№ 60658

гр. София, 30.11.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №309 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Д. С. против решение №226 от 29.07.2020г. по т. д.№787/2019г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав. Решението е обжалвано в частта, с която е отменено Решение №54 от 25.01.2019г. по търг. дело №73/2018г. на Старозагорски окръжен съд, в частта му, с която съдът е отхвърлил предявения от „Т. Б. АД против Р. Д. С. иск по чл.439, ал.1 от ГПК - за признаване недължимост на сумите, дължими по изпълнително дело №20157870400164 по описа на ЧСИ М. Д., взискател по което е Р. Д. С., като вместо това е признал за установено по отношение на Р. Д. С., че длъжникът „Т. Б. АД не дължи сумата 53 097,52 лева по изпълнително дело №20157870400164 по описа на ЧСИ М. Д., с рег.№787, взискател по което е Р. Д. С., поради погасяване на вземането, предмет на изпълнителното дело, с насрещно вземане на „Т. Б. АД в размер на 75 161 лева, произтичащо от договор за банков кредит „Т. С. №045-022-005/04.12.2007г., с кредитополучател Руска С. Д., както и в частта, с която съдът е обезсилил като недопустимо решение №428/24.09.2019г. постановено по търг. д. №73/2018г. на Старозагорски окръжен съд по реда на чл.247 от ГПК, с което е отхвърлен предявеният от „Т. Б. АД Р. Д. С. и Руска С. Д. иск по чл.26 ал.2 от ЗЗД, като e прекратил производството по делото в тази му част. С молба от 02.12.2020г. /неправилно приложена като л.12 от ч. т.д.№308/2021г. на ВКС/ към касационната жалба по реда на чл.265 ал.1 от ГПК се е присъединила Руска С. Д., като присъединяването е допустимо по отношение на жалбата срещу частта от въззивното решение, с която е обезсилено постановеното по реда на чл.247 от ГПК решение на Старозагорски окръжен съд по иска по чл.26 ал.2 от ЗЗД, тъй като по този иск страните – физически лица имат качеството на другари. В останалата част, с която искът по чл.439, ал.1 от ГПК срещу Р. Д. С. е отхвърлен за разликата над уважения размер от 53 097,52 лева до пълния предявен размер от 57 907 лева и с която искът по чл.439, ал.1 от ГПК срещу Руска С. Д. е отхвърлен, както и в частта, с която съдът е оставил без разглеждане искането на „Т. Б. АД за прекратяване на производството по изпълнително дело № 20157870400164 на ЧСИ - М. Д. на основание чл.433, ал.1, т.7 от ГПК, решението на Пловдивски апелативен съд не е обжалвано.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не е изпълнил задължението си да се произнесе по всички защитни доводи на страните и да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК и не е изложил правни изводи по всички твърдени от касатора относими юридически факти. Оспорва като неправилен извода на въззивния съд, че взмането му изп. д. № 20157870400164 по описа на ЧСИ М. Д., е погасено поради извършено прихващане с вземания на длъжника „Т. Б. АД срещу цедента Руска Д. за главница и просрочена договорна лихва по договора за кредит от 04.12.2007г. Счита, че съдът не е взел предвид и обсъдил обстоятелството, че по образуваното при ЧСИ К. А. изпълнително дело №777/10г. на банката са изплатени суми в общ размер на 41 702,86 лева, включително цялата главница по договора за кредит от 04.12.2007г. в размер на 36 365,84 лева. Изтъква, че след извършеното по същото изп. дело плащане в полза на банката, тя няма вземане за главница за процесния период, а договорната лихва е възнаграждение за ползването на определен капитал. Предвид това счита, че не е настъпил ефектът на компенсацията, тъй като не е било налице вземане на прихващащата страна срещу кредитополучателя Руска Д..

Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а като значим за изхода на делото е формулиран следният процесуалноправен въпрос: 1. Следва ли въззивният съд да съобрази всички доказателства и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото? Касаторът поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение по въпроса е в отклонение от практиката на ВКС, намерила израз в решение от 06.02.2017г. по т. д. №2693/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение от 07.09.2016г. по т. д. №362/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът „Т. Б. АД оспорва жалбата, като твърди липса на основанията за допускане на касационно обжалване, а също и че обжалваното решение е правилно. Подробни съображения излага в писмен отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с допустим отрицателен установителен иск по чл.439, ал.1 от ГПК за недължимост на сума в общ размер на 57 907 лева, по изпълнително дело № 20157870400164 по описа на ЧСИ – М. Д., образувано по обратен изпълнителен лист №70/09.07.2015г. и допълнителен обратен изпълнителен лист №71/09.07.2015г., издадени от Старозагорския окръжен съд в полза на Руска С. Д.. Посочил е, че искът се основава само на факти, които са настъпили след постановяване на отменителното решение от 08.06.2015г. по т. д.№1175/2013г. на ВКС, с което е отхвърлен предявеният от „Т. Б. АД срещу Руска С. Д. иск по чл.422 от ГПК за вземане за главница в размер на 35 753,74 лева по договор за кредит от 04.12.2007г., и издаването на обратните изпълнителни листове въз основа на това решение. Счел е за неоснователни твърденията на банката за недължимост на сумата по изпълнителното дело, с оглед нищожност поради липса на предмет на договора за цесия от 17.07.2015г., по силата на който Руска С. Д. е прехвърлила на Р. Д. С. вземането си, предмет на издадените в нейна полза обратни изпълнителни листове. Посочил е, че такова основание за нищожност на договорите не е предвидено в разпоредбата на чл.26, ал.2 от ЗЗД, съгласно която нищожни са договорите, които имат невъзможен предмет. Изложил е съображения, че дори и вземането да не е надлежно индивидуализирано, това не означава, че договорът за цесия има невъзможен предмет, тъй като няма пречка предмет на прехвърлителната сделка да бъде вземане, за което е издаден обратен изпълнителен лист. Изтъквайки, че в договора за продажба на вземане от 17.07.2015г. е посочено, че по силата на същия цедентът прехвърля на цесионера дължимите суми, инкорпорирани в изп. листове, издадени по търг. д. №491/2010г. на Старозагорски окръжен съд, съдът е приел размера на цедираното вземане за определяем, а за правно основание на същото издадените в полза на Руска С. Д. обратни изпълнителни листове. С оглед изложеното е достигнал до извода, че договорът за цесия от 17.07.2015г. не е нищожен поради невъзможен предмет и легитимира цесионера Р. Д. С. като титуляр на прехвърленото вземане, за което в полза на Руска С. Д. са издадени обратните изпълнителни листове.

За основателно е счетено твърдението на ищеца за погасяване на вземането, инкорпорирано в обратните изпълнителни листове, в резултат на извършено извънсъдебно прихващане с вземане, което банката има към цедента Руска С. Д. в общ размер на 74 436 лева, произтичащо от договора за банков кредит от 04.12.2007г. Решаващият състав на Пловдивски апелативен съд е счел, че в конкретния случай банката – длъжник може да извърши прихващане на своето вземане срещу вземането на цесионера, т. е. срещу новия кредитор, тъй като не е била съгласна да се прехвърли спорното вземане. Установил е, че с нотариалната покана получена и от двамата ответници на 02.03.2018г., банката е отправила изявления за прихващане със своите вземания към кредитополучателя Руска Д. по договора за кредит от 04.12.2007г., възлизащи към 20.01.2018г. на 74 436,86 лева, от които неиздължена главница 36 365,84 лева и просрочена договорна лихва в размер на 38 071 лева. Въз основа на данните от приетата пред първата инстанция ССЕ съдът е приел за установено, че последната погасителна вноска по главницата по същия договор е направена на 26.03.2010г., като в продължение на 8 години, до 03.03.2018г., не са извършвани погасителни вноски по главницата, а последната вноска по договорните лихви е направена на 04.05.2010г. Посочил е, че съгласно данните от експертизата задълженията на кредитополучателя Руска Д. към същата дата са били в общ размер на 75 161,18 лева, в която сума се включва непогасена главница в размер на 36 365,84 лева и просрочена договорна лихва 38 795,34 лв. От събраните писмени доказателства и от заключението на ССЕ е приел за установено, че по изп. дело №164/2015г. по описа на ЧСИ М. Д. длъжникът „Т. Б. АД дължи сума в общ размер на 47 130 лева, в която се включва сумата от 35 753,34 лева, главница по договора за банков кредит, за която е издаден обратен изпълнителен лист №70/09.07.2015г., сумата 5 941,30 лева – разноски за адв. в.ие пред първата и касационната инстанция, присъдени с отменителното решение по т. д.№1175/2013г. на ВКС, за които е издаден обратен изпълнителен лист №71/09.07.2015г., сумата 3407,30 лева, представляваща такси на ЧСИ по т.26 от Тарифата за таксите към ЗЧСИ, сумата 2046,30 лева - изпълнителни разноски. Приел е, че към тази сума следва да се прибави сумата от 5 967,52 лева, за която срещу банката е издаден допълнителен обратен изпълнителен лист от 15.12.2015г. и по този начин общият размер на сумата, дължима по посоченото изп. дело възлиза на 53 097,52 лева. С оглед на изложеното е приел, че отправеното от банката изявление за прихващане е породило своя материален правопогасяващ ефект, и то с обратно действие. Изтъкнал е, че съдебното решение не поражда предвидените в чл.103, ал.1 от ЗЗД предпоставки за извършване на прихващане, поради което двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по – малкото от тях и от деня, от който прихващането е могло да се извърши. Приел е, че се касае до един единствен иск по чл.439, ал.1 от ГПК - за недължимост на сумите по посоченото изпълнително дело. Констатирал е, че са посочени две отделни основания за недължимост на вземането по обратните изпълнителни листове, първото от които е нищожността на договора за цесия, но не се касае до самостоятелен установителен иск за прогласяване на нищожност на същия договор. Отчел е, че неправилно дадени от въззивния съд указания са довели до недопустимост на постановеното по реда на чл.247 от ГПК решение №428 от 24.09.2019г. на Старозагорски окръжен съд по т. д. №73/2018г., с което е разгледан непредявен иск по чл.26 ал.2 от ЗЗД от „Т. Б. АД срещу Р. Д. С. и Руска С. Д. иск. С оглед това въззивният съд е обезсилил като недопустимо постановеното по реда на чл.247 от ГПК решение на Старозагорски окръжен съд.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване.

В случая при посочени в исковата молба цена и общ размер от 47 130 лева на задължения на „Т. Б. АД по процесното изп. дело №164/2015г. по описа на ЧСИ М. Д., въззивният съд се е произнесъл по искова претенция в размер на 57 907 лева, като предмет на обжалване е частта от въззивното решение, с която искът е уважен до размер на 53 097,52 лева. С оглед необходимостта от преценка на действителния размер на иска и евентуално произнасяне по непредявен иск за част от вземането, касационен контрол ще следва да бъде допуснат за проверка относно недопустимост на решение №226 от 29.07.2020г. по т. д. №787/2019г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав, в частта, с която е уважен искът по чл.439 от ГПК срещу ответника Р. С..

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е обезсилено като недопустимо решение №428/24.09.2019г. по т. д. №73/2018г. на Старозагорски окръжен съд, постановенопо реда на чл.247 от ГПК, с което е отхвърлен предявеният от „Т. Б. АД против Руска Д. и Р. С. иск по чл.26 ал.2 предл. първо ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за цесия от 17.07.2015г. поради липса на предмет и e прекратено производството по делото в тази му част. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК липсват въпроси относно преценката на въззивния съд за недопустимост на обезсиленото решение. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл. 3 от ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Отделно, очевидната неправилност на въззивния акт е аргументирана с доводи, повтарящи развитите в касационната жалба оплаквания по чл.281, т.3 от ГПК за неправилност на въззивния акт поради съществено нарушение на процесуалните правила на чл.235 и чл.236 от ГПК.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1063,94 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №226 от 29.07.2020г. по т. д. №787/2019г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав, в частта, с която след частична отмяна на решение №54 от 25.01.2019г. по търг. дело №73/2018г. на Старозагорски окръжен съд, въззивният съд е признал за установено по отношение на Р. Д. С., че длъжникът „Т. Б. АД не дължи сумата 53 097,52 лева по изпълнително дело № 20157870400164 по описа на ЧСИ М. Д., с рег.№787, взискател по което е Р. Д. С., поради погасяване на вземането, предмет на изпълнителното дело с насрещно вземане на „Т. Б. АД в размер на 75 161 лева, произтичащо от договор за банков кредит „Т. С. №045-022-005/04.12.2007г., с кредитополучател Руска С. Д..

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №226 от 29.07.2020г. по т. д. №787/2019г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав, в останалата обжалвана част.

УКАЗВА на касатора Р. Д. С. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1063,94 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.