О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60780

София,02.12.2021г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховния касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЛЮБКА АНДОНОВА

изслуша докладвано от съдията В. Р. гр. дело № 2798/2021г. по описа на ВКС

Производството е по чл.288 ГПК.

Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 16.03.2021г. по гр. д.№ 10582/2020 г. на ГС София, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.270 ГПК за прогласяване нищожност на съдебни решения.

Жалбоподателят – Д. К. В., чрез процесуалния се представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа, че решението е нищожно и очевидно неправилно и моли да се допусне касационно обжалване.

Ответникът - Р. П. С., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., прие следното:

С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от Д. К. срещу Р. П. искове с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на решение от 13.06.2013 г., постановено по гр. д. № 25/2012 г. по описа на ОС – Монтана и решение № 519/20.03.2014г., постановено по в. гр. д. № 3402/2013 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 10-ти състав.

Съдът е приал, че е сезиран с искове с правно основание чл.270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на решение от 13.06.2013 г., постановено по гр. д. № 25/2012 г. по описа на ОС – Монтана, както и на решение № 519/20.03.2014 г., постановено по в. гр. д. № 3402/2013 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 10-ти състав.

Изложени са съображения за това, че нищожността е най-тежкият порок на съдебните актове и нищожният акт не е годен да породи правни последици, като с оглед създалата се привидност за такива последици, произтичаща от легитимиращия му ефект, законът допуска пороците на съдебния акт, водещи до неговата нищожност, да се релевират пред съда безсрочно, било по исков път или чрез възражение.

Посочено е, че в процесуалния закон не се съдържа нарочно изброяване на недостатъците на съдебните актове, водещи до тяхната нищожност, но изхождайки от естеството им едностранни властнически волеизявления на държавен правораздавателен орган, в които се съдържа произнасяне по правен въпрос от неговата компетентност, съдебната практика и правната теория трайно приемат, че за нищожност се касае в случаите, при които съдебният акт е постановен от ненадлежен състав – от лице, което не разполага със съдийска правоспособност, еднолично, в случаите, при които е компетентен състав от няколко членове, или обратно – ако е постановен по въпрос, който не попада в обхвата на правораздавателната власт на българските съдилища, ако е постановен устно или макар и да е изготвен в писмена форма е останал неподписан от мнозинството от членовете на съдебния състав, както и когато съдебният акт е напълно неясен в степен правораздавателната воля на решаващия орган да не може да се изясни по пътя на тълкуването.

Въззивният съд е приел, че съдебните решения, чиято валидност се оспорва от ищеца по исков ред, а именно – решение от 13.06.2013 г., постановено по гр. д. № 25/2012 г. по описа на ОС – Монтана и решение № 519/20.03.2014 г., постановено по в. гр. д. № 3402/2013 г. по описа на Софийски апелативен съд, по искове с правно основание чл.55 ЗЗД , не страдат от пороци, обуславящи тяхната нищожност. Прието е въз основа на анализ на материалите от гр. д. № 25/2012 г. по описа на ОС – Монтана и в. гр. д. № 3402/2013г. по описа на Софийски апелативен съд, че оспорените съдебни решения са постановени от надлежен съдебен състав – еднолично в първоинстанционното производство пред ОС – Монтана, съответно в състав от трима съдии във въззивното производство пред Софийски апелативен съд – който се е произнесъл по гражданскоправен спор между субекти на частното право, попадащ в обхвата на правораздавателната власт на съдилищата, изготвени са в писмена форма и са подписани от всички членове на съдебния състав. Прието е, че правораздавателната воля на съда е ясна във всяко от оспорените две съдебни решения.

Съдът е приел за неоснователни доводите на ищеца, за това че нищожността на съдебните решения произтича от фактическите изводи на съда, което са формирани въз основа на неверни свидетелски показания, както и на базата на документи с невярно съдържание. Прието е, че твърденията, че в производствата, по които са постановени решенията, са изслушани недопустими свидетелски показания и не са съобразени част от доказателствата, представени от ищеца, както и че в състава на съда е участвал съдия, по отношение на когото е било налице основание за отвод, по естеството си представляват възражения за допуснати при разглеждане на делото съществени процесуални нарушения, които имайки отношение към проблема за правилността на съдебните актове, подлежи на проверка в рамките на инстанционния контрол, който в случая е и упражнен. Прието е, че когато инстанционният контрол е приключил по неблагоприятен за ищеца начин (с потвърждаване на решението, с което искът му е бил отхвърлен), този факт не обуславя правото му да търси ревизиране на изхода на спора в отделен исков процес чрез прогласяване на нищожност на постановените съдебни актове, доколкото при разглеждане на искове за нищожност на съдебни решения е недопустимо съдът да извършва проверка за законосъобразността на оспорените актове.

Посочено е, че аналогични съображения обосновават извода за неотносимост на възражението, че при постановяване на решенията съдилищата не са съобразили задължителната съдебна практика, формирана по приложимите по делото материалноправни въпроси, доколкото отново се касае се пороци от значение за правилността на решенията, а не до такива, имащи отношение към тяхната валидност.

Споделено е и разбирането, че постановяването на решение с участието на съдия, за когото са били налице основания по чл. 22, ал. 1 ГПК да се отведе от разглеждането му, не обуславя незаконност на съдебния състав и не води до нищожност на съдебното решение. Твърденията на ищеца за нарушение на разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК по съществото си представляват оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение при постановяване на въззивното решение, което би могло да се разгледа по реда на инстанционния контрол, но в случая той е изчерпан и подобно възражение не може да се релевира в настоящото производство или да обуслови основателност на предявената претенция и в този смисъл е постоянната практика на ВКС. Съдът се е позовал и на практика на ВКС застъпена в решение № 137 от 20.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 210/2012 г., I г. о., определение № 742 от 15.10.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5626/2014 г., IV г. о., определение № 127 от 10.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 361/2020 г., II т. о. и др.

По изложените съображения съдът е приел, че предявените искове с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на решение от 13.06.2013 г., постановено по гр. д. № 25/2012 г. по описа на ОС – Монтана, и решение № 519/20.03.2014г., постановено по в. гр. д. № 3402/2013 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 10-ти състав, са неоснователни и са го отхвърлили.

В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: а именно за задължението на съда да изложи мотиви за предпоставките, при наличие на които следва да се уважи иск по чл.55, ал.1, т.3 ЗЗД. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че решението е нищожно и очевидно неправилно.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационноо обжалване на въззивното решение.

Решението не е нищожно, тъй като е постановено от надлежен състав, в кръга на неговата компетентност.

Не е налице и твърдяната от жалбоподателя очевидна неправилност на решението, тъй като въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК . В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

Що се касае до въпроса за задължението на съда да изложи мотиви за предпоставките, при наличие на които следва да се уважи иск по чл.55, ал.1, т.3 ЗЗД, то същият не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ГПК. Същият не е обусловил решаващите изводи на съда за неоснователност на предявените искове за прегласяване нищожност на процесните съдеббни решения/т.1 ТД№1/2009г ОСГК на ВКС/.

На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника сумата 500 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС.

Предвид изложените съображения, съдът

О п р е д е л и :

Не ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 16.03.2021г. по гр. д.№ 10582/2020 г. на ГС София.

ОСЪЖДА Д. К. В. да заплати на Р. П. С. сумата 500 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: