ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№4185

гр. София, 19.12.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: П. С. ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. д. № 1285/2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 60/05.01.2023 г. на М. Г. Х., подадена чрез адвокат Л. К., срещу въззивно решение № 390/25.11.2022 г. по в. гр. д. № 583/2022 г. на Окръжен съд - Перник.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към подадената касационна жалба се поддържа наличие на основанието за допускане на касационно обжалване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Когато пред първоинстанционния съд ответникът е представляван от назначен от съда особен представител, следва ли въззивният съд да направи опит да призове въззиваемия чрез способ, изрично посочен във въззивната жалба, или има задължение служебно да назначи на въззиваемия особен представител; 2. Лична собственост ли са заемните средства, получени по време на брака чрез банков кредит, получен само от единия съпруг, за обезпечаване на който е учреден залог върху трудовото възнаграждение на съпруга – длъжник по кредита; 3. Следва ли съдебният състав, разглеждащ имуществен спор с правно основание чл. 23, ал. 1 СК, да определи момента на фактическа раздяла на бившите съпрузи на база събраните в хода на съдебното производство доказателства или следва да приеме за безспорна датата на фактическата раздяла между бившите съпрузи, установена в бракоразводния процес.

Ответникът по касация А. П. А., чрез назначения му особен представител адвокат Н. Х.-Й., е подал писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената касационна жалба, като оспорва жалбата и по същество.

Касационната жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С въззивното решение е потвърдено решение № 260187/08.08.2022 г. по гр. д. № 2085/2020 г. по описа на Районен съд – Перник, с което са отхвърлени предявените от М. Г. Х. срещу А. П. А. искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 21, ал. 4 СК и чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 23, ал. 1 СК за признаване на установено, че УПИ *, представляващ дворно урегулирано незастроено място с площ по нотариален акт 852 кв. м., а по скица – 844 кв. м., находящо се в землището на [населено място], общ. Перник, обл. Перник, кв. 66 по ПРЗ на [населено място], е изключителна собственост на ищцата поради липса на съвместен принос от страна на А. А. при придобиването му, а при условията на евентуалност, че процесният имот е изключителна собственост на ищцата поради трансформация на лични средства – отпуснат на М. Х. потребителски кредит по силата на Договор за потребителски кредит № 4356/02.10.2015 г., сключен с „Търговска банка Д“ АД.

Въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд е изпратил препис от исковата молба до постоянния и настоящ адрес на ответника в [населено място], ж. к. „Н. III“, [жилищен адрес] вх. „Г“, ет. 7, ап. 89. На този адрес ответникът е призован по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК. Съобщения са изпратени до ответника и чрез работодателя му „ГИВ ТРАНСПОРТ“ ООД на адрес: [населено място],[жк], [улица] [населено място], [улица], но са върнати с отбелязване, че на посочените адреси няма такава фирма. С оглед на това, след изпратено искане до АК – Перник за определяне на особен представител на ответника, съдът е назначил за такъв адвокат Н. Х.-Й..

Въззивният съд е приел за установено, че страните са бивши съпрузи, сключили граждански брак на 13.10.1984 г., прекратен с влязло в сила съдебно решение № 550511/30.11.2018 г. по гр. д. № 80319/2017 г. на СРС. На 05.11.2015 г., по време на брака, ищцата е придобила по възмезден начин процесния недвижим имот в режим на СИО от трети лица. Съдът е посочил, че съгласно чл. 21, ал. 1 СК, съпружеска имуществена общност са само вещните права, придобити по време на брака и в резултат на съвместен принос, като определящ е моментът на придобиване на правото на собственост. Съвместният принос се предполага оборимо при възмездните придобивни основания, какъвто е договорът за покупко-продажба на процесния УПИ.

След анализ на писмените и гласни доказателства, в т. ч. приетите преписи от материалите по бракоразводното дело, е направен извод, че фактическата раздяла между съпрузите е настъпила на 20.06.2017 г. През 2015 г., когато двамата съпрузи били в брак, съпругата е сключила договор за потребителски кредит № 4356/02.10.2015 г., който обезпечила с договор за залог върху трудово възнаграждение. Като солидарен длъжник в договора за кредит фигурирала и сестрата на ищцата. Процесният имот не е придобит от съпругата през време на фактическата раздяла на страните, в каквато насока са твърденията на ищцата. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетеля Г. А. – син на страните, като нелогични и некореспондиращи с останалия доказателствен материал по делото. Съпоставил е показанията му с останалите данни и е приел, че ответникът е имал задължения към четири дружества за бързи кредити в продължение на 15 години, той е работил в различни трудови правоотношения с фирми от 1984 г. до момента на фактическата раздяла, като в различни етапи през годините е реализирал доходи близки или надвишаващи минималната работна заплата на страната. За периода от 2015 г. до 2018 г. ищцата също е реализирала доходи над МРЗ. Общият размер от 4800 лева, натрупани от ответника кредитни задължения за продължителен период (2007-2017 г.), не са прекомерни с оглед реализирания от него доход, съгласно ангажираните доказателства. Съдът е приел, че не е установено, че ответникът не е допринасял по абсолютно никакъв начин за общото домакинство. Той е работил непрекъснато, като в част от периода на брака е получавал относително по-големи доходи от ищцата. Не е доказано той да е използвал доходите си единствено и само за задоволяване на лични потребности и нужди. При проследяване движението на финансовите средства по сметката на ответника до 2015 г. и по сметката на ищцата след 2015 г., не могат да се направят изводи за разпиляване или спестяване на средства. Липсват и доказателства за поети от ответника други задължения – извън четирите кредита на обща стойност 4800 лева за десетгодишния период 2007-2017 г. При тези мотиви въззивният съд е преценил, че не е оборена презумпцията за наличие на съвместен принос, поради което главният иск по чл. 21, ал. 4 СК е неоснователен. По евентуалния иск е прието, че средствата, получени по договор за заем за закупуване на жилище, респективно друг недвижим имот, не са лични, а общи, тъй като по задължението за тяхното връщане двамата съпрузи отговарят солидарно. Последващо погасяване на задълженията от единия от съпрузите, с негови лични средства, не се отразява върху принадлежността на придобитото право на собственост и не променя правата в съсобствеността, а поражда само облигационни задължения за другия съпруг, които следва да бъдат уредени след евентуалното прекратяване на брака. Поради това въззивният съд е счел, че не е налице трансформация на лични средства на ищцата, с което и евентуалният иск се явява неоснователен.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

Не следва да се допуска касационно обжалване по първия поставен от касатора въпрос. Той не е обусловил решаващата воля на въззивния съд. С оглед на това той не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване на решението. Не е посочено и по какъв начин даването на отговор на така поставения въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Свързан е с твърдението на касатора, че въззивният е следвало да направи нов опит да уведоми ответната страна чрез работодател, доколкото той имал нов адрес, различен от адреса, където е търсен. В случая първоинстанционният съд е осъществил процедурата по чл. 47, ал. 1 ГПК и е назначил особен представител на разноски на ищеца съгласно чл. 47, ал. 6 ГПК. Страната е била представлявана по делото от особен представител, назначен от съда по чл. 47, ал. 6 ГПК. Освен това касаторът не може да релевира твърдение, че е нарушено правото на ответника да участва в процеса – арг. чл. 26, ал. 2 ГПК. Ирелевантни са доводите му в тази връзка, вкл. че не следва да заплаща разноски по чл.47, ал.6 ГПК. Спазен е законоустановеният ред по чл. 25 ЗПрП за назначаване на особен представител с отправеното искане до Адвокатска колегия – Перник за определяне на особен представил. Извън предмета на делото е изследването дали особеният представител и представляваната страна са осъществили контакт помежду си впоследствие.

Не следва да се допуска въззивното решение до касационно обжалване и по втория въпрос. Въззивният съд след анализ на събраните доказателства е приел, че средствата получени по договора за кредит, са използвани за семейни нужди - закупуването на процесния недвижим имот. Тези парични средства са вложени в придобиването на имота, те не не са лични и статутът на придобития недвижим имот по време на брака е СИО. Отговорът на въпроса за вида на кредита, неговото обезпечение и дали той е използван за задоволяване на нужди на семейството, изисква обсъждане и преценка на конкретните доказателства по настоящия правен спор /вкл. на посочения от касатора писмен договор/, което не може да е предмет на производството по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на касационната жалба. Следва да се има предвид, че в т.4 от ТР № 5 /2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ВКС, ОСГТК, се посочва, че съвместният принос на съпрузите се предполага оборимо при възмездните придобивни основания, какъвто е договорът за покупко-продажба на недвижим имот – чл.21,ал.3 СК. Критерият за преобразуване на лично имущество в закупения през време на брака имот е изцяло обективен – изследва се характерът на вложените в придобиването средства. Съпругът, притежавал преобразуваното лично имущество, може да предяви положителен установителен иск за признаване личния характер на придобитото имущество. Облигационни отношения между съпрузите възникват при плащане на цената със заемни средства, когато задължението за връщането им е поето солидарно от двамата съпрузи за нуждите на семейството – чл.32,ал.2 СК /чл.25, ал.2 СК-отм./. В този случай изплащането на заема с лични на единия съпруг средства не променя възникналото в съпружеска общност вещно право. С константната си практика /решения по чл.290 ГПК - №211/23.07.2012г. по гр. д.№177/2011г.,ІV г. о., №293/19.11.2013г. по гр. д.№ 3267/2013г., ІІІг. о., №342/04.01.2013г. по гр. д.№ 1358/2011г., ІV г. о., №75/30.06.2020г. по гр. д.№ 3594/2019г., ІІІг. о./ ВКС приема, че съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството. Под нужди на семейството се разбират общите потребности на членовете на семейството, разходи за съвместния им живот, задоволяването на които произтича от изискването за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Счита се, че всичко закупено от съпрузите по време на брака /вкл. недвижими имоти/ с посочената цел, е за нуждите на семейството. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че разходите не са извършени или че не са за нуждите на семейството. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност на другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване на семейни нужди. Закупуването по време на брака на жилищен имот за семейството със средства от договор за потребителски банков кредит, макар по него страна да е само единият съпруг, е за задоволяване нуждите на семейството. Заплащането на цената с такива средства води до извод, че задължението за връщането им е поето солидарно от съпрузите за нуждите на семейството. Ето защо и плащането на цената при придобиване на жилищния имот за семейството със средства от договор за потребителски кредит, сключен само от единия съпруг, не представлява влагане на негови лични средства по смисъла на чл. 23, ал. 1 СК. Изплащането впоследствие на заема с лични средства не променя възникналото в съпружеска общност вещно право.

По последния въпрос също не може да бъде допуснато касационно обжалване на заявеното в изложението основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като правният въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. Касаторът не е обосновал тези хипотези, поради което липсва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В случая въззивният съд е установил датата, на която е осъществена фактическата раздяла между страните, след като е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства. Отчел е и направените пред съда по бракоразводното дело изявления на двете страни относно момента на фактическата им раздяла. Въз основа на всички данни изложил подробни фактически и правни изводи. Несъгласието на касатора с фактическите констатации относно правнорелевантните факти и оценката за тяхното значение с оглед определяне датата на фактическата раздяла между съпрузите, не може да обоснове допускане на касационното обжалване по така поставения въпрос.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 390/25.11.2022 г. по в. гр. д. № 583/2022 г. на Окръжен съд - Перник.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: