О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3635

София, 21.11.2023 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

като разгледа докладваното от съдия В. М. гр. д. № 1322 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 298 от 23.12.2022г. по гр. д. № 252/2022г. на Кюстендилски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 112 от 14.03.2022г. по гр. д. № 1418/2021г. на Дупнишки районен съд. С последното са отхвърлени предявените от Р. Г. К. срещу С. А. Г. и Д. А. К. искове с правно основание чл. 108 и 109 ЗС за признаване за установено, че ищцата е собственик на реална част от УПИ с планоснимачен № *, за който е отреден парцел ***, попадащ в квартал 39 по регулационния план на [населено място] баня от 1982г., с площ от 870 кв. м., която реална част е тонирана в сиво на приложение № 2 към заключението на техническата експертиза, изготвена от вещото лице инж. Д. Х.; за предаване на владението на тази част, както и за премахване на изградената в спорната част постройка.

Касационната жалба е подадена от ищцата Р. Г. К. чрез пълномощника адв. И.. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 ГПК по четири правни въпроса. Твърди се, че разрешаването на тези въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, посочена от касатора.

Ответниците по касационната жалба С. А. Г. и Д. А. К. чрез пълномощника си адв. Н., изразяват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Р. Г. К. е предявила срещу С. А. Г. и Д. А. К. иск по чл. 108 ЗС за признаване собствеността и предаване владението върху реална част с площ 130 кв. м. от урегулиран поземлен имот и за иск по чл. 109 ЗС за премахване на постройка, изградена в горепосочената част на поземления имот.

От фактическа страна е установено, че ищцата е собственик по договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт от 28.12.2006г., на УПИ ***-*, кв. 39 по плана на [населено място] баня с площ 870 кв. м. Ответниците са собственици на съседния УПИ *-*. Първоначално, с нотариален акт за собственост чрез обстоятелствена проверка от 30.11.1961г. А. С. е признат за собственик на дворно място от 1569кв. м., представляващо имот с пл.№ * по кадастралния план, одобрен 1956г. С нотариален акт от 14.03.1988 г. А. С. дарява на ответницата Д. К. 420 кв. м., част от имот с планоснимачен номер *, включени в бивш УПИ ***, отреден за имоти *,*, целият с площ 440 кв. м. С нотариален акт от 22.02.1996г. А. С. дарява на дъщеря си С. Г. 495 кв. м. от УПИ *-*, кв. 39, целият с площ 915 кв. м.

Приетата техническа експертиза и скиците към нея показват положението на имотите по различните регулационни планове. Първият регулационен план е от 1956г.; след него е регулационен план от 1982г. и изменение на този регулационен план през 2006г., което изменение не касае спорните имоти. Според вещото лице чрез двата договора за дарение от 1988г. и 1996г. ответниците са придобили целия парцел *, отреден за имот с планоснимачен № *, кв. 39, с площ 915 кв. м. /заключен между точки а-б-в-г на приложение № 1/ към експертизата. Установено е в резултат на извършеното геодезическо заснемане, че изградената на място ограда между УПИ *** и УПИ * съответства на имотната граница по кадастралния план от 1956г. По първия регулационен план от 1956г. спорната площ е включена в имот пл. № *, впоследствие имот пл. № *. При следващия регулационен план от 1982г. част от стария имот пл. № * попада в УПИ ***-* и това е част по линията от двуетажната жилищна сграда към дъното на парцела. Засегната площ е 130 кв. м., означена е с букви А-Б-В на приложение № 2 и е оцветена в сиво. Именно тази площ е предмет на спора. При извършения оглед на място е установено, че върху тази площ, ползвана от собствениците на УПИ *-*, е разположен парник от найлон.

Според гласните доказателства между имотите на двете страни винаги се е намирала трайна ограда. Свидетелят Г. М. сочи, че преди е имало дувар, а сега на негово място е направена нова ограда с колове и мрежа; направена е 80-те години. Свидетелят А. С., баща на ответниците, чиито показания са кредитирани от съда, тъй като не са опровергани от останалия доказателствен материал, сочи, че оградата е правена през 1981г., когато намиращата се там стара ограда е заменена с нова, като в изграждането е участвал и бащата на ищцата.

При тези обстоятелства съдът е приел, че спорната площ е част от имот № *, стар пл. № * по кадастралния план от 1956г. По силата на регулационния план от 1982г. процесната площ е включена към съседния УПИ ***-*, въпреки че на място е имало материализирана граница посредством ограда. Тази площ не е била владяна от ищцовата страна, съответно от собствениците на УПИ ***, нито същата е била заплатена като придаваемо място. Ето защо, не може да се приеме за приложен регулационния план от 1982г. Предвид неприлагането му в сроковете по §6, ал. 2 и ал. 4 ПЗР ЗУТ, то по силата на § 8, ал. 2 ПЗР на ЗУТ отчуждителното му действие е отпаднало. В подкрепа на тези изводи съдът се е позовал на практиката по Решение № 167 от 3.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1366/2014 г., I г. о., ГК. З. е приел, че действителната граница между имота на ищцата и този на ответниците е определената с плана от 1956г., която става и настояща имотна граница след отпадането на отчуждителното действие на регулационния план от 1982г. Поради това предявеният иск по чл. 108 ЗС, касаещ спорния, участък е неоснователен. Съдът е отхвърлил и иска по чл. 109 ЗС, доколкото обектът, който е предмет на иска по чл. 109 ЗС, попада изцяло в имота, собственост на ответниците.

При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК настоящият състав счита, че такива не са налице.

Правните въпроси, формулирани от касатора, са следните: 1/Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като неоснователни; 2/ Възможно ли е съдът да игнорира доказателства и по никакъв начин да не обсъжда тези доказателства, които са приети за безспорни и издадени от официални държавни и общински органи, които имат значение за правилното решение на спора; 3/ Следва ли въззивният съд да разреши правния спор съобразно възприетата от него правна квалификация, като обсъди релевантните за спора факти, доказателства по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон; 4/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи точни, ясни, безпротиворечиви мотиви в аргумент за крайните си изводи.

Всички тези въпроси са процесуални и в крайна сметка се свеждат до задълженията на въззивния съд като втора първа инстанция да разгледа спора по същество като формира свои фактически и правни изводи. Доводите на касатора, с които обосновава тези въпроси, са неясни. Твърди се, че съдът не е обсъдил документи от Държавен фонд Земеделие на стр. 75,76, 111, 159 и 160, както и фактури за извършени дейности през 2015 и 2017г. Такива доказателства по делото не са налице; първоинстанционното дело съдържа 108 страници и на стр. 75 и 76 е протокол от съдебно заседание. С оглед на това липсва надлежно твърдение кои доказателства не са обсъдени. Що се отнася до изложените в жалбата доводи относно кредитирането на свидетелските показания на свидетеля С., то съдът в решението изрично е обосновал, че ги приема, въпреки заинтересоваността му, защото не противоречат на другите доказателства. Останалите съображения на касатора, както в жалбата, така и в изложението, са твърде общи и несвързани с конкретни правни изводи на съда. Оплакванията досежно придобивната давност, са неотносими, защото съдът не е приел, че ответниците са придобили собствеността по давност, а поради отпадане отчуждителното действие на регулацията. Твърдението, че касационно обжалване следва да се допусне поради противоречиво разрешаване на спора от първата и от въззивната инстанция, е напълно произволно. От една страна, спорът е решен и от двете инстанции по еднакъв начин, а от друга страна, такова основание за опускане на касационно обжалване не съществува. При горните констатации общото твърдение за необсъждане на всички доказателства, неподкрепено с довод за конкретно процесуално нарушение, опорочило крайните изводи на съда, не съставлява основание за допускане на касационно обжалване и същото следва да бъде отказано.

В полза на ответниците по жалбата следва да се присъдят направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 298 от 23.12.2022г. по гр. д. № 252/2022г. на Кюстендилски окръжен съд по касационната жалба на Р. Г. К..

ОСЪЖДА Р. Г. К. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], да заплати на С. А. Г. и Д. А. К., двете от [населено място], [улица], сумата 1200 /хиляда и двеста/ лв. разноски по делото за настоящата инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: