№ 60783

гр. София, 03.12.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЛЮБКА АНДОНОВА

като разгледа докладваното от съдията Л. А. гр. д. № 1821 по описа за 2021 г., намира следното:

Производството e по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. П. Г., чрез адвокат П. Г., срещу решение № 260044 от 15.02.2021 г., постановено по в. гр. дело № 7/2021 г. на Окръжен съд - Пазарджик, ГО, III-ти състав, с което като е потвърдено решение № 260167 от 20.10.2020 г., по гр. дело № 4141/2019 г. на Районен съд - Пазарджик, ГО, XXXVI-ти състав, са уважени предявените от Н. С. Ш. установителни искове с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване, че Д. П. Г. дължи сума в размер 25 000 лв., представляваща главница по договор за заем от 26.03.2018 г., сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите с рег. № 1345/26.03.2018 г. по описа на нотариус Н. Х., рег. № 154 на НК, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение в съда до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 937,50 лв. мораторна лихва за забава за периода от 27.03.2019 г. до 08.08.2019 г., за които суми е издадена заповед № 1849/12.08.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 3247/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик.

Поддържа се, че постановеното решение е неправилно.

Ответницата по касационната жалба Н. С. Ш., чрез адвокат П. П., оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото. Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Претендира разноски в настоящата съдебна инстанция.

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

С обжалваното въззивно решение е прието, че между страните е налице валиден договор за заем за потребление на парична сума в размер на 25 000 лв., сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите от 26.03.2018 г. Съгласно него, ищцата /в качеството на заемодател/ е предала в собственост на заемателя /ответникът/ посочената сума в деня на подписване на договора, а последният се е задължил да върне заетата сума пари в срок от една година от сключването на договора, а именно до 26.03.2019 г. Договорено е между страните, че от получената сума заемателят има право да приспадне разноските, които е направил за обособяване на имота, посочен в т. 3 на договора, като самостоятелен УПИ, както и че при просрочие на задължението дължи лихва върху просрочената сума в размер на 5 % дневно до пълното изплащане.С обжалваното решение е прието за недоказано връщането на заетата сума, което не се оспорва от ответната страна. Направените възражения, че представеният договор не удостоверява действителното предаване на сумата, въззивният съд приема за неоснователни.Доколкото в процесния договор за заем е отразено предаване на сумата при неговото сключване, същият материализира в себе си и документ за предаването й под формата на „разписка“. С оглед на горното въззивният съд е достигнал до извод за основателност на предявения главен иск, а както и на акцесорната претенция за лихви за забава, поради което е потвърдил първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3, както и на тези по ал. 2 ГПК. Поставя един единствен въпрос относно надлежните доказателства, необходими за установяване на реалното предаване на сумата при сключен договор за заем, като не е конкретизирано кое от въведените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК се отнася до него. Сочи се противоречие с решение № 307 от 20.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 284/ 2011 г., Второ ГО и решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г., Четвърто ГО. В останалата му част изложението преповтаря доводите за неправилност на съдебното решение от касационната жалба и възпроизвежда собствената субективна преценка на касатора за установените факти и основателността на предявените искове.

С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира следното:

Отговорът на поставения въпрос, даден във въззивното решение относно начина на установяване на реалното предаване на сумата изцяло съответства с установената и безпротиворечива практика на ВКС по същия, в това число и тази, на която се позовава касатора. Същият намира трайно и последователно разрешение в съдебната практика, която е напълно съобразена от въззивния съд – така например: решение № 271 от 19.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4275/2017 г., Четвърто ГО; решение № 123 от 02.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 959/2011 г., Трето ГО; решение № 20 от 2.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 620/2010 г., Четвърто ГО; решение № 22 от 04.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1743/2020 г., Четвърто ГО и др. Съгласно приетото в тях, при тълкуването на договорите за паричен заем от значение са насрещните изявления на страните и поетото от заемателя задължение за връщане на паричната сума. В частта си, с която документира тези изявления, договорът за заем има характера на диспозитивен документ. Самият договор за заем е реален, поради което се счита сключен от момента, в който се осъществят и двата елемента от фактическия му състав, а именно постигнато между страните съгласие и реалното предаване на сумата от заемодателя на заемателя. Това предаване може да бъде документирано, както в отделен от договора, с който е постигнато съгласието документ, така и в самия договор. В последния случай в частта си документираща предаването на сумата договорът има характера на свидетелстващ документ и служи едновременно както за доказателство, че изявленията в него са направени от страните, така и за доказателство за факта на предаването на сумата. Затова при спор за действителното съдържание на договора и за предаването на сумата съдът следва да съобрази и свидетелстващия характер на изявлението, че сумата е предадена на заемателя, който е потвърдил този факт с полагането на подписа си под договора.

Цитираните от касатора решения на ВКС не следва да бъдат обсъждани, тъй като същите нямат връзка с поставения правен въпрос. Поради това не е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Отделно от това не съществува вероятност постановеното въззивно решение да е вероятно нищожно или недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Решението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на състава. Затова следва да се приеме, че е валиден съдебен акт.

Не е налице и вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт – решението е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба, по редовна искова молба и срещу надлежен ответник. Съобразено е с очертания от страните обхват на проверката, съдържа кратки и ясни мотиви по отношение на релевираните оплаквания и доводи, като волята на съда е основана на ясно заявените в исковата молба правопораждащи твърдения на ищеца.

Не се констатират също така такива пороци на съдебното решение, които да обосновават допускането му до касационен контрол в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради „очевидна неправилност“. Очевидната неправилност, като основание за допускане на касационното обжалване се характеризира с особено тежки пороци, свързани с формиране и обективиране волята на въззивния съд, водещи до неправилност на съдебния акт, а именно: когато е налице нарушение на императивна материалноправна норма, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, както и нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая посочените пороци не са налице. Съдът е формирал собствени правни изводи относно установените обстоятелства, изложил е кратки мотиви по отношение на доводите и оплакванията на страните, както и конкретни съображения относно предпоставките за уважаване на предявените искове. Съобразено е с трайно установената съдебна практика на ВКС по разрешаване на правни спорове относно дължими суми по договор за заем, предпоставките за уважаване на претенцията за връщане на сумата и разпределението на доказателствената тежест относно подлежащите на установяване факти.

Предвид изложеното и след като поставеният въпрос е разрешен в съответствие с трайно установената съдебна практика на ВКС, то не може да се приеме, че по отношение на него са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, а именно, че същият е разрешен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, респективно, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Още повече, че такива твърдения изобщо не се въвеждат от касатора, а служебното им извеждане от настоящата инстанция би било в противовес с равенството на страните и принципа на диспозитивното начало. Не е налице и касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото по поставения единствен процесуалноправен правен въпрос е налице установена, безпротиворечива съдебна практика, което изключва приложението на касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя касационни основания.

Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция ответницата по касация има право на сторените от нея разноски за адвокатска защита, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но тъй като не са представени доказателства за тяхното действително извършване, направеното в този смисъл искане не следва да бъде уважено.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260044 от 15.02.2021 г., постановено по в. гр. дело № 7/2021 г. на Окръжен съд - Пазарджик, ГО, III-ти състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.