респ. обосноваване на правните изводи по тях. Както е разяснено отново в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос не може да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност, респ. необоснованост на обжалвания съдебен акт. И доколкото решаващите мотиви на въззивния съд относно преминаването на собствеността върху процесните сгради, на основание публичната продан у ответното дружество, купувач, като несамостоятелни такива, въз основа на което е обоснован извода за неоснователност на претенцията на ищеца да притежава вещното право върху тях, не сочат на съществени пороци и отклонения от приложението на закона, както и на практиката на ВКС, не са налице и основания за служебно допускане на касацията на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Въпреки изхода на настоящето производство, претенцията на ответното дружество за присъждане на разноски не може да бъде уважена с оглед липсата на доказателства такива да са направени във връзка с представения писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 8 от 9.04.2021 год. по гр. д. № 418/2020 год. на Кюстендилския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: