ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 511

гр. София, 30.06.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател:Костадинка Недкова

Членове:Николай Марков

Галина Иванова

като разгледа докладваното от Н. М. Ч. касационно търговско дело № 20238003900490 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Българска железопътна компания“ ЕАД срещу определение №3250 от 29.12.2022 г. по в. ч.гр. д. №3393/2022 г. на САС, в частта му, с която е потвърдено определение №10445 от 20.10.2022 г. по гр. д.№1187/2022 г. на СГС, оставящо без уважение искане за изменение на определение №7708 от 09.08.2022 г. в частта за разноските и по частна касационна жалба на ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“ срещу определение №3250 от 29.12.2022 г. по в. ч.гр. д.№3393/2022 г. на САС в частта му, с която е потвърдено определение №7708 от 09.08.2022 г. по гр. д.№1187/2022 г. на СГС, прекратяващо производството по делото поради наличие на арбитражна клауза.

В частната касационна жалба на „Българска железопътна компания“ ЕАД се излагат съображения за неправилност на определението в обжалваната част, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по въпроси, които се свеждат до следния уточнен от настоящата инстанция въпрос, за който се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: При прекратяване на делото поради приет отвод по чл.8, ал.1 от ЗМТА, вр. чл.19 от ГПК, длъжен ли е държавният съд, пред който е предявен искът, да препрати делото на компетентния арбитражен съд и дължат ли се в тази хипотеза разноски в полза на ответника по делото на основание чл.78, ал.4 от ГПК. Поддържа се, че определението е и очевидно неправилно.

В писмен отговор ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“ поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на „Българска железопътна компания“ ЕАД, поради неотносимост на цитираната съдебна практика към правния спор и липса на основанията по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 от ГПК. В частната касационна жалба на ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“ се излагат съображения за неправилност на определението в обжалваната част, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че определението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочени от частния касатор решения на касационната инстанция.

„Българска железопътна компания“ ЕАД навежда доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“, предвид липсата на формулирани от частния касатор въпроси, обосноваващи наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Частните касационни жалби са подадени от надлежни страни, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са допустими.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че исковото производство е образувано на 04.02.2022 г. въз основа на искова молба, подадена от ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“ срещу „Българска железопътна компания“ ЕАД, с която са предявени осъдителни искове - главница в размер на 2 602 080.52 лв. с ДДС и мораторна лихва в размер на 1 298 148.80 лв. Приел е, че предявените искове обосновават деликтната отговорност на ответника, но същевременно, съгласно изричните клаузи в договора /чл.17, ал.1 и ал.2 и чл.23, ал.2/ спорът е подведомствен на Арбитражния съд при Българската търговско - промишлена палата, съобразно с неговия Правилник за дела, основани на арбитражни споразумения. Изложил е съображения, че наличието на арбитражно споразумение, според което страните предварително са уговорили, че имуществените спорове /с изкл. на спорни вещни права и владение върху недвижими имоти, издръжка или права по трудово правоотношение или ако едната страна е потребител и спора е за права на това лице/ ще се решават от арбитражен съд, дрогира разпоредбата на чл.14, ал.1 от ГПК. Посочил е, че арбитражната клауза е върховна проява на диспозитивното начало, поради което, съда не само че не е компетентен да се произнесе по спора, но е и задължен да прекрати производството пред себе си и да изпрати делото на Арбитражен съд при БТПП и тъй като възражението за наличие на арбитражно споразумение е релевирано своевременно, е достигнал до извод, че определение №7709 от 09.08.2022 г., с което производството е прекратено по възражение с правно основание чл.19 от ГПК, следва да бъде потвърдено. По отношение претенцията за разноски в производството, обоснована от ответника „Българска железопътна компания“ ЕАД и поддържана в инициирано от него производство по чл. 248 от ГПК е счел същата за неоснователна. Изразил е становище, че прекратяването на делото поради неподведомственост не прекратява спора, нито влизането в сила на това определение стабилизира разграничаването на съда от спора - възможна е хипотеза, в която да се развие препирня за подведомственост и тогава, в зависимост от изхода на препирнята, съдът може да бъде задължен да разгледа спора като първа инстанция, като едва тогава, ще възникне неговата компетентност да се произнесе по разноските. Също така е посочил, че определението, с което производството е прекратено пред Софийски градски съд не е акт, с който приключва делото в съответната инстанция и в този смисъл е неприложима разпоредбата на чл. 81 от ГПК. Настоящият състав намира, че касационно обжалване по частната касационна жалба на ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“ не може да бъде допуснато.

В случая посоченият частен касатор не е формулирал материално или процесуалноправен въпрос/и, обусловил/и решаващата воля на въззивния съд /съдържащите се в частната касационна жалба и в изложението съображения за противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС и съдилищата, не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право/ и тъй като съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационните жалби - правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на жалбоподателя, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационна жалба и в изложението, настоящият състав намира, че обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Касационно обжалване на определението следва да бъде допуснато в обжалваната от „Българска железопътна компания“ ЕАД част.

Формулираният от този частен касатор въпрос е обусловил решаващата воля на въззивния съд, като се установява наличие и на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК - позоваването на т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК е бланкетно и не са изложени доводи за значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а и в случая по приложение на разпоредбите на чл.8, ал.1 от ЗМТА и чл.78, ал.4 от ГПК е формирана споделяна от настоящия състав практика на ВКС. Съгласно визираната практика, за разлика от държавния съд, при който правораздавателната власт е проява на властнически правомощия, при арбитражния съд тя произтича от сключеното между страните арбитражно споразумение, което по своята същност е договор. С оглед на това и предвид факта, че арбитражът не е част от съдебната система, при уважен отвод за арбитражно споразумение, не може чрез разширително тълкуване или по аналогия да намери приложение разпоредбата на чл.118, ал.2 от ГПК, според която, ако съдът прецени, че делото не му е подсъдно, той го изпраща на надлежния съд, като делото се смята висящо пред този съд от деня на подаване на молбата пред ненадлежния съд и извършените от последния действия запазват силата си. При уважен от държавния съд отвод по чл.8, ал.1 от ЗМТА, съдът следва да прекрати производство пред себе си, но не е оправомощен да изпрати делото на арбитражния съд и това произтича и от буквалното тълкуване на посочената разпоредба, която за разлика от чл.118, ал.2 от ГПК, сочи само на десезиране на държавния съд, но не предвижда изпращане на делото на арбитража. Горният извод се подкрепя и от обстоятелството, че при единия от двата вида арбитраж - ад хок, с оглед чл.23 от ЗМТА, доколкото не е уговорено друго, образуването на арбитражния съд по чл.12 от ЗМТА предхожда подаването на исковата молба, което прави практически невъзможно препращане на делото от държавния съд на арбитража, като липсва основание при различните видове арбитраж /институционен и ад хок/ съдът в хипотезата на чл.8, ал.1 от ЗМТА да процедура по различен начин. Правилото на чл.118, ал.2 от ГПК намира приложение само, ако делото по правилата на подсъдността се изпраща от един местен държавен съд на друг такъв, тъй като единствено тогава е възможно постановеното от закона запазване на извършените от и пред първоначално сезирания съд процесуални действия. При уважен отвод по чл.8, ал.1 от ЗМТА не е допустимо арбитражният съд да бъде обвързан от извършените до този момент от държавния съд процесуални действия, тъй като тези съдилища прилагат различни процедури при правоприлагането си. За разлика от производството пред държавния съд, страните по арбитражното дело могат да договарят процедурата, както за образуване на арбитражния съд /чл.12, ал.1 от ЗМТА/, така и да се споразумеят за процедурата, която арбитражният съд трябва да спазва при водене на делото, като вкл. могат да дерогират диспозитивни норми на ЗМТА, който не предвижда субсидиарно приложение на ГПК за неуредените въпроси – чл.24 от ЗМТА. Аргумент относно неприложимостта на чл.118, ал.2 от ГПК при уважено възражение по на чл.8, ал.1 от ЗМТА, може да бъде изведен и от разпоредбата на ал.2 от посочената разпоредба, според която, арбитражното производство може да бъде започнато, продължено, вкл. да бъде постановено арбитражно решение, въпреки че по същия спор има висящо дело пред местен или чуждестранен съд. С посоченото правило е предвидена възможност за паралелно развитие на съдебно и арбитражно производство относно едни и същи предмет и страни без право на отвод за висящ процес. В този случай, ако се приеме, че при прекратяването на съдебното дело по чл.8, ал.1 от ЗМТА, на основание чл.118, ал.2 от ГПК то се препраща на арбитражния съд, това би довело до две висящи производства пред арбитража за едно и също спорно право между едни и същи страни, което не е целта на закона. ЗМТА предвижда единствено възможност за връщане на арбитражното дело на арбитражния съд за ново разглеждане, когато арбитражното решение е отменено на някое от основанията по чл.47, т.4, т.5 или т.6 от ЗМТА, но не и изпращане на съдебното дело на арбитража за продължаване на съдопроизводствените действия. При наличието на арбитражно споразумение и своевременно възражение на ответника, съдът се десезира по време на висящността на допустим съдебен процес. Инициирането му от ищеца при несъобразяване с договорената арбитражна клауза съставлява основание за възлагане в негова тежест на направените от ответника разноски до прекратяването на производството по делото поради наличие на относителна отрицателна процесуална предпоставка за продължаване на неговото развитие. Нормата на чл.78, ал.4 от ГПК е ясна и не предпоставя тълкуване, а разпоредбите на ал.2 и ал.3 на чл.78 от ГПК разглеждат напълно различни и несъвместими с ал.4 хипотези. Направените от ответника разноски до момента на прекратяването имат своето процесуално основание, тъй като прекратяването не настъпва по силата на закона, нито се касае за процесуална пречка, за която съдът следи служебно. Разноските са провокирани от несъобразяване на ищеца с договорената арбитражна клауза - относителна отрицателна процесуална предпоставка за допустимостта на производството, от което следва, че ищецът следва да понесе и неблагоприятните последици от последващото му прекратяване, при позоваване на ответника за съществуването й, в срока по чл.8, ал.1, вр. §3 от ПЗР на ЗМТА.

В конкретния случай въззивният съд е възприел становище, което е в противоречие с дадените разрешения и в този смисъл определението в обжалваната част следва да бъде допуснато до касационно обжалване, след което да бъде отменено, заедно с потвърденото с него първоинстанционно определение №10445 от 20.10.2022 г. по гр. д.№1187/2022 г. на СГС, като определение №7708 от 09.08.2022 г. по гр. д.№1187/2022 г. на СГС следва да бъде изменено чрез присъждане на ответника на направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 60 638.40 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на №3250 от 29.12.2022 г. по в. ч.гр. д.№3393/2022 г. на САС в частта му, с която е потвърдено определение №7708 от 09.08.2022 г. по гр. д.№1187/2022 г. на СГС, прекратяващо производството по делото поради наличие на арбитражна клауза.

ДОПУСКА касационно обжалване на определение №3250 от 29.12.2022 г. по в. ч.гр. д.№3393/2022 г. на САС в частта му, с която е потвърдено определение №10445 от 20.10.2022 г. по гр. д.№1187/2022 г. на СГС.

ОТМЕНЯ определение №3250 от 29.12.2022 г. по в. ч.гр. д.№3393/2022 г. на САС в частта му, с която е потвърдено определение №10445 от 20.10.2022 г. по гр. д.№1187/2022 г. на СГС и определение №10445 от 20.10.2022 г. по гр. д.№1187/2022 г. на СГС, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ИЗМЕНЯ определение №7708 от 09.08.2022 г. по гр. д.№1187/2022 г. на СГС в частта за разноските, като ОСЪЖДА ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“ ЕИК 130823243 да заплати на „Българска железопътна компания“ ЕАД ЕИК 131327920 сумата от 60 638.40 лв., разноски за адвокатско възнаграждение в производството по гр. д.№1187/2022 г. на СГС.

Определението не може да се обжалва.