О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3833

София, 30.11.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1083 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни по делото – ищецът А. П. Т. и ответникът „Г. З. ЕАД срещу решение № 551 от 13.12.2022 г. по в. т.д. № 617/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, с което предявените искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ са уважени за сумата 25 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП, реализирано на 01.08.2018г. в [населено място], [улица], на кръговото движение при [улица], и за сумата 1 549.37 лв. - обезщетение за имуществени вреди, претърпени от горепосочения деликт, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 30.01.2019 г. до окончателното изплащане, като исковете са отхвърлени като неоснователни за разликата до сумите 42 000 лв. досежно иска за обезщетение за неимуществени вреди и 2 169.12 лв. досежно иска за обезщетение за имуществени вреди от горепосоченото ПТП.

По касационната жалба на ищеца А. П. Т.:

Касаторът - ищец излага доводи за неправилност на въззивното решение в отхвърлителната му част, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че присъденото от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди е занижено и не съответства на реално претърпените вреди, както и че неправилно е определен процентът на съпричиняване на вредоносния резултат, който е завишен. Моли обжалваният акт да бъде отменен като неправилен и вместо него да бъде постановен друг, с който исковете с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ да бъдат уважени за сумите, присъдени от първоинстанционния съд. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски в касационното производство.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се позовава на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?“, за който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 83 от 06.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г., II т. о. и решение № 1 от 26.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 299/2011 г., II, т. о.; 2. „При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина, продължителността на възстановителния период и степента на възстановяване, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и в бъдеще, както и всички онези негативни преживявания, които изпълват съдържанието на понятието „неимуществени вреди“?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с Постановление №4 от 23.12,1968г. на Пленума на ВС; решение №149 от 02.05.2011г. на ВКС по гр. дело № 574/2010г., III г. о., и решение № 121 от 09.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 60/2012г., II т о.; 3. „Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 214/2018 г. от 08.01.2019 г. по гр. дело № 3921/2017 г. на ВКС, IV г. о., и 4. „Следва ли при определяне степента на съпричиняване да бъде установен действителният обем, в който пострадалото лице и деликвентът са допринесли за настъпването на произшествието?“, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 15/12.02.2018г. по т. д. №1423/2017г. на ВКС, II т. о.; решение № 105 от 19.06.2017 г. по гр. д. № 60353 от 2016 г. на III г. о. на ВКС; решение № 43 от 16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на II т. о. на ВКС и решение № 39 от 16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г. на II т. о. на ВКС. По втория въпрос касаторът се позовава бланкетно и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК

Ответникът по тази касационната жалба - „Г. З. ЕАД не подава отговор.

По касационната жалба на ответника „Г. З. ЕАД:

Касаторът – ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, тъй като в него въззивният съд не е посочил изрично коя от посочените от ищеца разпоредби на ЗДвП и ППЗДвП са нарушени от водача на лекия автомобил - деликвент, застрахован при ответното дружество. Счита, че от страна на последния не е осъществено противоправно поведение, както и че не е съобразена разпоредбата на чл. 300 ГПК, съгласно която оправдателната присъда на наказателния съд е задължителна и за гражданските съдилища. Изложил е и доводи за неправилност на обжалвания акт поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли атакуваното решение да бъде обезсилено като недопустимо или да бъде отменено изцяло, като предявените искове бъдат отхвърлени като неоснователни. Евентуално поддържа, ако последните бъдат приети за основателни, да бъде приет процент на съпричиняване на вредоносния резултат от деликвента в размер на 90%. Претендира сторените пред трите съдебни инстанции съдебно – деловодни разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ответникът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди.“, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 53 от 24.07.2020 г. по т. д. № 881/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 56 от 17.08.2020 г. по т. д. № 1548/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 62 от 24.07.2020 г. по т. д. № 777/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 63 от 28.07.2020 г. по т. д. № 2086/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 81 от 30.07.2020 г. по т. д. № 889/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 83 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1664/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 107 от 16.11.2020 г. по т. д. № 2448/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 108 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1287/2019 г. на ВКС, II т. о., Решение №151 от 12.11.2013 г. по т. д. №486/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение №130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, II т. о., и 2. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК при постановяване на въззивното решение?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което формулира следния въпрос: 3. „При наличие на влязла в сила оправдателна присъда по повдигнато обвинение за извършено престъпление по транспорта, когато за същото деяние е предявен граждански иск, следва ли решаващият състав да посочи в какво се изразява противоправното поведение на деликвента, при положение, че ищецът е изложил твърдения за конкретни нарушения на разпоредби от ЗДвП и ППЗДвП и ако съдът счита, че са нарушени други разпоредби, то може ли да уважи иска на това основание или това би било произнасяне свръхпетитум?“. Ответникът навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, свеждаща се до извеждането на очевидно неправилния извод за виновно противоправно поведение на застрахования при него водач на МПС, въпреки оправдаването му за същото деяние с влязла в сила присъда.

Ответникът по тази касационна жалба – А. П. Т. депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в частта досежно иска с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. В останалата част, досежно иска за обезщетяване на претърпените от ищеца имуществени вреди от процесния деликт, постановеното въззивно решение не подлежи на последващ касационен контрол на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената на предявения иск, възлизаща на сумата 3 098. 74 лв.. Поради това в тази част, подадените от двете страни касационни жалби са недопустими и като такива следва да бъдат оставени без разглеждане.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен от А. П. Т. срещу „Г. З. ЕАД за претърпени неимуществени вреди в резултат на ПТП от 01.08.2018 г. в кръговото кръстовище в [населено място], [улица]при [улица], при управление на мотоциклет „Х. С. У. , причинено от А. В. С. в резултат на нарушаване на разпоредбите на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, чл.25, ал.1 ЗДвП, чл.25, ал.2 ЗДвП; чл. 20, ал. 1 ЗДвП и чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Намерил е за безспорно, че с решение № 1086 от 09.07.2020 г. по а. н.д. № 1679/2020 г. на Пловдивски районен съд А. С. е призната за невинна в това, че на 01.08.2018г. в [населено място] на кръстовището на ул. Шипка и бул. Освобождение при управление на л. а. марка „Фиат“, модел „Стило“ с рег. [рег. номер на МПС] е нарушила правилата за движение – чл. 20, ал.2 ЗДвП, чл. 47 ЗДвП, чл. 50, ал.1 ЗДвП, чл. 102 ППЗДвП и чл. 104, ал.1 ППЗДвП и по непредпазливост е причинила на А. П. Т. средна телесна повреда. Приел е, че въпреки оправдателната присъда няма законова пречка да бъдат наведени различни нарушения, които не са обхванати от задължителната сила, съгласно чл. 300 ГПК на постановената присъда, евентуалното установяване на които би обосновало наличието на деликт и съответно ангажирането на отговорността на застрахователя - ответник. От приетите по делото първоначална и повторна автотехнически експертизи и от показанията на свидетелите А. С. и Т. Б. е намерил за установен следния механизъм на процесното ПТП: водачът на лекия автомобил А. С. е навлязла в кръстовището с кръгово движение, в средната лента, която е предназначена за движение направо. По това време ищецът, управлявал мотоциклет, е навлязъл в кръстовището с кръгово движение, след което е предприел извършване на обратен завой, за да продължи движението си по западното платно на [улица]. Счел е за установено, както от първоначалната, така и от повторната автотехническа експертиза, че мотоциклетистът е навлязъл първи в кръстовището, като в един момент е предприел извършване на маневра „смяна на пътната лента“, навлизайки от лява в средна пътна лента, а водачът на лекия автомобил е отклонил леко автомобила си наляво, вследствие което е последвал удар между двете МПС. С оглед на това, въззивният съд е намерил, че вина за настъпилия инцидент имат и двамата участници в произшествието. Според показанията на свидетелката А. С. и извършената по делото повторна автотехническа експертиза, С. е „навила волана“ за предприемане на маневра „завой на ляво“ от средната лента за движение в кръговото кръстовище, в която се е намирала и която не е напускала, като е навлязла в кръговото кръстовище след мотоциклетиста, в която ситуация за водача на лекия автомобил е съществувало задължението по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението и при липса на ограничения на видимостта е следвало да възприеме движещия се в съседна лента мотоциклетист и да не предприема извършване на маневра, от лента, която не позволява „завой на ляво“ - чл. 36, ал.1 ЗДвП. Ищецът е предприел извършване на маневра „престрояване от лявата лента“, в която се е движил, за извършване на „обратен завой в средна лента“ в нарушение на задължението по чл. 25, ал.2 ЗДвП, без да се увери, че с предприетото няма да създаде опасност за останалите участници в движението и конкретно движещия се в „средна лента“ лек автомобил. Поради гореизложеното, решаващият съд е приел, че приносът за настъпилото ПТП на двамата водачи е равен.

За да определи дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди апелативният съд е съобразил заключението на съдебно-медицинската експертиза, според което в резултат на ПТП, пострадалият мотоциклетист е претърпял следните увреждания: открита фрактура на костите на дясна подбедрица, многофрагментна, и луксация на китково – дланна става на палеца на лява ръка, които увреждания са в причинна връзка с процесното ПТП. Експертът е констатирал, че на ищеца е проведено болнично, оперативно, физиотерапевтично и домашно лечение, като счупването на дясната подбедрица е довела до трайно затрудняване на движението за 6 месеца, а изкълчването на палеца на лявата ръка до трайно затрудняване на движението на ръката за период от 2 месеца. Посочил е, че откритото счупване на лявата подбедрица е наложило оперативно лечение с открито наместване и метална остеосинтеза и ползване на помощни средства за придвижване. Ищецът според експертното заключение има налични остатъчни белези и цикатрикси по предната част на дясната подбедрица, вследствие раните и хирургическите интервенции. При определяне на размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е отчел, че причиненото телесно увреждане, изразяващо се в множество счупвания, представляващо средна телесна повреда, е предизвикало болки и страдания у мъж на средна възраст с активен начин на живот, интензивни в първите няколко месеца, наложили неговото обездвижване за период от няколко месеца и предизвикали необходимост от чужда помощ за задоволяване на елементарни битови потребности; нарушили професионалния му път и създали негативни усещания за несигурност, вкл. във финансов план. Преценявайки възрастта на увредения и факта, че една част от уврежданията са излекувани, макар и с типичните за този вид увреждания болеви усещания при натоварвания и промяна във времето, както и че са налични трайни остатъчни белези по тялото му, е приел, че справедливият размер на обезщетението по смисъла на чл. 52 ЗЗД е 50 000 лв.. С оглед приетия горепосочен процент на съпричиняване, ответното дружество е осъдено да заплати сумата 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт, а искът за разликата до присъдения от първоинстанционния съд размер от 42 000 лв. е отхвърлен като неоснователен.

По основанията за допускане на касационно обжалване:

Не е налице наведеното от касатора - ответник основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното решение. Наведените от касатора оплаквания в тази връзка, че във въззивното решение въззивният съд не е посочил изрично коя от посочените от ищеца разпоредби на ЗДвП и ППЗДвП са нарушени от водача на лекия автомобил, представляват довод за неправилност на съдебния акт поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, но нямат отношение и не могат да обосноват недопустимост на атакувания акт. Същото се отнася и до оплакванията, че не е съобразена разпоредбата на чл. 300 ГПК.

Първият и вторият въпроси на касатора – ищец се отнасят до обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени от съда при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт. Те са сходни с първия въпрос, поставен от касатора - ответник. Правният въпрос касателно приложението на нормата на чл. 52 ЗЗД е от значение за изхода на спора, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие със съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, т. е. по него не е осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По този въпрос е формирана задължителна практика на ВС - ППВС № 4/1968 г. и константна практика на ВКС, намерила израз в постановени решения по реда на чл. 290 ГПК, между които са и цитираните в касационните жалби на двете страни. В т. 11 от горепосоченото постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени при деликт, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които ищецът е претърпял и които формират съдържанието на понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с това задължително разрешение, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди след съобразяване на указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и след преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост - възрастта на ищеца към деня на ПТП; вида и броя на получените травматични увреждания; продължителността на периода, в който болките и страданията са били интензивни; продължителността на общия лечебен и възстановителен период; психическото и физическото състояние на ищеца след увреждането; остатъчните и загрозяващи белези по тялото; отсъствието на трайни негативни последици за физическото и психическо здраве на ищеца. Тъй като преценката на размера на справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди е осъществена с оглед момента на настъпване на увреждането следва да се приеме, че съдът е отчел обществено-икономическите условия в страната към този момент и нормативно определените нива на застрахователно покритие като проявна форма на тези условия към датата на ПТП. Тези решаващи действия на въззивния съд не са в противоречие, а в съответствие със съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това определеното обезщетение за неимуществени вреди от 50 000 лв. съобразява и преценява в нужната степен всички установени конкретни обстоятелства, които съгласно ППВС № 4/1968 г. са от значение за справедливия размер на обезвредата от процесния деликт. Наличието на безпротиворечива практика на ВКС по правния въпрос, която не се нуждае от осъвременяване или корективно тълкуване, изключва осъществяването и на наведеното от касатора – ищец допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.

Третият поставен от касатора – ищец въпрос не е обуславящ за изхода на спора, тъй като въззивният съд въобще не е взел отношение по него при формиране на своите решаващи правни изводи. Такъв въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване поради отсъствието на общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Четвъртият, последен, въпрос на касатора – ищец не притежава характеристиките на правен въпрос, а съставлява довод за неправилно определяне на действителния обем на съпричиняване от страна на пострадалия, който касае правилността на обжалваното решение, но не може да бъде обсъждан в настоящата предварителна фаза на касационното производство. Съгласно дадените с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания, в производството по чл. 288 ГПК, ВКС не разполага с правомощия да ревизира правилността на изводите на въззивната инстанция, свързани с установяване на фактическата обстановка и обсъждане на доказателствата. Даването на отговор на горепосочения въпрос би изисквало именно такава ревизия, с оглед на което същият не е правен въпрос и не може да обоснове допускане на касационния контрол.

Вторият въпрос, поставен от касатора – ответник, удовлетворява изискването за общо основание за допускане на касационното обжалване, но е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, вкл. цитираната от ответника. Въззивният съд като втора инстанция по съществото на спора, действаща при ограниченията на чл. 269 ГПК, е обсъдил наведените във въззивната жалба на застрахователя - ответник възражения за недопустимост на предявения иск поради наличието на влязла в сила оправдателна присъда, както и за наличието на по-висок процент на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, като е изложил подробни собствени фактически и правни съображения защо приема същите за неоснователни, въз основа на съвкупен анализ на приетите по делото относими доказателства. Затова по този въпрос не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третият поставен от касатора - ответник въпрос също не обосновава допускане на исканото касационно обжалване, тъй като не е правен въпрос, за който да е обосновано с какво би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото с оглед на дадените с т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания. Изложените от касатора, не съвсем ясни, оплаквания представляват доводи за неправилност на обжалваното решение, които не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Освен това следва да бъде посочено, че въззивният съд е изтъкнал кои са конкретните нарушения на правилата на ЗДвП, осъществени от деликвента, обосноваващи отговорността му за гражданския деликт, както и че те са различни от визираните във фактическия състав на престъплението, за което спрямо деликвента е постановена влязла в сила оправдателна присъда по наказателно производство. С едно и също противоправно деяние може да не е осъществено престъпление, но да е осъществено непозволено увреждане, както е в настоящия случай, и когато е предявен иск за реализиране на отговорността от деликта, не би могло да се приеме, че е налице произнасяне „свръхпетитум“, когато противоправното поведение като елемент от фактическия състав на деликта се обосновава с нарушение на други правни норми, невключени във фактическия състав на престъплението, за което е постановена оправдателна присъда.

Касаторът - ответник се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти /явна необоснованост/. В настоящия случай, касаторът излага доводи, че не е налице противоправност в поведението на водача на лекия автомобил, тъй като липсват доказателства да са били нарушени разпоредбите на ЗДвП и в частност на чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП и чл. 25, ал. 1 ЗДвП, а и е налице оправдателна присъда по воденото наказателно производство срещу деликвента. Тези доводи не съставляват такива за горепосочените квалифицирани състави на неправилност на съдебно решение, поради което не е осъществено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Съобразно гореизложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, поради което съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустими касационните жалби на А. П. Т. и „Г. З. ЕАД срещу решение № 551 от 13.12.2022 г. по в. т.д. № 617/2022 г. на Пловдивски апелативен съд в частта му досежно предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 551 от 13.12.2022 г. по в. т.д. № 617/2022 г. на Пловдивски апелативен съд в останалата му обжалвана част.

Определението в частта му, в която са оставени без разглеждане касационните жалби, подлежи на обжалване от страните в едноседмичен срок от съобщаването му, с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС. В останалата част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: